Четирите изгнания, за които пише Зоар – това са нашите ”вътрешни философи”, заставящи ни да работим ”вътре в знанието”, вътре в желанието за наслаждение и да изпълняваме всичко, което то заповяда.

Да излезем от тях означава да се издигнем над разума, над желанието с помощта на светлината, връщаща към източника.

Затова ако аз чувствам, че съм потопен в своя разум и усещане и работя само вътре в тях – аз намирам ли се в изгнание или не? Съгласен ли съм с такова състояние? А може аз дори да обичам своя разум и чувства, да вярвам в тях, да се уча, да разбирам, като с всеки ден натрупвам все повече знания и усещания?

От една страна това е добре. Но ако човек не вижда във всичко това средство да достигне духовното – това е лошо. Нали по този начин той нищо не постига.

Той само придобива лъжливата увереност, че някога това ще го доведе към духовното. Но това никога няма да го доведе – нали духовното не се учи с ума. Колкото и да знаеш – ти нито на мм няма да се приближиш към него.

Какво да се прави? Да се направи равносметка. Това се нарича ”и изплакали те от тази работа”. Човек вижда, че използвайки всички свои сили в течение на ”седемте сити години”, постигайки всичко с разум и чувства, разбирайки написаното във всички статии – в резултат нищо не постига освен това, че напечатаният на хартията текст сега се е отпечатал в клетките на неговия мозък. И това е всичко, което има той…

Тогава той прави друга сметка: ”На мен ми е необходима само светлината, връщаща към източника! А всичко, което има сега в мен , както аз съм и сам – няма никакво отношение към духовното”.

От урока по Книгата Зоар. Предисловие, 25.11.2010

[27657]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment →