Въпрос: Как да  проверя, че се придвижвам по пътя на светлината, а не по пътя на страданието?

Отговор: Признак за това е радостта. Написано е, че „радостта е следствие от добрите дела”.

Ако съм свързан с другите,  винаги съм част от здравото общо тяло и получавам от него сили и вдъхновение. Те постоянно циркулират в нашия общ организъм, преминават от един в друг и затова никога не падам и не се разочаровам!   Дори не се чувствам уморен. Разбира се, че мога да почувствам  физическа умора , но не и душевна.

През цялото време получавам от останалите нови желания и нови допълнителни напълвания, които протичат без да спират от тях към мен и от мене към тях. Затова в такова състояние човек спира да усеща какво е това падане или подем. За него всичко се превръща в едно цяло.

Всъщност денят започва от вечерта, но аз не усещам товакато тъмна нощ. Чувствам го като подготовка към следваща степен. Нужно ми е сега да се запася с апетит, да погладувам, за да мога след това да съм по-възприемчив към постиженията.

Тази нощ не е толкова тъмна, както си мислим. Тази тъмнина вътре в егоизма  е времето за изграждане на духовния съсъд (кли). Ако в земния живот през нощта спим, то в духовния – през нощта усърдно работим. Ние творим, сътворяваме и строим себе си! Това е както през нощта да направиш колата, за да пътуваш с нея на сутринта.

Не мислете, че в духовното „нощ”  това е сън откъснат от реалността. Аз се откъсвам от предишната реалност, за да придобия нова. И аз я строя с вярата във висшето знание.

В „полунощ” се извършва сливане (зивуг) на “аба ве има” (ивр. – “баща и майка”), за да се създадат нови желания (келим). Аз трябва да работя в тъмнина, защото тъмнината скрива от мен старите желания (тъй като аз повече нямам нужда от тях и трябва, от тях да се издигна на нова степен). Тя скрива и новите желания, за да започна да ги търся, да ги присъединя към себе си и да разбера къде са и защо.

Както играем със своето дете, приготвяйки му играта, но после то само трябва нещо да направи! Играчката трябва да е на части (като лего, кубчета), а не предварително цяла. Тъй като то само трябва да я събере  –  такава е и нашата духовна работа „през нощта”.

Затова този, който е здраво свързан с обкръжението, не усеща при падане откъсване от духовния път. Обратно, чувства, че му е дадена възможност за работа и увлекателно приключение, както на дете, което природата тласка към развитие и затова то обича такива игри: да може да събира и строи.

И ако обкръжението ни тласне към такава игра, както децата ги тласка природата, то ще се чувстваме като на вълнуващ поход. Но ако обкръжението не ни дава такова вдъхновение, не ни се иска да играем, както е при болно дете, което не е получило такова желание от природата и затова изостава в развитието си.

От урока по книгата „Шамати”, 11.06.2010 г.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →