Entries in the '' Category

Как да се справим с „отровните змии”

Кратко съдържание на седмичната глава „Хукат”. ч.7: …И отново народът започва да се оплаква от несгодите, от това че напразно са го извели от Египет.

Заради това Творецът им изпраща множество отровни змии; и тогава народът се разкайва за това, че е роптал, искайки Моисей да се помоли за тях, за да премахне от тях тази напаст.

Мойсей се моли за тях и получава указание от Твореца, как да излезе от създадената ситуация, чрез медната змия.

По целия духовен път в човека напират въпроси и той не знае какво да прави.

Той дотолкова се превива под товара на тежестта, че вика „отровните змии”, т.е., неговото първично, заложено в основата на творението, желание за наслаждение  започва да се пробужда .

И какво помага на човека? Помага му това, че той, като че ли, създава медна змия. Тоест, той разбира и чувства, че всичко, пред което се изправя е само скулптура, а не е живо.

Ако тези змии идват отвън, те му се струват като проява на висшата сила.

Но когато човекът изгражда същото сам, става му ясно, че това не е висша сила, а само игра на въображението и че всичко това е дошло при него като глупава пречка, възникваща в самия него.

Затова, веднага след като Мойсей изваял медната змия, проблемът се разрешил. И така народът на Израел се избавил от тази беда.

Така Тора ни показва различни начини за защита и поправяне. „Медната змия”, това е много интересен метод за овладяване на нашите „зли желания” – егоизма, когато ти изграждаш в негов противовес същото и разбираш, че това пред теб  е само въображаем образ.

Ти го виждаш защото сам изграждаш този „идол”. Това може да се нарече „трудова терапия”. Така човек се избавя от този проблем – пробуждането на „змията” в него. Разбира се, всички тези действия са вътрешни.

Въпрос: от една страна е казано: „Не си създавай кумири”. А тук именно Творецът заповядва на Моисей да създаде идол…

Отговор: Вярно. Понякога така постъпваме с децата си. Ние специално ги караме да правят нещо, за да престанат да се страхуват. „Хайде заедно да отидем при кучето и ще видиш, че няма нищо да ти направи! ”

Пред теб се появява някакъв образ и ти мислиш, че той е дошъл свише, от Твореца, че змията символизира висшата сила, която властва над теб.

Но Твореца казва „Не! Направи сам същото, и ще видиш, че си го направил ти, че всичко е в твоето въображение, че ти рисуваш  змията, която стои  пред теб.

Пред теб всъщност няма нищо, само така ти се струва. И ако ти направиш този „идол”, то ще видиш, че в него няма нищо, че във всички тези отровни змии, като че ли идват и те плашат, няма нищо, освен това, което сам си вложил в тях. Ти си ги създал, а не силата свише. Изгради го и ще видиш, че това е така.

„Медната змия” това начин за лечение, който позволява правилно да се отнасяме към егоистичното желание.

По седмичната глава от урока Зоар,14.06.2010 г.

„Ще направим и ще чуем“

Въпрос: Защо на човека му дават прекалено много разум свише, така че неговите разсъждения превишават неговите дела и ги отменят, лишавайки го от възможността да се предвижва?

Отговор: На човек му се дава толкова много разум, за да не бъде животно! Животното има разум точно толкова, колкото му е необходим за живота и то не греши.

А на човек му се дава разум в излишък, за да греши, за да прави планове за бъдещето, за да има егоистични намерения и наред с това разум, за да се стреми към по-висока степен, да се развива и да страда. Защото страданията ни тласкат напред.

В човек се пробужда допълнително желание – точката в сърцето пробужда в него неудовлетвореност: «Кой съм аз? Защо живея? Какво са животът и смъртта?» – животното не пита за това.

Ти нали не се оплакваш, че са ти дали всичките тези въпроси, вместо да си живееш спокойно, като животно?

Проблемът не е в излишъка на ум, а в това, дали човек позволява на земния си разум да властва над него и да не му разрешава да действа.

Ако действието не се съгласува с разума, то разумът печели и преустановява действието.

Ние трябва да се включим в групата, да установим добри отношения, да си «купим другар» – това се нарича действие, както е казано: «ще направим». А след това «ще чуем» – ще постигнем степента Бина.

Защото с действието, ние привличаме светлината на поправянето Бина и тя ни влияе, и ни дава свойството отдаване.

Но, ако разумът възпира човека да действа – той не може да се промени.

От урока по статия на Рабаш, 14.06.2010

Как да израсна в Духовното

Кабалистичната група това е висшият АХАП, Малхут включващ в себе си много други души, чужди за мен. Аз съм нисшият, който трябва да се присъедини към тях със своята точка в сърцето. Ако отменя своята точка относно Висшия, тя се обръща в моите Галгалта ве-ейнаим и получава форма за сметка на Висшия.

Висшият дава всичко за нейния растеж – всички души, целия свят на Безкрайността, целия съсъд на общата душа.

Искате ли да станете духовен обект (парцуфим), прилепете се към Висшия. Неговият АХАП ще стане светът, който ще разкриете. Доколкото съм се прилепил към висшия АХАП, дотолкова моята точка започва да расте, за сметка на частта на АХАП. Да се прилепя означава да приема неговата власт над себе си, както обяснява Баал Сулам в статията „Свобода на волята”.

Висшият АХАП е моята среда, към която се прилепям и получавам от нея като зародиш от майка си всичко: кръв, кислород, минерали, така че от моята точка в сърцето израства духовният организъм. Този организъм ще е подобен на това, което съм получил от висшия АХАП, от групата, но въплътен в моята точка, моят духовен ген, т. е. той ще е общ за нас двамата. Така детето в нещо прилича на баща си и майка си, а своята основна рамка получава от Твореца.

Аз анулирам себе си пред групата и я задължавам да се грижи за мен. Така е и бебето спрямо майка си, за да получи от нея цялата грижа и храната, то я задължава да направи всичко това.

Аз предавам себе си на Висшия като внасям в него своето желание, искане да стана тази част, в която се съединяват дясната и лявата линии и реализират действието отдаване.

И колкото повече аз правя това, колкото повече семето се анулира пред майката, и я задължава да го отгледа, толкова и тя в отговор се грижи за него.

От урока по статията „Въведение в коментара Сулам”, 14.06.2010 г.

Защо Творецът се гневи?

Краткото съдържание на неделната глава „Хукат”, ч.1: Народът на Исраел продължава своите странствания из пустинята и пристигат в Кадеш, намиращ се в пустинята Цин, където народът започва да се оплаква от липса на вода.

Моше и Арон се обръщат за съвет към Твореца, и Той им указва: пред очите на всички, да поискат от скалата да им даде вода. Но вместо да поискат от скалата, те удрят по нея.

Това предизвиква гняв у Твореца, и Той произнася своята присъда и тя е, че те трябва да умрат в пустинята и да не бъдат сред онези които ще въведат народа в земята на Исраел.

Въпрос: Ако Творецът ни дава точка в сърцето, и сам ни превежда през всичките тези състояния, тогава защо се гневи?

Отговор: Разбира се, Творецът от самото начало ни създава всичките тези проблеми.

Той ни подлага крак на всяка крачка, и няма никой друг.

По най-жесток начин, в началото Той извършва зло, след това крещи, наказва ни, после ни предлага: „Добре, направете го по-друг начин, на вас ще ви бъде по-добре”. Но и в това „по-добро” състояние, отново ни прави нещо още по-лошо – отново ни наказва.

Защо се гневи Той? Този гняв е поправянето. Това означава, че човекът усеща вътре в себе си поведението на Твореца, тъй като така е устроен човекът.

Ние не можем да съотнесем това с Висшата сила, с произтичащото в Нея. Защото в Твореца не се случва нищо, Той се намира в абсолютен покой.

Но, тъй като ние, още не се намираме в напълно поправено състояние, нашата реалност се разделя на „Аз” и „извън мен”, „Аз” и „заобикалящият ни свят”, „Аз” и „духовния свят”, „Аз” и „Творецът”.

Но, като че ли всичко е външно за мен – а в същност това съм Аз, само че, засега ми се струва, че то се намира отвън.

Затова, цялото поведение на Твореца, което се проявява в мен, в различни форми – това са моите свойства, чрез които си представям Него.

Ако аз поправя себе си, тогава ще видя, че от Твореца струи само любов и нищо друго освен любов.

Но засега, моите външни желания не са поправени – те ми дават усещане или за злия свят, или за злия Творец.

От урока „Зоар” от неделната глава, 14.06.2010

Психологическата бариера на пътя към отдаването

Има психологическа бариера по пътя към духовната цел. Ако искам да постигна отдаване, не трябва да питам за нищо – само как да отдавам.

И това е отдаване – не в определенията на егоистичния ми разум и днешното ми желание.

Тоест, не бива да искам нищо от онова, което ми е понятно сега, защото то ще бъде противоположно на истинското отдаване, на духовното състояние.

Когато премина в това състояние и получа това духовно свойство, там вече ще започна да проверявам себе си с новия си разум и новото си сърце – да чувствам и разбирам в желанията за отдаване.

Но, ако искам да знам за отдаването, намирайки се в егоистичните си желания – това няма да стане. Затова първият етап се нарича „преминаване на махсома“ (бариерата пред духовния свят).

Това означава, възприемане на свойството отдаване като отделяне от всичко, което се случва сега в моите желания.

Затова, искам свойство над своя разум: искам да знам как да получа това свойство, но не зная какво представлява то.

Нямам никаква връзка с него, никаква допирна точка, никаква проверка – приемам го такова, каквото го дадат свише.

Като че ли, такова отношение не подхожда много на сериозния, развития, умния човек. Напротив!

Именно хората с развито чувство, разум и разбиране на всички процеси, през които преминаваме, проверяват своя егоизъм и виждат, доколко изцяло сме в негова власт и робство. Затова разбират, че нямаме друг изход, освен да се издигнем над него,напълно откъсвайки се от своите сегашни желания и от егоистично ограничените чувства и разум!

Затова по време на урока, аз моля само за въздействие на светлината върху мен – не е важно, какво ще направи тя с мен.

Аз съм като новородено, което не разбира нищо, намирайки се в ръцете е на своята майка, и е съгласно с всичко, което тя прави с него.

Такава преданост към висшето и самоотдаване трябва да постигна: моля, излекувай ме! И освен за това – не моля за нищо повече.

От урока по Книгата „Зоар”, 02.06.2010