Въпрос: Какво трябва да направиш в състояние, когато нямаш никакви сили, нищо не ти влияе и не знаеш какво да правиш?

Отговор: За това е написано в седмичната глава на Тора: „И заридали те от тази работа”. След като човек стигне до усещането за собственото си безсилие, остава му само да моли.

Преди това, той се е смятал за голям и умен, за разбиращ. Мислел е, че ще може да напредне, непрекъснато добавяйки знания, усилия и действия. Но, ако до дадения момент е извършил достатъчно действия, на него му разкриват, че с това нищо няма да постигне.

Тогава защо да ги извършва? За да постигне, че «така ти нищо няма да постигнеш». За да стигне до състоянието на опустошеност, човек трябва да вложи много, много сили.

Аз работя и си мисля: «Сега, със своя труд изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес», придобивам знания. Скоро ще разкрия всичко – ще видя и ще започна да чувствам.”

Аз влагам все повече сили, още по-дълбоко навлизам в ученето – и изведнъж откривам: „Колко съм вложил, а какво постигнах?!… Аз нямам нищо… И какво оттук нататък? Какво ще стане с мен?!”. Не знам, но съм готов да заспя като умрял – само ми дайте приспивателно, за да спя през цялото време и да не ставам.

Така се чувства човек в този момент – лишен от всякакви сили. Защото започва да разбира, че по този начин нищо няма да постигне. Отначало, той дори не знае това, и само чувства, че няма никакво желание. После, все пак се пробужда и продължава.

Но в някакъв следващ момент започва да разбира, че само със свои сили няма да успее, и тук му е необходима висшата сила: „Ако Творецът не дойде и не ми помогне, аз самият не съм способен нищо да направя”.

Но той започва да мисли така само, след като 15-20 или 30-40 пъти се е опитвал да напредва със собствени сили – и всеки път е получавал разочарование, изпадал е в  отчаяние. Това се нарича „години на египетското изгнание” – докато не „заридаят те от тази работа”.

За своето его, аз изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес”, а за човека в мен, желаещ да постигне духовното – това са нещастни бедни градове, където всичко е празно и нямам нищо от това. Аз започвам да се раздвоявам.

Какво, като притежавам знания и разум, като мога красиво да разсъждавам за науката кабала, и като че ли всичко разбирам? Но това нищо не ми дава. На практика – в мен го няма духовното. Мога да разказвам за него денонощно, но постигам ли го или просто говоря? Май просто говоря…

Тогава, човек разбира, че тук трябва да има само помощ свише, някакво висше разкриване, висша сила – нещо, което не му е подвластно, и че с това, което има, не е възможно да постигне духовното. Тогава, той стига до истинския вик – „и заридали те от тази работа”.

Това е сложен път. Човек трябва много пъти да премине през такива състояния. Само обкръжението  може да му помогне – нищо друго. Обкръжението може да го поддържа и да го опази, да ускори развитието му. Иначе, кой знае кога отново ще се събуди – ако не с помощта на обкръжението, то чрез смяната на «решимо» (информационния ген), когато към него проявят милост свише и му дадат ново състояние. Но никой не знае, кога ще се случи това…

Затова, когато човек се намира в добро състояние, когато светлината му свети и има сили, трябва колкото се може по–силно да се свърже с обкръжението, та по време на слабост да получи обратно от него, вложените преди това сили. Тогава, той ще премине през падението като по инерция – и отново ще започне да се издига, защото преди това е набрал скорост.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30876]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →