Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати“: „Мъдреците са казали: „От деня на разрушаването на Храма, затворени са вратите на молитвата.

Но въпреки, че вратите на молитвата са затворени – не са затворени вратите на сълзите”.

Ние се стремим да се обединим – провеждаме Дни на единството и други мероприятия, за да си изясним какво е обединението. Единството с Твореца се постига чрез единство между творенията, от общото кли, което поправяме, обединявайки се един с друг.

За тази цел е необходимо, правилно да изградим всички съставни, за да може, замисляйки се за условията, посредством които се постига единство с Твореца, човекът точно да ги определи.

Размишлявайки за тях, той започва да прави вътрешен анализ: има ли потребност от единство с Твореца? Проверява – има ли желание да се обедини с другарите, иска ли да се смири пред тях и да ги приеме като най-великите хора на поколението.

Разбира се, тук става дума за духовно, а не за материално обединяване на другарите. Макар, Баал а-Сулам да пише, че е полезно и външно да принизиш себе си пред тях – но ние все още не сме дорасли до това. То само ще внесе изкуственост, ще ни обърка и ще изкриви правилните взаимоотношения.

От крайната цел – сливане с Твореца, – човек разкрива етапите на пътя и проверява средствата. Тогава вижда, доколко му е необходима целта, отвежда ли го тя през вратите на сълзите.

 „Врати на сълзите” означава, че човек много иска да се обедини с другарите, но не е способен да го направи.

В такъв случай, за него няма смисъл да търси по-нататъшен път към единството с Твореца, защото не може да изпълни първото условие. Стоейки пред вратите на сълзите, той трябва само да открие скръбта по желаната цел, за да заплаче истински.

И това зависи от общата работа в групата – от това, доколко човек ще поеме духовната потребност от обкръжението и ще осъзнае, че няма нищо по-важно. Той трябва да усети в себе си изгарящ го огън, заради това, че все още не е постигнал целта, трябва да се разкъсва от напора на желанието и пламъка.

Само обкръжението може да доведе човека до такова състояние. И тогава, неговият вик задължително ще се увенчае с успех – ще доведе до единство с другарите, до едно голямо желание, в което ще се разкрие висшата сила.

Всичко зависи от необходимото желание, от потребността, стремежа, от издигането на МАН, от усещането за недостига на единство в поправянето на онова, което е било разбито. В крайна сметка, всичко се свежда до това.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31009]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment →