Въпрос: Ние постоянно чуваме, че трябва да се обединяваме и да търсим  Твореца, но не можем да приемем това като практическа работа. Какво конкретно трябва да правим?

Отговор: Ако външните действия са полезни за вътрешните процеси, ние сме длъжни да ги изпълняваме.

Ползата може да се прояви в бъдещето: аз цяла година извършвам външно действие, за да може като резултат от своите действия да достигна по-вътрешен духовен пласт, казано по друг начин, да се приближа до свойството на Твореца – отдаването, осъзнавайки колко съм далече от това, чрез своето желание да започна поправянето на намерението от „заради себе си” на „отдаване”.

С други думи, „края на действието” трябва да е „ в началния замисъл”: или ми се казва какво да направя и аз го изпълнявам „над знанието”, или действам така сам. Във всеки отделен случай изпълнението касае самия човек.

Но ако към неговото действие не е присъединено намерението „заради обединяването на групата”, колкото и важно да е намерението няма да донесе полза. Защото именно работата над намерението е работата на Човека.

Невъзможно е да я заобиколим, тъй като природата на света e – желанието да се наслаждаваш и желанието да наслаждаваш; мисълта, намираща се до него; тяхното съединение и взаимопроникване. А освен желанието и намерението нищо не съществува!

Желанието да получава на низшия влиза в желанието да отдава на висшия във вид на МАН (молба за поправяне) и желанието да отдава на висшия слиза в желанието да получава на низшия и го напълва като МАД (поправящата светлина).

Тогава между тях се извършва взаимно обединяване: Бина в Малхут и Малхут в Бина – Твореца в творението и творението в Твореца, докато не достигнат пълно равенство. Това е цялото изпълнение!

Къде се случва това? – Само в мисълта, в желанието, във вътрешното усилие!

Разбира се, това е най-трудно от всичко. На някой му е по-лесно да работи умствено, на някой му е по-тежко, но духовната работа в еднаква степен е трудна за всички – и за учените, и за дърводелците, та тя се извършва в душата, а не в разума.

Ние, все пак, извършваме някакви външни действия и те ни обединяват в правилното намерение: защо правим това? Защо заедно, а не по отделно? Защо искаме да разширим кръга на участниците? Това ни дава жизненост и въодушевление.

А без намерение в усилията ние сме „събрание на насмешници”, защото и най-важната работа без намерение е лишена от смисъл!

От урока по статията на Рабаш, 31.10.2010

[25698]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment →