Entries in the '' Категория

От любовта към ненавист и от ненавистта – към любов

Въпрос: Ако разбиването на общата душа е предварително планиран и необходим процес, защо се нарича „грехопадение”?

Отговор: Всяко падение наричаме грях. Но нима ние някога грешим?

В нашия свят за грях се смята, ако аз мисля, че мога да се въздържа от действие, което много добре знам, че е недопустимо, но въпреки това го правя. Но това не е така – ако аз точно знаех, че това не бива да се прави – не бих съгрешил.

Всъщност, грях е когато са ме завладели силите на разделянето и властват над мен. Грях се нарича самото състояние, а не неговата причина. А причината винаги е в Твореца – Той е създал нашето зло, егоистично начало.

А по какъв друг начин може да се създаде злото начало, ако не по пътя на грехопадението? Трябва да се издигнем до високите степени, след това да паднем оттам, да получим впечатление от всички подеми и от своето сегашно състояние, и да развием егоистичното желание, вследствие на разбиването.

Тъй като ако не беше разбиването, егоизмът би си останал просто животински. А в резултат на разбиването, той става „творение“, „зло начало“.

До разбиването то е било просто желание за наслаждение – животинско желание. Ако лъвът иска да разкъса антилопа, ние не смятаме, че в него действа злото начало – в него просто говори неговата природа, желанието да получи напълване.

Кога се появява злото начало? Когато се издигаме, получаваме оттам силата на любовта и обединението, после падаме с тях и те се превръщат в своя противоположност – в безпричинна ненавист!

Ето сега, желанието за наслаждение, заедно с информационните данни (решимот), тласкащи го към безпричинна ненавист – това се нарича зло начало.

Тъй като сега то иска да използва всички останали в тяхна вреда, защото получава от това удоволствие.

Тоест в човекa се появява усещане за друг човек, каквото няма у животното, и той се наслаждава, че на другият му е зле! Ето това е истински егоизъм.

А добро е обратното – когато превръщам тази ненавист в любов. Но и в този, и в другия случай е необходимо отношение към ближния.

От урока върху „Учение за Десетте сфирот““, 15.07.2010

 

От виртуалната реалност – в духовната

Особеното на нашия «духовен стимулатор» е в това, че той напълно абстрахира човека от неговото тяло, от егоизма му, от всичко материално.

Фактически всичко, което в обичайното общуване пречи на човек да се сближи с другите хора, системата взема върху себе си.

Тя представлява някаква абстрактна същност, която не съществува в нас и едновременно с това всички ние се стараем тя да съществува извън нас, като наше общо цяло.

А доколкото тази същност е много слаба, то в обикновения живот тя не трябва да бъде почувствана в общуването с другите хора, защото се припокрива от много по-силния животински егоизъм в човека.

Но ако се грижим за нея като за «тамагочи», ако я възприемаме като наше общо «бебе», то тя ще расте.

На пръв поглед това е напълно ирационално действие, вървящо против всички логически понятия на човека, който влиза в тази виртуална реалност.

Но като резултат от нашите общи действия, ние създаваме от една страна абстрактна общност, но от друга страна много явно и интензивно въздействаща обратно върху нас.

Т.е. извършва се акумулиране на силите, стоящи зад всички наши опити да се обединим. Тази сила е невъзможно да бъде осъзната, но тя се проявява като реакция на усилията ни.

Всеки участник в общите усилия индивидуално ще почувства нейното разкриване. Страничният човек само ще повдигне рамене в недоумение.

Не трябва логически да обясняваме на човека нейното разкриване, но можем да го поканим да участва и да почувства. Това е и началото на разкриването на Твореца.

Затова ми беше така трудно, в началото на създаването на стимулатора, по цял ден да убеждавам хората да влязат за първи път в «стимулатора» и да започнат да участват в този процес.

От страна на ученика тук все пак се изисква да се върви с «вяра над знанието» – въпреки своето убеждение, съмнение, естествения разум, да вземе и да започне да работи.

Но дори и за неначинаещ, винаги ще възникват препятствия да влезе отново, въпреки първото отделяне на егоизма си от мястото на обединение.

 

Време за узряване на плодовете

Клипа е кората, защитаваща плода, докато не узрее – тоест цялото това време, докато не достигнем до поправяне.

Тя ни пази, докато не станем готови и не съзреем, и тогава ще можем да се измъкнем от нея, да захвърлим тази обвивка.

А дотогава аз не усещам, че има обвивка – като дива, неузряла ябълка, в която няма разлика между вътрешната част и кората – и двете са еднакво кисели и зелени.

Колкото повече расте плода, толкова по-големи стават разликите между обвивката и вътрешното съдържание.

Отначало кората е здрава, но постепенно се отделя от самия плод и колкото повече той се развива, толкова по-тънка става тя. Ако се остави така, то плода в крайна сметка ще „избухне“, ще изскочи от своята обвивка.

Така расте и човек, докато не достигне зрелост. И веднага щом всички наши свойства станат готови, ние захвърляме и изоставяме своята клипа.

През цялото време са ни примамвали, както се примамва магарето с морков и ние сме бягали в живота напред. Но сега цялата тази система престава да работи. Тя вече е безполезна, с нейна помощ ние вече сме подготвени!

Клипот са верни помощници на Твореца, те са ни отгледали и са ни позволили да съзреем. И затова престават да ни примамват.

Мислите, че на Твореца са му свършили морковите? В Него има още много други примамки, но те повече не са ни нужни! Достигнали сме най-високия праг на своята степен и сега сме длъжни да се повдигнем на следващата.

Затова нищо повече не ни привлича напред, няма защо да бягаме, усещаме пустота, бъдещето не ни мами – трябва да преминем през тази обвивка (клипа) във висшия свят, подобно на червей, излизащ на светлина от горчива ряпа…

От урока по статията „Предисловие към „Паним Меирот““, 14.07.2010