Въпрос: Защо духовната работа винаги трябва да се извършва с радост?

Отговор: Радостта – това е признак, че действаш заради отдаване, а не принудително, не от липсата на избор, не заради страх от наказание.

Ние знаем как се радва майката, когато успее добре да нахрани детето – тя се наслаждава от това.

Възможно ли е отдаване, произтичащо от любов, както при майката, да не носи радост?

Радостта – това е знак, следствие от добри дела – отдаване.

Ако човек е подвластен на своето его, той е под напрежение, сърди се и е озлобен на Твореца.

Затова силата на милосърдието и вярата се изразяват в спокойствие, анулиране на себе си пред Висшата сила, готовността тя да ми влияе и да ме поправи към отдаване, да ми даде сили – и всичко това трябва да се прави с радост.

Обръщането към Твореца също не може да бъде без радост – Той не чува нашия плач.

Когато се говори за молитва чута от Твореца, която се нарича “врата на сълзите”(шаар адмаот), това означава, че човек желае да стане подобен на Твореца (от думата “доме” – „подобен”).

Той “плаче”, т.е. много силно желае да бъде подобен на даващия. Това не са сълзи на тъга – той се радва, че е постигнал такова желание.

Обръщението към Твореца не може да бъде печално. Ако плачеш, значи Го обвиняваш, че Той ти е причинил всичко това – т.е ти не се радваш от своя път и го следваш от безизходица. Тогава ти не можеш да бъдеш праведник.

Затова, ако човек не чувства радост от всяко свое състояние, каквото и да се случи, от най-доброто до най-лошото, това означава, че той все още пребивава в своя егоизъм, вместо да се обърне към Твореца.

Само ако той се издигне, за да остава винаги в радост, когато за него не е важно какво ще се случи, защото той моли само за сила на отдаване – едва тогава ще я получи.

Filed under: Духовност | Add Comment →