Рабаш, 1984, „Човекът да помогне на ближния”, текстът на статията е отделен с черен шрифт.

Аз не мога да напредвам без помощта на ближния, защото само обединявайки се с него, ще намеря мястото, в което се разкрива духовния свят – във връзката между нас.

Не ми е нужна помощ от силния, богатия, добрия, умния, както е в нашия свят. Необходима ми е помощ от равния и подобния на мен по цел в живота.

Следва да се разбере, с какво човек може да помогне на другаря. Може ли да се реши този въпрос именно там, където има бедни и богати, умни и глупави, силни и слаби?

В нашият свят нужда от помощ има там, където има разрив между хората, там се разкрива възможност да се помогне. Ако обаче двама са равни, тогава няма място за помощ. Помощта в нашия свят изхожда от пълноценния към непълноценния.

Но ако всички са богати или умни, ако всички са силни и т.н. – с какво човекът може да помогне на другия?

Най-общо казано, ние не изпадаме във възторг, ако ни се наложи да се обърнем за помощ към някого. В мен се разкрива срамът, гордостта, завистта. Ние не искаме да се показваме като нуждаещи се от нещо, като зависими от някого и се стремим към разединяване.

Но пък виждаме, че има нещо, от което всички се нуждаем – от разположение на духа. Казано е: „За тревогата в своето сърце, нека другите да разкажат”. Защото нито богатството, нито мъдростта ще помогнат на човека да бъде в бодро настроение.

Приповдигнатото настроение се явява следствие от усещането за увереност в доброто бъдеще. А ако знае, че трябва да спаси себе си и сам няма да се справи, тогава той изпада в депресия.

Човекът може да помогне на другия, именно когато види, че той е изпаднал в униние. За това е казано: „Човек не може сам да освободи себе си от затвора”.

Ако затворът е нашия свят, тогава да се измъкнем от него на свобода, в усещането за висшия свят, ще ни помогне само другарят по цел.

Именно другарят е способен да предизвика в него приповдигнато разположение на духа, тоест да му даде увереност за постигането на целта.

Казано по друг начин, другарят го повдига от състоянието, в което се намира, в състоянието на духа на живота. И той отново започва да придобива сила и увереност от живота и напълването.

Моето отчаяние е било предизвикано от невъзможността да постигна духовната цел без външна помощ. Не мога да задължа никого, но намерих другар, който иска да ми помогне. И той ще може да ми помогне не със своите знания или богатство, а само с желанието да постигнем общата цел.

Оттук следва, че всеки трябва да обърне внимание и да помисли за това, с какво може да помогне на другаря си, предизвиквайки в него приповдигнато разположение на духа.

Тъй като в това, което касае разположението на духа, всеки може да намери в другаря място на недостиг, което е способен да напълни.

Това не означава, че трябва да развеселяваме другаря. Ние сме длъжни да предизвикаме във всеки другар по цел чувство на увереност в нейното постигане, за да го изпълни духът на живота, приповдигнатото разположение на духа – над този живот, по-високо от този свят, който му се струва затвор. С другар, човекът е уверен, че може да излезе от този затвор.

От урок по статия на Рабаш, 26.09.2010

[21944]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment →