Казано е, че човек, отварящ кабалистичните книги, иска да спаси живота си, своята душа.

Той си задава въпроса за смисъла на живота и търси този смисъл, желаейки да се спаси от пустотата, която е по-лоша от смъртта. Ние виждаме, че цялото човечество по малко се приближава към това състояние.

Когато човек в дълбочината на своето сърце призовава за спасение – тогава какво е спасението за него? В това е проблема: вярно ли си представя той спасението, за което моли?

Означава ли това за него – да се издигне над егоизма, да се съедини с ближните си и с цялата реалност в едно цяло? Разбира ли той, че повече не може да използва получаващите желания (келим)? Пита ли се: какъв е смисълът да живея в получаване, в поглъщане навътре?

Ако човек действително иска нещо голямо – това е възможно само в отдаващите желания, в келим, които са устремени навън. Тогава неговият вик за помощ ще означава: „Спасете ме от желанието, което все дърпа към себе си, а не отдава!”

Ако сърцето на човека вече е обърнато навън, ако той иска да излезе от самия себе си, да уреди връзката с всички и там да намери усещането за живота – тогава неговото намерение е вярно, и светлината, идвайки, го връща към източника.

От урока по статията “Предисловие към книгата “Зоар””, 15.12.2010

[29833]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение | Add Comment →