Всички ние желаем живота да не ни носи беди и разочарования, а радост и наслаждение. При това ние толкова здраво сме се свързали с това усещане за материално благополучие, че се оказваме вкарани в безкрайна гонитба за придобиване и понякога купуваме много ненужни ни неща. Понякога, спирайки се за миг, изведнъж разбираме, че последната придобивка, за която сме похарчили много пари и сили, вече не ни доставя предишното удоволствие. Сякаш всичко си е наред, съседите, както и преди ни завиждат, но радостта си е отишла.
“Това си е нормално, – успокояваме ние себе си, – живота не може да стои на едно място. Живота ни предизвиква към нови върхове, поставя ни нови цели! Пари, слава, власт, знания – всичко това ние трябва да го постигнем, да го покорим, да го завоюваме! Та нали човека се различава по това от животното. Винаги сме в движение винаги сме на върха на живота! Вдишвайки с пълни гърди издигайки се на невиждани височини!” Наистина непонятно е защо постигайки поредната цел, ние отново откриваме, че не сме получили очакваното щастие.
Оглеждайки се назад, през цялото време виждаме една и съща подозрителна натрапваща се схема: цел – постигане на кратка наслада – спад и разочарование – нова цел. Какво ни пречи истински да се насладим на плодовете на нашия труд? Може би ние поставяме пред себе си неправилни цели? Не може да бъде! Та нали всички около мен се стремят към същите тези неща, не е възможно всички да грешат. “Просто така е устроен живота, – утешаваме се, – малко радост, малко разочарование. Главното е разочарованието да не вземе връх, тогава можеш и да потърпиш”.
Но нима заради това идваме в този свят? Да преживеем някаква усреднена серия от неразбираем за нас живот и да отидем в неизвестността? “Не”, – отговарят ни кабалистите. Човека може и е длъжен да получи от живота съвсем други плодове – вкусни, сладки и приятни. Не е случайно, че в кабала човека се сравнява с дърво, което ражда плодове.
Природата се е погрижила, това дървото да може да расте и носи плодове. Дъждовете, слънцето, плодородната почва му дават всичко необходимо. И откликвайки на грижата дървото дава вкусни и сочни плодове.
Човека също получава през своя живот всичко, което му е необходимо. Но за разлика от дървото той се разпорежда с плодовете си не винаги умело. Плодовете, които той получава през живота си, са малки и не са вкусни, защото целите, които поставя пред себе си не могат да му донесат нещо друго.
Ние следваме своите желания, преминавайки от задоволяване на телесните си желания към удовлетворяване на стремежите си за слава и богатство. Получавайки удоволствие от знанието отново усещаме гнилия привкус на неоправданите очаквания. Когато разочарованията започнат да преливат над нас просто ни се иска да затворим очи и да отидем някъде далече, далече. Там където радостта не се свършва и няма проблеми. Би било много добре…
Но живота не ни позволява да бъдем дълго деца. Мечтите са си мечти, но на земята ние сме длъжни да стоим здраво на краката си. И реализирайки огромно количество желания, накрая ние стигаме до простия въпрос: За какво? Имаше ли някакъв смисъл в това безкрайно преследване на бързо изчезващи удоволствия?
“Разбира се има!” – отново ни отговарят кабалистите. Смисъла е в постигане на осъзнаването на това, че всички опити да се напълним с наслаждение, така както сме свикнали да го правим от деца, се оказват безполезни. И когато това осъзнаване дойде, същите тези кабалисти започват да ни обясняват, какво да направим, за да не изчезва усещането ни за щастие, то трябва да бъде основано не на стремежа ни да се чувстваме добре, а на желанието ни да напълним с наслаждение другите. Както майка, стремяща се да угоди на детенцето си, е щастлива от това, че нейното дете благополучно расте и се развива.
Даже простата аритметика показва, колко е малка ползата от реализираните в мен желания в сравнение с количеството и качеството на съществуващите извън мен желания, които са несравними с това, което усещам аз. И така, отново ме призовават всичко мое, кръвно свързано с мен, придобито с непосилен труд да раздам?! Разбира се, не. Нищо в своя живот човек не трябва да променя. Просто, излизайки на нивото на желанията, той започва да си взаимодейства вече не с хората – носителите на тези желания, а с Твореца, който е създал тези желания. А според целта, както се казва, е и наградата.

Filed under: Егоизъм, Мир | Add Comment →