Неспособност да се концентрират, неумение да бъдат внимателни, избухливост, граничеща с жестокост, – все по-често виждаме деца, за които такива прояви са станали норма. «Хиперактивност» – намерили сме подходящото определение на проблема. Сега можем и да го лекуваме. Подбирайки нужното лекарство, ние тръгнахме в настъпление срещу собствените си деца, стремейки се да не изпуснем момента от самото начало, да не им дадем да се развият, да ги подтиснем и победим. Но може ли така, с таблетки, да победим тази болест? Борейки се с нейните симптоми, а не с причината? А и болест ли е това?

Спомнете си, преди такива деца бяха единици, обявяваха ги – замислете се само! – за изоставащи в развитието си, изпращаха ги в специални болници, и проблемът, по този начин, се решаваше от само себе и ние продължавахме да крачим уверено към светлото бъдеще.

А днес, когато проблемът прие застрашителни размери (по някои оценки от синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност страдат до 20 процента от децата на възраст от 6 до 16 години) и местата в специалните интернати вече не стигат, решиха да обявят хиперактивността за болест. Наистина, не всички. Например, психиатърът Сидни Уокър III, автор на книгата «Капка здрав смисъл», счита, че хиперактивността – не е болест, а «престъпна фалшификация на лекарите, нямащи понятие за това, какво, в действителност, става с децата». Но болшинството ни плашат с ужасните последствия на този синдром – чак до нарушения на умствените способности и развитие на склонност към наркомания и престъпност. Предполага се, че изводите от това са очевидни: ако не се вслушате в нас сега – не ни викайте на помощ впоследствие, когато ще ви грабят, убиват, насилват. Сами сте си виновни, ние ви предупреждавахме. И конвейерът вече е пуснат с пълна мощност, произвеждайки препарати, подтискащи, а често просто осакатяващи младия организъм.

Всъщност, повишената (хипер – както е прието да се нарича днес) активност на младежта не е никаква хиперактивност. Това е естественото състояние на поколението, стигнало до следващия етап от развитието на желанието да получаваш удоволствие. В кабала всичко това се обяснява много просто и достъпно. В основата на всички наши действия – каквото и да правим! – лежи желанието да усетиш в себе си приятното напълване, чието слабо проявление ние наричаме удоволствие, а силното – наслаждение. И през целия си живот ние несъзнателно, макар понякога и осъзнато, търсим най-голямото напълване, стремейки се да изразходим при това минимум усилия.

Днешното поколение в този план с нищо не се отличава от предходните. Получило от раждането си по-голямо желание, то отхвърля напълването от миналото ниво (с това, впрочем, пораждайки прословутия проблем на бащите и децата), защото просто не може да получава удоволствие от онова, което е наслаждавало техните родители. Това желание да се напълниш, е по-мощно в сравнение с родителското, и ги кара да бъдат много по-активни в търсенето. Нужно им е всичко, тук и сега.

Да губят години за постигане на някакви дългосрочни цели – не е за тях. От тук е тяхното неспокойствие, избухливост и нетърпение. Просто днес те се проявяват в нашите деца с по-голяма сила.

Въобще, всички тези качества са били присъщи на младостта във всички времена. И във всички времена родителите, незнайно защо, не престават да се учудват на това, че подрастващото поколение не прилича на тях. «Да-а, по наше време бяхме други!» – няма човек, който да не е чул поне един път това от по-старите. Винаги така е било, е и ще бъде.  И все пак има в днешното младо поколение една особеност, която кардинално го отличава от всички останали.

Нашите деца все по-настойчиво търсят начин да развият в себе си нивото «човек». Напълването на по-ниското, така нареченото «животинско» ниво: пари, слава, знания – не може да ги удовлетвори по принцип. А доколкото по-старото поколение друго не може да им предостави, те се защитават от него с всички притежавани от тях средства.  Засега това става неосъзнато и изглежда като проява на болест, но ще дойде време, когато въпросът в тях ще се формулира ясно и те ще дойдат при нас, възрастните, и ще изискват да им отговорим. И тогава би било много желателно да имаме поне приблизителен отговор.

Днес ние още имаме време, за да се опомним и да престанем да превръщаме децата си в болни, да спрем да ги тъпчем с лекарства, да ги водим на психолози, а да се заемем с търсене на правилен подход към възпитанието, към образованието и изобщо към живота. А животът ще ни помогне в това.

Filed under: Възпитание, Образование | Add Comment →