Врата на радостните сълзи.
На нас сега съвсем не ни е ясно, как е възможно да искаме нещо, ако аз вече съм радостен и като че ли нищо не искам?
Но моята радост е само в това, че аз съм стигнал до тази молба за силата на отдаване, аз не моля да изменя нещо в своето състояние или да дам напълване на моето желание за наслаждение, аз съм напълно доволен и не се нуждая от нищо.
Ти не можеш да отидеш при Домакина, само съществуващ в реалноста и да плачеш. Това ще покаже, че ти си недоволен от Него, че ти отблъскваш всичко, което Той е направил – защото на теб ти е зле в Неговия свят!
Но за какво молиш ти? – Само да те направи подобен на Него. Затова тази молитва се нарича „врата на сълзите” – в отговор аз искам още повече да отдавам на Него.
Но всичко това се случва в радост, нали ние вече сме като двама обичащи приятели, разбиращи връзката, която ни съединява.
„Домакинът” на този свят и неговия „гост” достигнаха съюза и сега изясняват, как още по-силно да се съединят и да се напълнят един друг.
Радостта – това е много добър показател. Спомнете си за това, когато видите хора, които плачат и се разкайват в молитва, защото си мислят, че за това ще има награда.
Ние искаме да бъдем в радост, защото само тогава оправдаваме Твореца и можем да се обърнем към Него с молба за своето поправяне, от което се нуждаем само в своите желания за отдаване.
Аз съм радостен от това, че съм стигнал до тази молба – до вратата на сълзите, които са пълни с радост.
Аз се разкъсвам от радост, от величие на състоянието, където накрая се намирам срещу Твореца с молба, която сега се приема и води към мен поправяща светлина, позволяваща ми да извърша действието отдаване.
Такова състояние се нарича „врата на сълзите” – всичко е наобратно, в сравнение с това, което смятат постоянните жители.
Така става в духовното, където всички наименования се дават с термините на отдаването и затова те малко се отличават, от тези които са ни привични.
Става дума не за плач и смях в нашия свят – а за духовни състояния, които имат такива наименования.
Откъс от урока по книгата Зоар, 27.12. 2009