В мига, в който получа намерението „за отдаване”, без никакво получаване за себе си, аз започвам да се наричам „син на бъдещия свят” – влизам във висшия свят, в усещането за намерението за отдаване и в стремежа да отдавам.

Тогава, в моето отдаване на другите (само вътре в желанието, тъй като нямам още какво да отдавам), в моето отношение към тях, започвам да усещам светлината, която ме напълва – Хасадим. Това напълване ме откъсва от моето егоистично желание.

То  не изчезва, но аз се откъсвам  от него, издигам се над него. За мен вече е ценно не то, а желанията на  другите – също, както за майката е най–скъпо желанието на бебето, и тя изцяло се посвещава на грижата за него. Но при нея, това е заложено в природата й, а ние стигаме до такова отношение към другите посредством висшата светлина.

Така, аз разкривам висшия свят. И, тъй като се изключвам от себе си и живея в желанията на другите, вече без каквато и да е връзка със самия себе си, аз постигам състояние, наречено „свобода от ангела на смъртта”. Тогава вече не усещам като източник  на живот, който ме съживява, желанието, в което преди съм чувствал своя живот. То не ме оживява. Аз усещам живот в напълването на желанията/келим на другите, тъй като те са станали мои.

«Свобода от ангела на смъртта» означава, че моето желание, дори на най–нисшето, първоначално ниво, което ми се представя във вид на мое тяло, може да престане да живее и да получава дори минималното оживяващо го светене „киста де-хаюта” –  и аз не чувствам, че с това съм загубил нещо. Вече не свързвам себе си с него, тъй като съм придобил друго кли, наречено „душа”.

Чуждите желания, които усещам като свои, се наричат съсъд/кли на моята душа. А напълването в тези желания, е напълване със светлината НАРАНХАЙ на моята душа. Там се срещам с висшата сила, с корена на всичко – и това означава, че постигам сливане с Твореца.

Тогава разбирам, че малкото усещане в моето егоистично желание, с което съм започнал своя път, е било само илюзия, в която е трябвало да живея и съществувам, за да изляза във всеобхватната реалност на отдаването.

А предишната реалност е била просто въображаема, съществуваща само в моята илюзия – като насън. Но в действителност, тя не съществува, тъй като няма място за желанието за наслаждение. Този въображаем, измислен свят изчезва като сън.

Така, ние напредваме към  другото желание. И всеки път, човек постига вътре в чуждите келим, които стават негови собствени. Затова е написано: „Човек се учи там, където желае сърцето му” –  на това място, в тези желания, той разкрива вечния, съвършения, висшия живот.

От урока по статия на Рабаш, 26.11.2010

[27762]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →