Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1988/89, статия 3, „Разликата между вратите на сълзите и останалите врати”: „Дори, ако човек плаче с горчиви сълзи, но плаче за ненужното – никой няма да откликне на неговия плач.

Пред този човек се намират вратите на сълзите, и те са затворени, и не допускат неговата молитва да влезе. За ненужното не се плаче. Прието е да се плаче само за жизнено необходимото.”

Въпрос: Какво се нарича „плач” в духовното? Как човек разбира, че плаче истински? Трябва ли групата да стигне до плача?

Отговор: Разбира се – и групата, и всеки един в нея. Именно това е „молитвата на множеството”. Всеки се моли за всички и за себе си включително. На този принцип са изградени молитвите в молитвеника.

Плачът – това е малкото състояние (катнýт): аз знам, че сам не мога да постигна единство и дори не мога да го пожелая. Още, преди да се убедя, че не съм способен на духовно действие, трябва да разбера, че преди всичко тук е необходимо стопроцентово желание: „Нека направят това заедно с мен!” И това желание, също не мога да придобия сам.

Например, надявал съм се сам да се излекувам от някаква болест, но постепенно съм осъзнал, че това е невозможно. След като съм се настрадал и съм загубил много сили, аз виждам, че нищо не мога да направя. Оказва се, че мога да се излекувам само с помощта на лекар. Къде е проблемът?

В това, че трябва да помоля лекаря. Аз трябва да искам, трябва да моля настойчиво за операция. И трябва да желая това наистина макар, че много ме е страх. Страхът ме спира, но безизходността на ситуацията ме тласка към молби за помощ.

Така е и при нас. В зависимост от напредването, все по-ясно чувстваме, че ни  предстои операция по отстраняване на егоизма – на същия онзи егоизъм, който ни ръководи в живота и ни поддържа във всичко. Но, как мога да моля, дори да помисля за излизане от него?

Само посредством висшата светлина.

Желанието трябва да получа отвън, от групата – да го получа по неволя. За това е казано: „от ло-лишма стигаме до лишма”, т.е. от егоистичното намерение – до алтруистично. Аз се устремявам към това, което е било противоположно на сегашното ми «аз»: всички мои грижи да бъдат за ближния, всичките ми пари, освен „екзистенц – минимума” да отиват за ближния – всичко да бъде за ближния.

Възможно ли е да поискам това така, сякаш  в живота няма нищо по-важно? Възможно ли е да моля за това и тези мисли да не ме напускат нито за секунда? Възможно ли е да плача за това?

Да допуснем, че ми показват молба за отдаване: „Моля да ми осигурите алтруистично желание, за да мога във всичко, освен жизнено необходимото, да се грижа за другите”. Подпиши се! Моля. Пожелай! Как да пожелая? Та, аз не мога да създам ново желание в себе си.

Вярно, но ако принципно си съгласен, тогава започни да работиш в група и необходимото желание ще дойде при теб от другарите.

В обкръжението е заложена духовна сила – силата на Твореца. От самите другари нищо не зависи – така е замислено изначално. Ако се обръщам към обкръжението, към нашата вътрешна взаимовръзка – там намирам всичко. Там разкривам всички стъпала, сили и състояния – до самия Край на поправянето.

Изведнъж се разкрива, че сме обединени, и в нашето сплотяване усещам всички духовни явления, включително до пълното единство. Всичко, за което говори науката кабала, аз разкривам там  –  в нашата взаимовръзка.

Силата на отдаване между нас – ето какво е връзката между душите. Душата – това е силата на отдаване в човека, част от Твореца свише.

От урока по статия на Рабаш, 28.12.2010

[31006]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment →