Entries in the '' Category

Впечатления от конгреса, 11.2010, ч.1

Получавам много писма с впечатления от конгреса:

„Конгресът беше потресаващ – нещо съвсем ново, за пръв път се почувства, че сме едно цяло. Ако на предишния конгрес витаеше усещането, че ти си се включил в нещо, то сега всички ние бяхме това нещо. Но не всичко все още е съвсем ясно и не е изяснено докрай – правилно ли е и как е правилно.

Нямаше разочарование, но имаше усещане за недовършена работа, непълно изясняване – къде заседнахме.

Има го усещането и разбирането (след вашите обяснения), че самата цел на нашето обединение е била неправилна – „за фараона”, за нашия егоизъм, но е напълно неразбираемо, откъде да вземем повод и ориентир за правилната молба, макар да ни се струва, че някъде ни намекнаха за него,  трябва само да го извлечем от всичко, което ни беше дадено.

И възможно е, да ни е било дадено само едно, но от различни страни – просто засега е невъзможно да се съедини това в едно цяло и ясно да се осъзнае”.

„Аз просто ще напиша за няколко осъзнати усещания. Най-голямото беше след програмата, през втория ден. Ние стояхме до полунощ и не можехме да се разотидем – имаше почти физическо усещане за полето помежду ни, като тесто, което ни слепва и запълва с любов всичко между нас.

Веднъж проявено, то ту се усилва, ту почти изчезва – но има ясно усещане, че съществува и има възможност да се прояви. Случилото се също донесе със себе си много въпроси за това, какво е единството и как можем да се слеем с това поле, ако въобще можем?”.

[26807]

 

Тънка склонност на чувствителна душа

каббалист Михаэль ЛайтманНие свършихме страхотна работа! В предстоящите дни, седмици и месеци ще ни стане ясно какъв значителен скок сме направили. Никога досега не сме повдигали подобни въпроси и не сме говорили толкова открито за обединението, което беше темата на неотдавнашния конгрес. За първи път се докоснахме до същността на нашето поправяне, мъдростта на кабала и нашата душа.

Това действително беше радикална промяна и никога не ще бъдем същите като преди. Сега сме взаимно свързани, но трябва да продължим все по-усилено и по-усилено да работим, докато разкрием, че Творецът във всяка минута ни изпълва все повече и повече, и че целият космос, включително този свят, е изпълнен с висшата светлина, а ние пребиваваме в него.

Всичките светове, в които сме свързани, взаимно вплетени като мрежа, започват ясно да се очертават. Ние ще достигнем до това!

Има време на отдаване и време на получаване. Отдаването от висшето съществува и трябва да се разкрие; всичко от което се нуждаем е малко повече чувствителност, да усетим, че Творецът изпълва света, въздуха между нас и цялата реалност. Малко повече тънкост, ентусиазъм, възприемчивост и откровеност по отношение на другите и ще видим, че живеем в разкритие.

Мисля, че всеки ще започне да чувства, че това е възможно, че това не е някаква фантазия. Книгата „Вяра и надежда” казва, че „вярата е тънка наклонност, свойството на нежна и чувствителна душа.” От това се нуждаем: тънка склонност на чувствителна душа.

Трябва да почувстваме, че тази висша сила действително цари между нас. Това е, сякаш се опитваме да видим нещо, и когато накрая успеем да го съзрем, се убеждаваме, че то съществува и сме изненадани от това как не сме могли да го видим досега. Ако се отдръпнете от прозрението и загубите фокус, тогава става по-трудно за вас да го намерите следващия път, но сега поне знаете, че то е реално.

Трудността се състои  в това да го съзрете за първи път. Ние трябва да приспособим зрението си, или по – скоро нашето сърцето.

От 8-я урок на конгреса, 11.11.2010

[26535]

Водете ме за ръка към щастието!

Въпрос: Съществува ли в кабала методика, позволяваща на човек да премине от пътя на страданията в този живот към добър, към хубав път?

Отговор: Да, такава методика съществува! За сметка на групата, на средата, на другарите, на взаимното поръчителство, ти можеш да организираш за себе си такива условия, че не страданието да те подтиква към развитие, а обкръжението да те тегли внимателно, прекрасно, с любов към целта.

Ще направиш така, че то да замени ударите отзад, които Творецът през цялото време ти изпраща, подкарвайки те напред с остра пръчица, като магаре.

Вместо особеният ангел свише, „подкарващият магаретата”, който боде твоето желание за наслаждаване (твоето „магаре” – хамор, от думата „хомер” – материя) и те кара да напредваш, ти ще получиш добър ангел. Той ще те тегли напред и ще ти показва пътя.

Този ангел се нарича „сила на групата” и ти сам го изграждаш. Само трябва да решиш, че нямаш никаква друга възможност да напредваш, освен по добрия път, без страдания и проблеми, болести и войни, а само за сметка на силното обкръжение, което ще те повлече след себе си като дете, което възрастния хваща за ръка и води, независимо иска ли то или не.

Защото той знае, че изход няма и трябва да бяга, за да се спаси или от преследващо ги цунами, или от войските на Фараона … Групата ше те тегли против желанието ти, защото, разбира се, ти не го искаш! Именно затова ти трябва група – за да работи по този начин върху теб.

И затова, ти трябва да се съединиш с обкръжението и да молиш, те да делят с теб каквото и да е, само да те водят след себе си.

Аз съм съгласен на всичко, нека ми вържат ръцете и краката –  ще платя за това, ще направя всичко за групата! Освен тях, никой не може да ме заведе до целта – нека просто да ме завлекат със сила.

Ако не са те, отзад ще ме настигат все повече удари, защото Творецът няма да изостави своя замисъл. Това е единственият начин за спасение от тях – с природата не са възможни никакви компромиси.

От урока по статията „Същност на религията и нейната цел”, 17.11.2010

[26831]

Нагоре по стъпалата на намерението

Човек може да проверява доколко е включен в групата, може ли тя да го обезпечи с ново намерение.

Разбира се, отдаването е противно за неговата природа и поначало той не е съгласен с това, но трябва изкуствено да изгражда себе си и обкръжението така, че то наистина да „промива мозъка му”.

Групата трябва да „огъва” човека, да го отклонява от „правия” път към себе си, към пътя на отдаването и обединението, който се представя на егоизма като неправилен път.

Тук е заложен критерий за проверка: какви ценности ми дава групата? Засега ние говорим за ценностите на обединението. Тази задача трябва да постави пред мен групата, увеличавяйки ценността й в очите ми.

Но едновременно с това, ние трябва да разберем, че има и други цели, които засега групата не може да използва и да реализира в пълна сила.

А междувременно, чрез обкръжението, моето намерение се променя – аз все още мисля за собствената си изгода, но вече я свързвам с групата и намирам лична изгода в обединението с другарите.

После се изяснява, че ние не просто се свързваме един с друг, а разкриваме Висшия, т.е. нещо духовно.

Сега смятаме, че това ще ни бъде от полза: ние ще се издигаме по духовните стъпала все по-високо и по-високо. Това вече е груповото намерение ло-лишма.

А вече след това, започваме да се замисляме за наистина алтруистичното намерение лишма: защото в крайна сметка, нашите усилия трябва да отидат за благото на Твореца. С времето, започват да ни спохождат и такива мисли.

Разбира се, ние не искаме това, но все пак с нещо сме съгласни: нека да поговорим за него. И тогава, всеки започва по малко да се приобщава към истинската цел, прониква се от нея.

Така, от състояние в състояние, от „място ” на „място”, от стъпало на стъпало, ние подобряваме желанието си и неговото намерение, получено от другарите.

По малко, ние коригираме желанието и още повече – намерението. Защото намерението е вектор, получен от обкръжението – курс, поет над желанието.

И затова трябва да се грижим задачата, целта, взета от обкръжението, постоянно да се променя във все по-извисена и по-важна, придобивайки истинност в очите ни.

В резултат на всички „междинни” намерения, ние ще се сплотим заедно в групата, за да доставим удоволствие на Твореца.

От урок по книгата „Зоар”. Предисловие. 17.11.2010

[26795]

Кой ще ми помогне…?

Въпрос: На конгреса, ние много искахме да постигнем целта и тогава открихме, че не можем да го направим.

Защо Творецът не отговаря на нашите молитви? Защо не ни дава да се издигнем над планината на егоизма? Защо не ни се отдава да направим това?

Отговор: Творецът е общата сила на отдаването. Той е създал нашата сила за получаване. Двете сили стоят една срещу друга – подобно на стълба, на която са разположени стъпала.

Ако ти съответстваш на по-високо стъпало, тогава се издигаш на него и по този начин напредваш – стъпало след стъпало. Всичко е в твоите ръце. Дали са ти ключ към природата, за да можеш да промениш своята природа по подобие на тази на висшето.

Когато се уподобиш на нея, ти се издигаш, а ако си различен от нея – си оставаш на мястото. Това не зависи от Твореца – Неговото желание е постоянно. Той е Добър и Твори добро. Творецът не се променя – това е абсолютна сила и не може да се промени.

Но, за да ти позволи да се издигнеш, Творецът е разделил целия път на стъпала, на състояния. Всеки път, когато си подобен на висшето стъпало, ти се качваш на него. Още повече се уподобяваш – издигаш се на следващото стъпало.

А между стъпалата трябва да се подготвиш за следващото стъпало. И всеки път се издигаш.

Затова, ти не можеш да се възмущаваш: „Защо Творецът не ми помага? Къде е Той? Къде се изгуби? Какво става?! Колко трябва да направя за Него?!” Няма на кого да се молиш.

Когато се молиш, всъщност съдиш самия себе си – по отношение на същата висша светлина, която свети постоянно и неизменно, еднакво за всички. Всеки може да вземе от нея колкото иска.

За Твореца е казано: „Аз своето АВАЯ не съм променял”, „Няма никой друг освен Него”, „Добър и Творящ добро”. Той не се променя. А ако съотнасяш с Него своите свойства така, сякаш Той може да мисли по един или друг начин, да реагира на твоя плач – всичко това си го измисляш ти.

От древни времена, хората са приписвали на човечеството четири характера на силата на природата – вятър, дъжд, луна, а също и Творец.

Няма нищо такова! Ние работим срещу природата, но кабалистите ни обясняват, че природата, в която съществуваме има свои закони (числовото значение, гематрията на думата „природа” и „Творец” на иврит, е едно и също).

Ние можем да използваме тези закони всеки път все по-високо по нейните стъпала, докато не постигнем всеобхватната природа, наречена ниво на Бина, на Твореца (Елоким).

Затова, аз съм наясно, че ако сега не съм сполучил, то проблемът е в мен. И няма от кого да се страхувам и кого да моля.

Ако говорим, че Творецът властва над нас – това е вярно. А нима природата не властва над нас? И още как! Идва цунами, ураган или друго стихийно бедствие – естествено, че това е власт!

Безусловно, в природата има закони, тъй като действат две противоположни сили – отдаване и получаване, които се намират в непрестанно стълкновение и борба.

Но всичко това се случва по програма, която води към целта на творението. В началото, тези две сили са напълно противоположни една на друга, но постепенно се сближават, докато не се съединят в едно цяло. Такъв е процесът на развитие на природата.

Затова, няма с кой друг да работиш, освен с групата. Чрез нея, ти можеш да промениш себе си и да станеш подобен на природата.

Групата е адаптера между твоето желание, което не ти е подвластно и Твореца, който също не е подвластен на теб. В твоя власт е само групата, обществото, обкръжението и само това ти е дадено да промениш.

 

Затова, ако искам да променя нещо, а не да напредвам несъзнателно според програмата на природата, водеща цялото творение към единство с Твореца, ако искам сам да напредвам към Него, а не под натиска на безмилостните сили на природата, тогава имам само една възможност – да работя с обкръжението.

От урок по книгата „Зоар”, 17.11.2010

[26815]

Махало за поправяне

Зоар, глава „Цав (Заповед),” п.18: Щастливи са праведниците в този свят и в бъдещия свят, които знаят пътищата на Тора и които ги следват по пътя на истината. За тях е написано: „Творецът, чрез тях те живеят.” „Чрез тях” са пътищата на Тора. „Живеят” означава, че те ще съществуват в този свят и в бъдещия.

Всеки един от нас е наполовина праведник и наполовина грешник. Възможно е все още процента на праведник в човек да е нула, докато грешника в него да съставлява 100%. А може той да е в процес на преобразуване на грешните части, неговото желание, което е 100% намерение за получаване за себе си, в намерение заради отдаване. Тогава тази част се наричат праведникът в нас.

Всеки път ние преминаваме през следния процес:

1) Преминаваме през състояние, в което чувстваме себе си като грешници;

2) Взимаме една част от нашите желания от там и ги поправяме;

3) В този момент ние ставаме праведници;

4) След това ставаме отново грешници, връщайки се към други не поправени желания за получаване на наслаждение;

5) И отново преобразуваме част от нашите желания в намерение заради отдаване.

По този начин нашето поправяне се натрупва парче по парче в едно общо желание.

От урока по  книгата Зоар, 17.11.2010

[26817]

В духовното – през този свят

„Зоар”, глава „Бешалах“, п.470: „…Както е казано: Защото, изтривайки, Аз ще отстраня паметта за Амалек от поднебесната”. Изтривайки” – това е отгоре, отстраня” – долу, „паметта” – т.е. паметта горе и долу.

„Горе“ и „долу“ не се отнася за нашия свят. Тъй като нашият свят не подлежи на поправяне – в него няма какво да се поправя.

Светът, в който живеем обикновения си живот, в тела, като всички останали хора – докато в нас се пробуди точката в сърцето и влезем в група, за да се свържем с духовното – няма никакво отношение към поправянето и духовния свят.

Става дума за желание, което започва от точката в сърцето, а после се включва в група, тоест събира се с други точки в сърцата, които е необходимо да съединим заедно.

„Зоар”  говори само за това. А останалата действителност, която виждаме наоколо не подлежи на поправяне и няма отношение към духовното.

Сега виждаме пред себе си огромен материален свят, но в духовното той не существува. Той ни е даден само, за да можем от него и нататък да започнем  духовния си живот.

По отношение на духовното, нашият свят не съществува. Това е някаква въображаема реалност, от която можем самостоятелно и независимо да влезем в духовното.

Творецът ни дава точка в сърцето, чрез която напредваме. Ако сега можехме да прекараме нашето състояние през специален филтър, пропускащ само онова, което наистина е свързано с духовното – с истинския, а не с въображаем свят – само тогава точките в сърцата биха преминали през него.

А всичко останало щеше да бъде погълнато от филтъра и би пропаднало, тъй като то просто не съществува.

Тоест въображаемата реалност на този свят е предназначена само, за да можем от нея и нататък да започнем да влизаме в духовния свят с нашите точки в сърцата.

Макар, че сме задължени да живеем в тази въображаема действителност, докато не съединим всички точки в сърцата в една духовна реалност, до пълното поправяне (Гмар Тикун). Тогава въображаемата картина на нашия свят ще изчезне.

А дотогава, нашият свят няма да изчезне, тъй като във всяко действие на поправянето – до последното, ние все пак трябва да съществуваме във въображаемата картина на нашия свят, защото всеки път започваме новото поправяне от този свят.

Казано е за раби Шимон, автора на книгата „Зоар”, че преди своето последно поправяне, той е усетил себе си като „Шимон от пазара“. Тоест  паднал е до този свят  и е чувствал, че съществува само в него. А от него и нататък, и той вече  извършва последното, най-високо поправяне”

И затова въображаемата действителност, която наричаме „наш свят“, е много важна, защото ни дава чувството за откъснатост от духовното.

Именно поради тази откъснатост, започвайки всеки път да поправяме още една порция на разкриващото се в нас непоправено желание, ние го поправяме самостоятелно и независимо – от този свят, несъществуващ в духовното, от „нищото“.

Затова, този свят е много важен. И затова казваме, че човек е длъжен да живее по нормален начин в този свят, във всички негови системи – да има работа, семейство, да се учи, да прави всичко, което трябва.

Без това, той няма да бъде устроен по подобие на духовното и няма да може да поправи себе си – правилно да влезе в духовния свят.

От урок по  книгата „Зоар”, 15.11.2010

[26572]

Войната срещу Амалек

„Зоар, глава „Бешалах“, п.466-467: „А Аарон и Хур поддържаха ръцете му“. … „И това се случи, когато издигаше Моше (ръка)“.

„Когато издигаше“ означава, че издигал дясната над лявата и именно това е имал предвид, когато е издигал ръцете си, тогава е вземал надмощие Исраел – Висшият Исраел, Зеир Анпин, „а когато свалял своята ръка, тогава е вземал надмощие Амалек“.

Дясната – означава „хесед“ (свойството милосърдие), а най-главното, от което имаме нужда е светлината Хасадим. Преди всичко, в нас трябва да властва светлината на поправянето – светлината Хасадим, тъй като именно тя свързва всички помежду ни.

Тя властва в нашето желание/кли и го покрива с намерение за отдаване. И тогава, в степента на поправяне на намерението за отдаване, в кли може да се облече светлината Хохма, присъствието на Твореца, усещането за Него и Неговото разкриване.

Но преди разкриването на Твореца трябва да има подобие с Него. Именно това прави светлината Хасадим – светлината на отдаването и милосърдието (хесед), като ни напълва по наша молба.

Затова, цялата война на Моше против Амалек (Амалек е съкращение на думите „заради получаване“ – „Ал МенАт ЛЕКабел“) се състои в това, че преди всичко Моше (Моисей)  иска светлината на милосърдието, силата Хасадим – силата на Аарон, която го поддържа от дясната страна.

Тогава, Моше (Моисей)  започва да вдига тежките си ръце, наречени „ръце на вярата“. Защо са тежки те? Защото неговото желание за наслаждение е огромно и постоянно расте за сметка на Амалек.

Когато в човек се пробужда желание за наслаждение, тогава неговите ръце, „ръцете на  вярата“ – символа на отдаването, отново се свалят, и отново надделява намерението заради себе си. От това следва, че е необходимо да се поддържат ръцете на Моше (Моисей).

И затова, срещу Амалек идват висшите сили – дясната Арон и лявата Хур, а свише идва светлината и се облича в желанието на човека, поправено от вярата, от светлината Бина – и тогава Моше (Моисей) успява да победи Амалек, своя егоизъм.

Така се случва в много ситуации в нашата работа – нараства желанието за наслаждение и ние трябва да воюваме срещу него.

От урок по  книгата „Зоар”, 15.11.2010

[26584]

Когато тайното стане явно

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: В книгата „Да види доброто” е казано: „И знай, че човек трябва да се занимава с четирите степени ПаРДеС: пшат, ремез, друш, сод и да се превъплащава дотогава, докато не ги изпълни.

Трябва ли в действителност да преминем през толкова много кръгообороти, докато не изучим целият ПаРДеС (простото тълкуване, иносказанието, намека и тайната) за да достигнем до края на поправянето?

Отговор: Длъжни сме да достигнем до „пшат” – простото тълкуване на Тора. Засега все още учим „сод” – скрития, потайния замисъл. „Сод” означава, че аз се уча и нищо не разбирам, за мен това е тайна.

Когато тайната се проясни малко, тя се превръща в „ремез” – намек, след това в „друш” – алегорично тълкувание или иносказание, а след това в „пшат” – просто тълкуване.

Има четири свята: Асия, Брия, Ецира и Ацилут. Сега аз изучавам входа в света Асия, аз още нищо не разбирам – това се нарича, че изучавам „тайната – сод”.

Когато премина от света Асия в по-висок свят, в света Ецира, аз ще изучавам „друш”, в света Брия – „ремез”, а в света Ацилут – „пшат”.

„Пшат” е най-голямото постижение, когато няма никакво скриване, всичко е явно, открито, просто и ясно. Всички светлини напълват всички келим, аз знам и разбирам всичко!

Това трябва да постигне всеки в душата си – но всеки на своето ниво, до пълното си поправяне.

От 3-я урок на конгреса, 09.11.2010

[26779]

Работа през нощта

каббалист Михаэль ЛайтманКнигата Зоар. Предисловие. Статия „Нощта на невестата“:

„Раби Шимон седял и се занимавал с Тора в нощта, когато невестата, т.е. Малхут се съединявала със своя мъж.

И всички другари трябва да се намират с нея цяла нощ и да се радват заедно с нея на нейните поправяния, които стават благодарение на тях.

За да се включим в текста на Зоар, важно е да не преставаме да се стремим към единството. Тъй като неговата светлина може да влезе само в нашето обединено желание. В индивидуалното желание на човека светлината не ще влезе.

Трябва да разберем, че всичко, което четем в кабалистичните книги, разказва за връзката между нас. И затова отначало трябва да си представяме тази връзка като подготовка към урока, а след това да се вслушаме в кабалистите, които я описват.

Така аз изучавам науката кабала, предназначението на която е да поправи разбитата ни взаимовръзка. Преди всичко аз пробуждам във въображението връзката, която искаме да поправим, а след това се опитвам да разбера за какво именно обединение става дума.

Потопени сме в нощен мрак и не знаем къде се намираме. Нищо не ни е понятно, но ние работим, за да подготвим невестата – Малхут, нашето кли – за настъпването на „утрото”.

А на разсъмване, т.е. в края на усилието и поправянето, от мрака (егоизма) започват да се очертават контурите на нашите взаимовръзки и все по-ясно виждаме (в сутрешната светлина, свойството отдаване) къде и как тя трябва да се разкрие.

Когато накрая тя изплува от тъмнината, настава утро. Състоянието се проявява и в нашите връзки се разкрива светлината, свойството отдаване, милосърдие, светлината хасадим.

А след това в хасадим се облича светлината хохма – и настава ден. Тогава се протяга връзка между жениха и невестата, между Твореца и съсъда на нашата взаимовръзка, нашето общо желание.

А засега се намираме в състояние, което се нарича „нощта на невестата”. Ние се подготвяме. Между нас все още няма единство, в което би се проявила светлината.

Но ние се стараем да намерим мястото на нашето разбиване, напипваме разделящия ни егоизъм и средствата, които можем да използваме. Всичко това е работа през нощта, подготовка за първите лъчи на утринната заря.

От урока по Предисловие към книгата „Зоар“, 14.11.2010

[26468]

Кой ще ми помогне?..

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Струва ми се, че принципът на духовната работа „Ако аз не помогна на себе си, то кой друг ще ми помогне?” противоречи на друг принцип – „Няма никой освен Него” и съединението с групата…

Отговор: Длъжен съм да кажа: „Ако аз не си помогна, никой не ще ми помогне да разкрия Твореца, свойството отдаване.”

Никой не ще ми помогне в това. Мога да прочета хиляди книги и да прослушам хиляди лекции, но в крайна сметка, развитието на желанието е моя вътрешна работа.

И само ако пожелая духовен живот (в свойството отдаване), вместо този живот (в свойството получаване), ще го открия за себе си.

Не чакам помощ от никого! Длъжен съм да достигна до толкова силно желание, че „по-добре смърт, отколкото такъв живот!”. Защото такъв живот – за мен не е живот. Длъжен съм да достигна духовното!

Тук трябва да действам според принципа „Ако аз не помогна на себе си, то кой ще ми помогне?”. Тъй като Творецът няма да се откаже от своето условие, Той няма да ни даде насила желание към Себе си. Той дава напълване, а не желание. Няма насилие в духовното развитие.

Но веднага щом „Ако не аз на себе си, то кой ще ми помогне?” достигне до завършек, т.е. разбера, че то зависи само от мен – тогава веднага откривам, че не съм способен на това.

Ненавиждам егоизма си и се боя от него, както Моисей от Фараона. И тогава „Изплакаха те от тази работа” ще се освободят от властта на егоизма – тъй като нито аз, нито който и да е около мен не ще ми помогне.

Когато постигнем тези две състояния – отсъствие на помощ отвътре и отвън, това се нарича последни родилни мъки.

Тогава се изтръгва отчаяние от самата дълбина на сърцето – само тогава се разкрива висшата сила, светлината (га”р де хохма), която поражда човека на духовната степен. И тогава вече действа принципът „Няма никой освен Него”.

Затова има етап „Ако не аз на себе си, то кой ще ми помогне?”, а след това – „Няма никой освен Него”. Тъй като не бих могъл да разкрия, че „Няма никой освен Него”, докато не завърша „Ако не аз себе си, то кой ще ми помогне?”.

От 4-я урок на конгреса, 10.11.2010

[26355]

Една стена за всички и един таран

каббалист Михаэль ЛайтманАко по пътя ни се откриваха духовни напълвания, както молят всички – това би заглушавало нашето желание към духовното. Това е най-голямото препятствие по пътя.

Затова пред мен разкриват стена, преграждаща пътя ми. Аз стоя пред стена, предвкусвайки, че зад нея ме чака нещо необикновено.

Но трябва да разбера, че ако ми е разкрита такава стена, значи аз вече съм въоръжен със съответната сила на съпротивление, за да не изоставя напредването, а я пробия .

Въпреки че не мога да я пробия веднага, наведнъж, и трябва да ударя няколко пъти, докато не я разруша – стената ще се пропуква, и накрая ще падне. Но аз вече притежавам необходимата пробивна сила, силата на атаката, иначе не биха ми показали тази стена.

Ако сега са ни разкрили стената, стояща пред нас, която се намира вътре в нас, в нашите сърца – това е знак, че ние сме способни да я разрушим. Иначе тя не би се разкрила, защото „не  поставят препятствия пред слепци”. Струваше ми се е, че  сме готови да я преодолеем, и затова направихме стъпка към съединение.

А сега е нужно само да се сплотим за сметка на обучението и цялата останала работа и постепенно да съберем троха по троха всички наши усилия в една обща пробивна сила – за да открием отново, че тази сила е недостатъчна за пробива и трябва още повече да се обединим.

И така, отново и отново,  ще събираме все повече сили и ще засилваме натиска, докато стената не рухне. Това вече е окончателният етап на изхода от Египет, самият край – затова то ни  радва толкова.

Проблемът е , че сега всеки усеща тази стена в самия себе си,  а ние трябва да я усетим като обща, и в тази степен ще почувстваме обща и силата, с която се опитваме да пробием стената. Срещу стената вече няма да стои един човек, а групата.

Това е като при бягството от Египет – една обща нощ, един Фараон за всички, една беда, едни общи наказания за народа Исраел, обединил се като един човек с едно сърце.

За никого вече не се говори поотделно, всички се съединяват заедно – и така трябва да се почувства групата. И тогава, независимо че стената ще изглежда ужасно висока – ние ще станем по-силни от нея.

Защото, когато се съединяват човек с човек, ние разкриваме, че между тях липсва Творецът и без Него няма как да минем! Той и ще бъде тази сила на пробива, която ще пробие стената.

Ще ни помогне самият Фараон, защото той сам прогонва народа на Исраел от Египет, а след това го преследва и направлява, както е написано в Зоар. А човек през цялото време се кани да се върне назад – но Фараонът ги изхвърля от Египет, той е верен помощник на Твореца.

От урока по статията „Същността на  религията и нейната цел“, 16.11.2010

[26709]

Мъдрост или премъдрост?

каббалист Михаэль ЛайтманОбръщайки се към трудовете на кабалистите ние можем да изучаваме науката, а можем да изучаваме и Тора (методиката на поправяне).

Под „наука” се разбират обичайните науки: физика, химия, история, география и т.н.

Именно така се отнасят към кабала в академичните кръгове. Книгата Зоар по тяхното мнение е била написана в средновековна Испания, а не в Израел преди 2000 години.

Учените се опитват да извлекат от кабалистичните източници знания, информация. Те обсъждат стила, правят анализи на текстовете, опитват се да свържат текста с исторически събития.

Такъв разсъдъчен подход няма нищо общо с „изучаването на Тора”. Защото Тора е методика на поправяне на нашата природа, към подобие на свойствата с Твореца. И в степента на подобие, Творецът се разкрива в нас.

Целта на всички „свети” книги е разкриване на Твореца от човека. Обаче такива първоизточници като Петокнижието, Талмуда, Мишна – изложени на земен, материален език, описват висшия свят в земни образи. В техните повествования ни е трудно да разгледаме духовните действия.

Езикът на кабалистичните книги помага да не се отклоняваме от посоката към поправяне и подобие с Твореца. Защото в тях самите се говори за това, как да се поправим,  посредством обединение, за да разкрием Твореца.

Ето защо езикът на кабала най-добре от всички е пригоден за достигане на целта, заради която е дадена Тора. Казано е: „Аз създадох злото начало и създадох Тора, защото нейната светлина възвръща към източника”. За нас Тора е методика за поправяне, не  е наука, а светлина, възвръщаща към Твореца.

Казано е, че преди занятията с Тора трябва да я благословим, иначе вместо благослов ще получиш проклятие. Това значи, че е необходимо да се настроим на поправяне. „Да благословиш Тора” значи да благодариш на Твореца за това, че ти е дал възможност да се поправиш с помощта на светлината, която се крие в нея.

Книгата Зоар описва поправянето на нашата връзка – онова, което е било разбито между нас. Затова, изучавайки я, ние сме длъжни да се стремим към единство и да чакаме светлината – силата, която ще поправи връзката ни. Единствено тогава, в степента на нашето единство и поръчителство, между нас ще се разкрие Творецът.

Дайте да „благословим” Тора – да мислим за създаването на общо кли, обръщайки се към книгата Зоар.

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 16.11.2010

[26687]

Радостен маратон

каббалист Михаэль ЛайтманВъпрос: Какво трябва да правя, ако непрестанно разкривам в себе си нови недостатъци докато съм на този път, сякаш бягам продължителен маратон?

Отговор: Мислете за това като за признак за напредък! Има престъпници, които се гордеят със своите престъпления – ние трябва да се учим от тях и да се гордеем, че успяхме да разкрием тези недостатъци в себе си, че ние в действителност сме престъпници! Ако разбера, че съм такъв, за да ми помогнат за моя напредък към целта, тогава съм длъжен да им се радвам.

Това е като учен, който изучава себе си и продължава да разкрива колко много все още не знае и какво огромно поле за работа има пред него. Така той се радва, че има възможност да напредне, че има място за работа и изследване. Трябва да се отнасяме към това като към работа във вътрешна лаборатория.

Ти работиш като учен, който прави разкрития и поправяния, и се движиш в безкрайността, без да знаеш крайната точка на пътя, непрестанно разкривайки нещо ново. Отнасяй се към този процес съзидателно и творчески, защото ти изграждаш нови светове, докато ги разкриваш и възстановяваш от разбитите части!

Желаеш ли набързо да изкараш малко пари и да се пенсионираш?! Такива хора не разкриват духовното, защото то не е предназначено за тях. Ние трябва да сме упорити, както са истинските герои. Герой не е онзи, който набива някого, а е този, който разбива своето собствено его. Това се случва именно чрез преодоляване на всички неприятни състояния и, благодарение на тях, намира възможност да се развива духовно и да стане човек.

Разбирам, че това е плашещо – писано е, че Мойсей много се е страхувал от Фараона. Той е избягал от Египет и се страхувал да се върне там, докато не е достигнал до нивото на Бина, докато Творецът не разкрил себе си на Мойсей в „горящия храст”.

Ясно е, че ние имаме същия страх. Но ако си в група, там няма зло, което да се изправи пред теб и да се боиш от него повече от един миг. В първия момент аз се плаша, когато разкрия нещо неприятно, което не съм очаквал да разкрия.

Но ако съм свързан с обкръжението, тогава веднага осъзнавам, че това е трамплин, който ми помага да отскоча напред към целта. А ако не разглеждаш злото като целенасочено и, вместо това,  задълбаеш в него и започнеш да „ядеш” себе си, това означава, че ти нямаш връзка с външната сила,  с групата.

Този път ти се струва като продължителен и изморителен маратон? Но затова ти е даден живота! Ти си в този свят, за да започнеш и свършиш своето поправяне.

Не си мисли, че можеш да свършиш всичко за година или две, след която ще си почиваш в своята духовна пенсия и ще се наслаждаваш на сиянието на Шхина. Действително е написано, че праведниците живеят в радостното присъствие на Шхина, но това е така, защото те непрекъснато се намират в духовна работа, издигайки такава мощна обратна светлина – светлината Хасадим (милосърдие), че Шхина може неуморимо да сияе над техните „глави” и техните намерения.

Те работят неуморимо, както е написано, че „праведниците не си почиват нито в този свят, нито в бъдещия.” Каква почивка може да има, ако желаеш да отдаваш? Няма по-голямо наказание от невъзможността да отдаваш, което е подобно на болката на майката, която не може да нахрани своето дете.

Отдаването е най-голямата награда. Така че не търси почивка.

От урока по статията „Същността на религията и нейната цел”, 16.11.2010

[26721]