Изследванията на изтъкнати западни мислители именно в областта  на науката кабала образуват едно относително ново, отделно направление, наречено кабала-философия. Това направление получава своето широко разпространение в Европа през епохата на късното Средновековие (XIII в.) в средите на християнските теолози и особено през епохата на Възраждането в средите на философите-хуманисти.

Християните започват да проявяват интерес към кабала практически едновременно с откриването на текстовете на изключително значими кабалисти като „Книгата Зоар” и „Сефер Ецира” (през XIII в.), но кабала започва да оказва особено значимо влияние на западната култура през XV в., с появата на първите преводи на кабалистична литература на латински език.

Джованни Пико делла Мирандола (1463-1494) е един от първите, който пренася кабалистичното познание в Хуманитарната република на учените, чийто център става Платоновата Академия във Флоренция, създадена от аристократа Козимо Медичи (1389-1464) през втората половина на XV в. Пико събира неголяма библиотека с кабалистична литература, която се състояла от преводи, направени от еврейски мислител от Сицилия, приел християнството – Флавий Матридат (Flavius Mithridates). Поръчката била за Папа Сикст IV, а след това и за самия Пико през 1486г.

Списъкът на личната библиотека на друг християнски хуманист и учен, Йохан Рейхлин, който е последовател на Мирандола, нагледно демонстрира как през периода около хиляда и петстотната година той е закупил на обикновен книжен пазар огромно количество еврейски книги, в това число и кабалистични трудове като : «Сефер Ецира», «Сефер а-Баир» [Sefer ha-Bahir], книги на Авраам Абулафия, Нахманид, Маймонид , Йозеф Хикатил, Авраам Ибн Езра , Йосеф Албо , Йеуда а-Леви и др.

Като започнем от епохата на Ренесанса и достигнем до края на XVIII в., към изучаването на кабала се е отделяло особено внимание сред обществото на високообразованите, великите мислители-хуманисти, философи, учени и християнски богослови. В това число можем да отбележим такива ярки представители на западния интелектуален елит като: Парацелс, Джордано Бруно, Томазо Компанела, Мишел Монтен, Джон Милтън, Готфрид Вилхелм Лейбниц, Исаак Нютон, Йохан Волфганг Гьоте, Уилям Блейк, Франсис Бекон, Спиноза, Бъркли, Шелинг, фон Баадер, Фридрих Етингер и цял ред други именити мислители на Европа. Тяхното запознаване с кабала се осъществявало основно благодарение на преводи на оригиналните кабалистични източници (най-често съчиненията на АРИ, откъси от „Книгата Зоар” и „Сефер Ецира”), компилации и собствени съчинения на автори като Пико, Рейхлин, Хенрих Корнелий Агрипа от Нетесгейм, Раймонд Лул, Едиджио де Витербо, Франческо Джорджио, Паулус Рициус, Иохан Писториус, Хенри Мур, Ралф Кедворт, Джон Пордедж, Иохан Стефан Ритангело, Франциск Меркурий ван Хелмонт, Жак Гафарел, Кнор фон Розенрот, Франц Иозиф Молитор и много други.

Обзорът и анализът на текстовете на християнските кабалисти показва, че всички те са личности, стремящи се да придобият единна картина на законите на вселената, доказващи в своите трудове отсъствието на разлики между духа и материята като компоненти на единен континиум. Целият свят изглеждал за тях като в процес на непрекъсната еволюция, насочена към възстановяването на първоначалната хармония. Особена роля в акта на възраждането на света се отделя на човека като носител на Божествената природа. Много от тези учени предполагали че именно еврейската кабала е способна да преодолее разкола в християнската църква и да предотврати религиозния упадък, но основен стремеж на болшинството християнски кабалисти било търсенето на единна вяра, която би обединила християни, юдеи и мюсюлмани.

Пико, Рейхлин, Постел и особенно христианските кабалисти на XVII в. начело с Кнор са виждали в кабала най-чистия и пълен изразител на единна традиция, истинската prisca theologia (лат. – древна теология), водеща началото си от времето на Адам, Авраам и Моисей и до една или друга степен – съхранила се във всички религии и философски системи. Според Кнор – античните гърци, възприели древната еврейска мъдрост, в последствие са я изопачили, което на свой ред е оказало вредно влияние на християнството; необходимо, според Кнор, е връщането към първоначалния източник на християнството – към кабала и обединение на всички религии в единна вяра. Кнор предполагал, че кабала съдържа най-главните християнски доктрини. Той е считал, че щом бъдат намерени неопровержими доказателства за това, то ще отпадне необходимостта от каквито и да било религиозни спорове. По естествен път евреите биха могли да се върнат отново към древната си религия, чиито догми съхраняват в продължение на хилядолетия, към същата древна исконна християнска вяра биха се върнали и представителите на многочислените християнски църкви. Изучавайки оригиналните текстове и преводи на еврейските кабалисти, християнските мислители на Новото време са виждали в тях съкровени християнски истини, което ги е подбуждало да публикуват свои преводи, коментари и да издават в още тиражи оригиналните текстове. Тези публикации изразяват мисионерски призив, отправен едновременно в две направления: от една страна те желаели да обяснят на юдеите същността на тяхната собствена вяра, а от друга, дори може да се каже в по-силна степен, те искали да помогнат на християните да достигнат до истинското християнство.

В предисловието си към превода на три трактата от „Книгата Зоар” във втория том «Kabbala Denudata» Кнор открито заявява за богооткровенната природа и светостта на текстовете. По негово мнение познаването на „Книгата Зоар” е полезно за разбирането както на Вехтия, така и на Новия Завет. В потвърждение на мислите си Кнор привежда стотици цитати от „Книгата Зоар” в съпровод на съответстващите, по негово мнение, фрагменти от Новия Завет. За да обоснове необходимостта от латински превод на „Книгата Зоар”, Кнор подчертава важността от изучаването на философски учения от епохата на Христос и апостолите, като така се въвлича в разгорещената през XVII в. полемика относно авторството, датировката и произхода на „Книгата Зоар”. В тази връзка е интересно да се отбележи, че пренебрегвайки някои тогавашни доводи както на еврейски, така и на християнски философи, изследователите на кабала – християнските кабалисти следват еврейската ортодоксална традиция, която отнася създаването на този труд към II в. н.е. и считаща за автор равин Шимон бар Йохай.

С помощта на „Книгата Зоар” и по-късно и на съчиненията на АРИ, християнските кабалисти се надявали да разрешат мъчителните догматични проблеми, вълнуващи по това време християнския свят и явяващи се предмет на разгорещени спорове и поводи за появата на множеството ереси: как справедливият и милосърден Бог е могъл да обрече създадения от него човек на вечни адски мъки? Как да бъде оправдано учението за предопределеното? Как е възможно християнството с неговите несъвършени служители, с неговата сравнително кратка история и незначителна разпространеност да бъде вселенска универсална религия, единствен път към спасението? Учението за Сфиротите се възприемало от християнските кабалисти като най-добро потвърждение на догмата за троицата: три първи сфери – кетер, хохма и бина – се съотнасят в християнската догматика с трите божествени същности.

Да се определи отношението на християнските мислители на късното Средновековие и епохата на Възраждането към кабала, можем и по следните изказвания:

«Тази, същата трактовка на Закона (vera illius legis interpretatio), която е била разкрита на Моисей в Божествено откровение, се нарича „кабала” (dictaest Cabala), което при юдеите означава „получаване” (receptio)” » (Пико делла Мирандола, «Реч за човешкото достоинство»)

«Кабала се нарича способността да се разкриват всички Божествени и човешки тайни от Закона на Моисей, който е в алегоричен смисъл». » (Паулус Рициус «Увод в основите на кабала». 1540 г.)

«Кабала придава на висшия принцип непроизносимо име; от него тя извежда под формата на еманация втора степен от четири принципа, от които всеки отново се разделя на дванадесет, а те, на свой ред – на 72 и т.н. до безкрайно по-нататъшно разделяне, така както съществува безкрайно количество на видове и подвидове… И в крайна сметка изводът е че Божественото може да се сведе до един Първоизточник, така както и целия свят, така както и светлината, която свети изконна и сама по себе си, и изображенията, които се пречупват и отразяват в множество огледала и в странични отделни предмети – можем да ги сведем към един формален и идеален принцип – Източникът на всичките тези изображения» (Джордано Бруно «Италиянски съчинения»)

Освен в качеството на древна и универсална теология, западните учени на Новото време са виждали в кабала и една универсална наука, притежаваща универсален език:

«Цялата физика, включвайки и нейните частни науки: асрономия, астрология, пиромантия, хаомантия, хидромантия, геомантия, алхимия… – всички те са произлезли от матрицата на благородната наука – кабалистика». (Парацелс. «Съчинения»)

«Битието, или езикът – това е адекватният субект на науката кабала… Затова ни става ясно, че нейната мъдрост в особена степен управлява всички останали науки ». (Раймунд Лул. «Съчинения на Раймунд Лул»)

«Такива науки като теология, философия и математика, вземат своите принципи и корени от нея [кабала]. Затова всички тези науки (scientiae) са подчинени на тази мъдрост (sapientia); и техните принципи и правила са подчинени на нейните принципи; и затова тяхната аргументация е непълна без нея». (Раймунд Лул. «Съчинения на Раймунд Лул»)

«Изобщо, съществуват две науки… едната се нарича комбинаторика (arscom binandi), и тя се явява мерило за прогреса в науките… Другата наука говори за силите, които са по-висши от вещественото, които са по-висши от Луната и се явяват част от магията на природата (magia naturalis). И двете науки при юдеите се наричат «кабала» (Пико делла Мирандола. «Съчинения»)

«Кабалистичният подход към Библията – това е херменевтика, която дава отговори в убедителна форма, с чудесна оригиналност, изчерпателност, с неизмеримост на съдържанието». (Гьоте. «Материали към история и учение за цветовете»)

«Адам – първият човек – е познавал кабала. Той е познавал всички обозначения на вещите и затова е дал на животните подходящи имена, които сами по себе си показвали тяхната природа». (Курт Шпренгел. «Фрагменти на прагматическата истории на врачуването»)

«Кабала не ни позволява да прекарваме живота си в прахта, но въздига разума към вершините на познанието». (Иохан Рейхлин. «Изкуството кабала»)

«Истинската етика – това е кабала». (Фридрих Шлегел. «Издание на критика от Ф. Шлегел». 1802 г.)

Г.В. Лейбниц също определя кабала като scientia generalis (лат. – обща наука), която съединява в себе си всички базисни науки, действащи като инструменти на познанието. Техният общ знаменател, както твърди и Пико, се явавя методиката на комбинирането на букви, с помощта на което всичко опознато може да бъде класифицирано и съхранено:

«Древна поговорка гласи, че Бог създал всичко според тегло, мяра и число… Поради тази причина числото се явява един вид – метафизическа основна фигура, а аритметиката – един вид статистика на вселената, с помощта на които е възможно изследването на силата на предметите. Още по времето на Питагор хората били убедени, че числата крият у себе си най-дълбоките тайни. Питагор, както и много други учени – по надеждни източници пренасят това убеждение от изтока в Гърция. Но тъй като хората не притежавали правилния ключ към Тайната, то страстта по знанието била, в крайна сметка, отклонена към различни родове безсмислици и поверия, от което и възникнала „вулгарната кабала”, която е далеч от истинската кабала. Също така различни фантасмагории под лъжливото название „магия” започнали да пълнят книгите. В същото това време у хората се е съхранила вярата, в това че предстоят чудесни открития с помощта на числата и буквите и с помощта на новия език, които някои наричат адамически, а Яков Беме – природен (естествен)».

«Майсторите на познанието (както по холандски маниер наричат онези, които се занимават с математика) владеят изобретението на изкуството на знаците, чиято малка част се явява алгебрата: с негова помощ днес е възможно да се разберат неща, до които не са могли да достигнат древните, и все пак, цялото изкуство се състои в това – да се използват само правилните знаци. С помощта на кабала – древните правили нещо още по-съществено като търсили тайните в думите, и те наистина ги намирали в добре построения език: такъв той им служил не само за майсторството в познанието, но и за всички науки, изкуства и дела. По този начин е възможно да се търси явлението кабала, или майсторското владение на знаците, не само в еврейските езикови тайни, но и във всеки един език, разбира се не в дословните тълкования, а чрез правилни разсъждения и прилагане на думите».

Като цяло западните мислители разглеждали кабала като древно и в същото време съвременно знание, сходно с философските учения на Платон, Аристотел, Питагор. Те считали кабала като основополагащ източник на тези учения.

«Моят учител Питагор, бащата на философията, все пак е получил своите познания не от гърците, а по-скоро от евреите. Затова следва да го наречем кабалист… И той е първият, който превежда думата «кабала», неизвестна на съвременниците му, с думата «философия» (Иохан Рейхлин. «De arte cabbalistica»)

«Изучавай кабала (artem cabbalisticam), тя ще ти обясни всичко!» (Парацелс. «Paragramum»)

В края на XVII в., в епохата на религиозния кризис, великите апокалиптични очаквания и, заедно с всичко това, формирането на новото научно съзнание и практическия, атеистичен скепсиз, концепцията за „предвечната традиция” (prisca theologia) – започва да придобива, присъщия за епохата на Ренесанса облик на учение за всеобщото братство между хората, които са носители на единната Божествена природа, говори се за изправлението на света и универсалното спасение. В същността си това е било целево светоусещане и не последна роля за неговото възникване изиграва еврейската кабала, която в определена степен е била пречупена/ интерпретирана в трудовете на християнските кабалисти.

През XVIII столетие, известно като века на Просвещението, християнската кабала някак отива на заден план и продължава да се развива само в закритите масонски общества и всевъзможни движения, проповядващи идеи на универсално братство. От друга страна, през този период кабалистичните идеи се предлагат и от западни мислители и философи (Етингер, Баадер, Гьоте, Шелинг, Молитор и др.) като някаква алтернативна, нова атеистична идеология.

Тогава, в началото XVIII в., започва бързото нарастване на количеството от различни видове окултно-кабалистични течения, като процесът достига своя разцвет през втората половина на XIX в. В действителност зараждането на тази тенденция се е зародила още през XVI в., когато някои християнски кабалисти започват постепенно да се отклоняват от еврейските първоизточници и съединяват кабалистичните идеи с алхимията и магически практики. Основоположници на това направление се считат Хенрих Корнелий, Агрипа Нетесгеймски и Теофраст Парацельс.

Безусловно, преоткриването на кабала в епохата на късното Средновековие и Новото време оказва голямо влияние на европейската култура и на процесите, предопределили облика на западната цивилизация. Неоспорим е фактът, че изучаването на тази наука е помогнало на едни от най-великите учени и философи да открият основополагащи закони на вселената, а също така и по-дълбока да вникнат в природата на човека и да определят целта на неговото съществуване в този свят.

Руските мислители и религиозни философи започват да се запознават с кабала едва към края на XIX – началото на XX в. Едните от тях търсят в кабала нова интерпретация на Писанието, с цел да обосноват собствените си религиозно-философски разбирания, други – търсят допълнителни аргументи, които да използват за антисемитската пропаганда. От кабала се интересуват такива руски мислители като В. С. Соловьев, С. Н. Булгаков, П. А. Флоренский, Н. А. Бердяев, В. В. Розанов, Л. А. Тихомиров, А. Ф. Лосев и др. За разлика от западните, руските философи практически не са имали възможност да се запознаят с оригинални източници на еврейските кабалисти и са ползвали преводи – трудове на християнски мислители и окултисти.

Ранните разработки на Владимир Соловиов изцяло са пропити с кабалистична тематика: това са идеите за искреното, съпричастно към Бога съществуване, целостта на вселената и единството на творението («световната душа») и Твореца, където душата на човечеството Адам Кадмон – « е мисленният център и вътрешна връзка на всички същества…»

Своето гледище за кабала, Соловиев формулира така:

«Кабала не е нито продукт на Средновековието, нито александрийско мисловно течение. Неизгладим е отпечатъкът на древноеврейския произход и съществената и разлика от неоплатоническото учение – ние забелязваме с особения и първобитен реализъм и целевия монизъм на този своеобразен светоглед. Характерното за цялата гръцка философия и напълно валидно за неоплатонизма противопоставяне между света на мислите/ умопостиженията, същностите, което неоплатонистите определят като истинското изначално битие, и това битие се отличава коренно от света на материалните явления – това дуалистично противопоставяне напълно отсъства в кабала (за нея материалният свят представлява само последната, крайна степен на реализация)».

Обаче, въпреки изобилието от кабалистични идеи в работата на Соловиов, смисълът на много от идеите е крайно трансформиран и изопачен. Причината се дължи на това, че познанията му се базират основно на източници от късната християнска кабала с преобладаващо окултни съставки, което оказва своето влияние на Соловиев да възприеме кабала като религиозно-мистично учение.

Неговите разработки на тема кабала служат за фундамент на по-нататъшни изследвания на руските философи по този въпрос. Виждайки в учението на Соловиев кабалистичния елемент на единството, руският философ и богослов Сергей Николаевич Булгаков (1871-1944 г.) се заема в началото на XX в. със сериозно проучване на тази наука, за което основно свидетелства неговата работа «Свет Невечерний» (1917 г.). В опитите си да разбере кабалистичното учение, Булгаков се обръща към достъпните тогава преводи на „Книгата Зоар” и „Сефер Ецира”, най-известният от които се явява шест томният френски превод на „Книгата Зоар” на Жан де Паули, направен в началото на XX в. Нужно е да се отбележи, че този превод, който се явява за руските философи от първата третина на ХХ столетие най-често единствен източник на кабалистично знание, за съжаление е бил изпълнен с множество изопачения и фалшификации. Жан де Паули практически не е бил запознат с кабала, което налага отпечатък не само на адекватността на превода на изключително сложния текст на „Книгата Зоар”, но и на онзи образ на кабала, който се налага у читателите.

Зависимостта от лоши преводи – води до тъжната разлика между руските ентусиасти по кабала и техните предшественици преди векове – християнските кабалисти. Въпреки всичко, на Булгаков по удивителен начин му се е отдало да избегне окултните изопъчения и разбирания за кабалистичното учение. В дълбочината на разбирането си на кабала, ние можем да го сравним с класическите християнски кабалисти на Европа. Нееднократно цитирайки „Книгата Зоар” и като съпоставя кабалистичното учение с новозаветното, Булгаков стига до следния извод: «Идеята за човека като микрокосмос, така многократно изказана във философската и мистична литература на старото и ново време, никъде не получава така задълбочено тълкувание, каквото има кабала»

До аналогичен извод достига и Николай Бердяев (1874-1948 гг.): «В кабала самосъзнанието на човека достига върхове». «В обикновеното християнско самосъзнание – пише руския философ – истината за човека-микрокосмос се задавя с чувството за греха и човешкото падение. В официалното християнско съзнание антропологията все още си остава вехтобиблейска. В основната кабалистична книга «Зогаре» и при Беме в «Mysterium magnum» (тълкования на първата книга на Моисей) се снемат от Библията оковите на ограничеността и подвластното състояние, спрямо вехтото съзнание на човечеството, и се преоткрива истината за космическия човек» .

През ХХ в. философите, мислители и писатели – Гершом Шолем, Валтър Бениамин, Франц Кафка, Мартин Бубер, Исаак Башевис Зингер и други продължават теоретическото изследване на феномена – кабала.

Няма спор, в рамките на една глава е невъзможно дори само частично да бъдат засегнати или дори просто изброени имената на всички изследователи на кабала. Но това и не е целта на този очерк. Задачата, която се поставя от автора тук – е да се освети в пределите на общото историческото развитие на изследването на кабала; да се покажат основните кабалисти и техните трудове, а също и фрагменти; да се илюстрира фрагментарно отношението на най-изтъкнатите мислители от миналото към тази наука – всичко това ще позволи на читателя да получи по-обемна картина, с цел сериозно осмисляне на знанието

Днес кабала се изучава в множество световни университети. Особен интерес се проявява към нея в последното десетилетие: публикуват се множество разработки, все повече хора се устремяват към кабалистичните източници в търсене на информация за кабала. Учени, представители на различни области на науката обръщат своето внимание към древното учение, забелязвайки в него подробни обяснения за сложните закономерности на природните процеси. Постепенно хората започват да осъзнават, че в кабала присъства особен инструмент, умение, което щом бъде използвано – ще помогне на човека да реши множество наболели проблеми и ще му позволи да открие нови граници на познанието в себе си и обкръжаващия ни свят.

Filed under: Наука | Add Comment →