Та кой сътворява света?

Та кой сътворява света? Бог е сътворил света не поради скука от тягостната самота, както понякога ни се струва, а поради Своя излишък … Мнозина размишляват на тази тема, въпреки че стигат до различни резултати (постинг от многобройните философски форуми)

Както и да е, но да наричаме първопричината, поради която всичко е „пошло“ – Бог, е некоректно. Думата „Бог“ по значение е по-близо до понятието „висша степен в йерархията на ценностите“, някаква висша същност. И тъй като всеки има своя скала на ценностите и своя същност, то и количеството на боговете съответства на количеството на групите и обединенията, на които се дели човечеството по най-различни принципи на принадлежност.

Би било по-логично да наричаме първопричината Творец. В кабала, впрочем, така се прави. Терминът „Творец“ подразбира, че е имало един момент, когато всичко, което съществува, не е съществувало. А също така, че по своята природа, всичко съществуващо се различава от онзи, който или което е станал причина за неговото съществуване. Нали моментът на творението означава крайност, а за това краен ли е онзи, който е бил негова причина, или е безкраен – ние не можем да кажем нищо.

Сега – за причината и за механизма на сътворението. Както е казал един деятел: „За плурализма две мнения не може да има“. Същото, по принцип, може да се каже и за причината на сътворението. Причината, породила нас, може да бъде само съвършенството. Логиката е достатъчно проста.

Какво можем да кажем за причината за най-висшето, дори непредставимо висше наше състояние? Само това, че тя по принцип е недостъпна за нашите усещания. И доколкото причината съществува по-високо от нашето най-висше състояние, то принудително се признава от нас за съвършенство.

По самата логика на развитието всичко се стреми именно към съвършеното състояние: устойчиво, равновесно, лишено от конфликти. А ако и наблюдаваме в реалността нещо противоположно, то това е само част от един цикъл, който ние все още не сме в състояние да обхванем.

И когато тези наблюдения ни навеждат на мисълта за това, че първопричината за всичко не е чак толкова съвършена, ние все пак разбираме, че тук се е задействал обичайният психологически механизъм на проекцията. Така, например, когато човек не иска да види в себе си някои отрицателни моменти, той несъзнателно ги проектира върху някой друг, обвинявайки го в несъвършенство.

А по-нататък логиката ни понася още по-бързо. Ако Породилият ни се явява съвършенство, то какво именно ние включваме в това понятие? Обикновено ние си представяме съвършенството като съвкупност от изключително положителни характеристики. Но ако поразмислим, то ще признаем погрешността на обикновените представи и ще стигнем до извода, че в своята единственост съвършенството включва в себе си всичко – от непредставимо най-висшето до непредставимо най-мерзкото. И всичко това в него е неразличимо и равно едно на друго, защото пак по определение, нищо в него не може да преобладава.

По-нататък – още повече. Съвършенството трябва да отговаря на изискванията за простота и единственост, и то, единственото, няма накъде да се разпространява. И няма никакво друго място, освен него. Обрисувайки си една такава картина, ние изведнъж усещаме тръпки – та ТАКОВА НЕЩО, каквото описахме, просто не е способно да създаде каквото и да било!

Нали създанието – това е нарушаване на единствеността, тоест, на една от главните характеристики на съвършенството. И, освен това, някак не е добре да приписваме, на Него, съвършения, каквото и да било желание, та дори и желанието да сътвори – дори и такова, не лошо, общо взето, създанийце, като човека.  Желанието – това е състояние на недостиг на нещо, дори ако това е желание да направиш на някого добро. Неосъщественото желание да направиш добро – това е страшна празнота, изискваща напълване.  Ужас!

Но и тук се ориентираме бързо. „Аха, – досещаме се ние, – нали в Него, като изключително единство, е включено абсолютно всичко!“ Всичко – означава, че и желанието да получаваш е включено в него, и не само, а всички желания, в тяхната максимална егоистичност!

Всички характеристики съществуват в Него. Както най-висшите от тях: единство, съществуване „не заради себе си“, най-пълно отдаване, така и най-лошите: разединеност, зацикленост само върху себе си, усещането за съществуването на всичко заради мен – най-пълния егоизъм. А, така  излиза, че Творецът има изход от самотата! А ние по погрешка, помислихме … „

Ето така простата, на пръв поглед, представа за особеностите на всички Негови свойства, а ако не на всички, то като минимум, на противоположните, разгръща пред нас картината на сътворението и неговата причина.

Оказва се, че Той не трябва и да се променя, за да сътвори нещо. Простото обособяване в Него на двата типа характеристики – точно това е творението, когато включените в Него „отрицателни“ свойства получават представа за това, което съществува- отделно – някакъв“егоизъм“, и престават да усещат нещо друго, освен собствените си желания. Тоест, за минута получават възможността да си помислят, че съществуват само те и техните желания.

Та какво, ние сами ли сме се сътворили? Тук, разбира се, настъпва леко недоумение … „Ей, чакай! – крещим на логиката, – Задръж малко, накъде бързаш? Как така ние със своята мисъл сме сътворили себе си? Та нали всичко, което усещаме, целият свят, той наистина съществува! По дяволите обективността, но нали в нашите усещания той съществува! Ние какво, със своите усещания ли го създаваме?!..“

Действително понякога става така в живота – желаейки да се доберем до същността на нещата и следвайки логиката, а понякога и опитвайки се да спорим с нея, ние стигаме до изводи, които не сме и очаквали …
Но тя не ни подведе.

Дискусия | Share Feedback | Ask a question

Трябва да влезете, за да публикувате коментар.

Laitman.com Коментари RSS Feed

Следваща публикация: