Въпрос: С какво спомена (решимо) за минало наслаждение ми помага, ако сега аз не съм в състояние да получа любимото си блюдо от Хазяина, а трябва да се огранича с по-малко?

Отговор: От гледна точка на егоизма въпросът е справедлив! Но ти правиш разчет не доколко можеш да напълниш стомаха си, а доколко можеш да насладиш Хазяина. Споменът от миналото ще ти позволи да не сгрешиш сега и да извършиш действие по отдаване.

Аз идвам на гости при Него и знам, че мога да приема само толкова наслаждение, колкото мога да Му отвърна. Направил съм всичко, което съм могъл, и съм си тръгнал.

Следващият път идвам вече по-слаб, познал наслаждението и сега искам това наслаждение! Та нали апетитът идва с яденето!

Светлината ме е направила слаб и вече искам това наслаждение да продължи. По-леко би било изобщо да не започвам, отколкото да започна и да се спра.

Тоест, когато идваш при Хазяина за втори път, ти вече не можеш да получиш същото наслаждение с цел отдаване. Затова си принуден да получиш по-малко, за да не се наслаждаваш, а да дадеш наслаждение.

И това наслаждение, което си получил по-рано, ти оценяваш съгласно силите, които имаш сега – за да не сгрешиш!

Тази разликата между впечатлението от светлината и от желанието (решимо де-итлабшут и решимо де авиют) ми позволява да получа максимално възможното, само с цел отдаване.

Аз получавам по-малко светлина (например светлина хая вместо светлина ехида), но получавам това наслаждение от факта, че макар и да имам по-малко сили, аз отдавам всичките възможни 100%.

От гледна точка на егоизма има разлика в наслаждението, а от гледна точка на отдаването – няма! Та нали силата на анти-егоистичния екран не зависи от мен.

Правя максимално възможното в моето състояние, а в такова отдаване всички са равни: и малките и големите.

Откъс от урока по статията “Въвеждане в науката кабала”, 23.04.2010

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment →