Преди петнадесет години някакъв програмист-изобретател намислил да си създаде приятел. Виртуален, спокоен, тих, напълно съответстващ на неговите идеи. Така се е появил първият изкуствен интелект (ИИ), а след това и малката, струваща ни се безопасна играчка за деца – Тамагочи. Играчка, която за разлика от всички останали умира, ако навреме не нахраниш или забавляваш. В следствие на това стотици деца по целия свят, щастливи притежатели на Тамагочи или попадали в болници за хора с психични отклонения, или приключвали живота си със самоубийство. Тамагочитата вече са забравени. Разочарованите децата бяха преориентирани към нови играчки. Минаха няколко години и вече идва нова вълна Тамагочи за възрастни или с други думи – Емо.

Емо вече не е виртуална животинка, която трябва да храниш, поиш и разхождаш. Това е мини бомба със забавено действие, защото Емо заменя децата на хората!

Ти получаваш по телефона или чрез компютъра виртуален другар с неизмерими потребности с едно ниво по-големи от животинските: Емо е жаден за знания, ласки, общуване и грижи. Като негов опекун ти си длъжен да му осигуриш всичко, иначе малкият умира от тъга…

Какво ще стане тогава – много болен въпрос? Ще се намерят толкова места в болниците за психично болни ? Още по-интересно е какво стои зад това? Какво обяснява този натрапчив интерес към виртуалното общуване? Защо съвременният човек не обръща внимание, че на Земята живеят около седем милиарда човека, а инсталира в телефона и компютъра си електронен приятел?

Видимо човек се чувствува зле, самотен и тъжен, и ето осъзнато или не той търси нещо, което може да изпълни неговото земно съществуване с някакъв смисъл. Та нали е много приятно да живееш с мисълта, че някъде те чака верен приятел, който винаги ще те обича.

По-рано, като деца нас ни обгрижваше нашата майка. Именно нейната любов – вечна, майчина, безусловна помним ние. Тя ни взимаше на ръце, когато ние тичахме при нея търсейки защита от обиждащи ни, знаейки, че в света няма друг такъв човек, като мама, която ни обгръща със своята любов и топлина, готова да ни защити от всички напасти на този свят. Мина време ние израснахме от детските пелени и вече не винаги с нас са нашите любящи майка и баща. Ние чувстваме враждебността на окръжаващия ни свят и явявайки се част от този свят ние самите представляваме опасност за окръжаващите ни хора.

Помните ли знаменития филм от съветско време “Да доживеем до понеделник” един от героите написа в ученическо съчинение на тема “Какво е това щастие?” всичко на всичко една фраза: “Щастие – когато те разбират”. Понякога ние и себе си не разбираме, затова ни е така трудно да разберем другите хора, техните постъпки и желания.

Защо това е така? Това е така защото всеки от нас е егоист и поставя своите желания и потребности по-високо от потребностите и желанията на другите хора. Растящият егоизъм разделя хората и за това, макар и да сме много, ние сме самотни. Всеки усеща само своята черупка и понякога от тая самота, това пусто и безцелно съществуване, когато никакви земни радости не носят щастие на човек му се иска „да отиде на луната”.

„В същност, човек – това е желанието да получаваш. Той иска да се наслаждава и винаги е зает с това как да напълни своите желания. Обаче, за да достигнем до този извод, са ни били необходими хиляди години развитие. Днес, когато човечеството разполага с огромни възможности и различни техники за напълване в хората расте вътрешното усещането, че в това няма никакво напълване.”
(рав М. Лайтман)

За това се налага да си измисляш алтруистични, послушни другари. Нали, като се намираме в компанията на своя Емо, ние не сме задължени да се изменяме. Ние можем не само да си останем същите егоисти, а даже и да се усъвършенстваме в това. И така докато не се превърнем в живи мумии.

Тогава на хората им се налага бързо да измислят нова игра. Игра, която да събужда хората, да ги заставя да си задават въпроси за смисъла на своя живот, както и да изменят себе си и отношенията с другите хора. Дори следвайки егоизма си да достигнем до състояние на полуживи мумии, в нашето подсъзнание тези въпроси така или иначе ще останат. Все по-често те ще ни тревожат, като не ни оставят на спокойствие, като някаква котка грееща се на слънце след сит обяд.

„Настъпи времето да се пробудим и да разберем, че настоящите проблеми не са случайни и не можем да ги решим с никакви методи известни от миналото. Те няма да изчезнат от само себе си, даже напротив, дотолкова ще се изострят, че в мащабите на човешкото общество, ще бъдем принудени да спазваме универсалния закон на природата – закона на алтруизма. Науката кабала е призвана да помогне на човека в това.”
(рав М. Лайтман)

Тогава в нашия живот ще започне нов етап. Той ще ни разкрие такива хоризонти на съществуване, в сравнение с които всички наши игри ще разкрием като лекомислени.

Filed under: Егоизъм, Образование | Add Comment →