Болест на растежа

Ще се наложи да дам доста страшен пример. През 1987 година членовете на комитета на Американската психиатрична асоциация с общо гласуване признаха съществуването на ново психично заболяване – СДВХ (или ADHD), известно като синдром на хиперактивността. Разработени били специални препарати и започнали да лекуват „болестта”. Между другото, резултатите от „лечението” на СДВХ се оказали трагични. Списанието на Асоциацията по сърдечни заболявания „Circulation” съобщава, че от лекарствата, предписани на болните от СДВХ са загинали десетки деца: по данни на американската Администрация за храните и лекарствата (US Food and Drug Administration, FDA), 11 деца са починали вследствие приема на метилфенидат (риталин), 13 деца – от употреба на амфетамини (адерал) и три деца – от атомоксетин.
Но, според Фред Боман – доктор по медицина и известен невролог от САЩ , до ден днешен нито един психиатър или детски психолог, така и не е представил на обществото обективни доказателства за съществуването на СДВХ като изолирано патологично състояние.
По правило, казват на родителите, че децата им имат биохимичен дисбаланс на мозъка, който най-добре се лекува с безопасни и ефективни стимулиращи препарати. .. Така и не са показали нито един кръвен анализ на никого, или резултът от сканиране на мозъка, или каквото и да е друго научно свидетелство, доказващо наличието на т.нар. химически дисбаланс в мозъка на детето. Защо? Защото такива свидетелства не съществуват.
Трябва да се отбележи, че само за психиатричните диагнози няма биологични доказателства за тяхното съществуване. Когато става дума за психични отклонения, лекарите-психиатри не са в състояние да посочат критерия, по който определят диагнозата и назначават лечение.
С други думи, състоянието, което в наши дни се счита за нормално за съвременните деца – прекомерна (от наша гледна точка) активност, любознателност, нетърпение, агресия, егоизъм – лекарите необосновано тълкуват като СДВХ. На обезпокоените родители препоръчват едни или други препарати, способни „да помогнат”.
Трябва ли, обаче, да се лекува това състояние? Психиатрите алармират: ако до преди две години в Русия е имало около 10 процента деца, болни от СДВХ, то буквално преди дни детският психолог от московския център за психологическа реабилитация заяви, че признаци за хиперактивност имат 80% от децата. Епидемия?! Не, просто ново поколение. То си задава други въпроси, има други желания, огромни скорости и много високо ниво на егоизъм. Това е закономерност, естествен процес на развитието, еволюция на човечеството: нали и нашето поколение много силно се различава от предишните. Просто по-рано от тази разлика не са правели баснословни изводи.
На въпроса „какво да правим с това?” много лесно може да се отговори: просто трябва да приемем децата ни такива, каквито са и да им обясним защо това става с тях. Та нали в природата за всичко има точно определена, ясно поставена цел.

 Време е да пораснем

Като изключим развитието на културата и техниката, съвременният човек не е променил примитивните си възгледи за природата. Или я смята за сляпа, бездушна и е готов да се ползва от всичките й блага, или я одухотворява и обожествява природните сили, като ги украсява със своите емоции. Човек си мисли, че ако спечели благоволението на вселенския закон, той ще промени действието си спрямо него. Това е все едно да се молиш на закона за всемирното притегляне да ти позволи да скочиш от покрива и да не се потрошиш. При това, на човек му е трудно да разбере, че в действителност развитието му е целенасочено и това движение към целта се проявява във всичко – в глад, катастрофи, болести. По такъв начин природата ни подтиква да осмислим собственото си съществуване. Но за да проумеем това, трябва да се повдигнем до нивото на осмисляне на този закон.

Това добре се илюстрира в една старинна притча:

 Завели едно малко момче при шивача, за да му ушият празничен костюм. Момчето дълго и внимателно разглеждало, избирало и посочило най-яркия, най-прекрасния плат. То грижливо го държало в ръце като най-голямото съкровище на света. След дълги увещания, момчето най-накрая предало своето съкровище на шивача, но не сваляло очи от плата. Взели му мерки и шивачът се захванал за работа.
Отначало майсторът отбелязал мястото за разкрояване с креда, с което предизвикал леко недоумение от страна на малкия клиент, детето дори се насълзило. Баща му с големи усилия го уговорил да не плаче, опитвайки се да му обясни, че това е необходимо. Момчето послушало баща си, но не задълго. Веднага щом ножиците се врязали в плата, малчуганът не издържал и с неудържим плач се впуснал към „моделиера”. Не помогнали нито уговорките, нито обещанията – нищо. Така щяло и да продължи, ако шивачът не поставил условие: съгласен е да ушие костюма, но само, ако детето не е в работилницата дотогава, докато работата не бъде изцяло приключена. Бащата се съгласил и буквално насила отвел „бунтаря” у дома.
Минали два дни, но момчето така и не могло да забрави „издевателствата” над красивата тъкан. Обидило се и на баща си и на шивача. Мислело, че баща му не го обича – подарил му, а после сам му отнел подаръка. В този момент се позвънило. На прага стоял шивачът с пакет в ръце. Той отишъл в детската стая, където било детето. При вида му, момчето се начумерило, очите му се напълнили със сълзи и се извърнало към прозореца. През това време шивачът разгънал пакета и разстлал костюма на леглото.
Виждайки познатите цветове, момчето бавно се приближило към леглото и започнало да разглежда готовата дреха. В стаята влязла майката и помолила сина си да премери костюма. Колко бил учуден и зарадван „бунтарят”, когато се приближил към огледалото. От него го гледало едно обидено момче в удивително красива и съвсем по мярка одежда. Момчето дълго се оглеждало в новата дреха, ушита, без дори най-малък дефект, и с всяка изминала секунда радостта му ставала по-голяма и по-голяма. Накрая затичало по стаите, забравяйки и за родителите си и за шивача, „накълцал” плата. То било щастливо.
Само след половин час, все още така щастливо, то се приближило към шивача и родителите си и искрено им благодарило за чудесния подарък. Разбрало, че баща му и майка му го обичат и му желаят само доброто.
В наивното възприятие на детето, всичко, което не се вмества в неговата картина на света, е лошо. Ето защо като продължение на мъдрата логика на притчата, ми се иска да кажа: „Нека да не бъдем малки, капризни деца, изтръгващи парчето плат от ръцете на шивача, който е решил и шие за нас най-чудесния костюм. Напротив, осъзнато, именно осъзнато да се съгласим с неговия замисъл и да му помогнем в тази нелека работа”.
Та нали този шивач е самата всеобхватна Природа, която, въпреки че не притежава човешките емоции, ни обича с цялата сила на създателя и ни желае само доброто. За нея всички ние сме единен организъм, без разделение на бели и черни, жълти и червени, на християни и мюсюлмани, на бедни и богати и т.н. Тя иска ние да вземем осъзнато участие в жизнения процес и да се насладим не само на резултатите, а и на самия процес – процес на изграждане на здраво общество, основано на принципа на алтруизма, принципа на „любов към ближния”, който ни придвижва към ново жизнено ниво – живот, изпълнен с доброта и любов, живот, в който няма болести и войни, в който не се страхуваме да пуснем децата на улицата и каквото и да правим, дори неосъзнато, няма да навредим на околните и тази вреда няма да се върне обратно към нас, тъй като всички ще постъпват, изхождайки от желанието да се уподобят с единствения действащ в реалността закон, обединяващ всички части на природата в единен организъм.

1. Бел.пр. – ADHD (Attention Deficit Hyperactivity Disorder) – СДВХ – Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност.

Filed under: Възприемане на реалността | Add Comment →