Вълнуваща беседа на учения кабалист Михаел Лайтман с преподавателите от Академията по кабала Михаил Санилевич и Евгений Литвар на тема “Живот и Смърт”. Какво представлява “азът”? Какво всъщност наричаме “душа”? Какво става с нея след смъртта? Защо въобще е нужно да умираме? Съществува ли смърт след смъртта? Дългия живот – това добре ли е или зле? За спомените от предишните ни животи.  Колко превъплъщения има човек? Кабала за летаргическия сън. Какво означава краят на света? Превъплъщават ли се животните? Какъв ще бъде човек в следващия си живот?

• Какво е това аз?
• Какво е това душа?
• Какво става с душата след смъртта?
• Как настъпва смъртта?
• Защо трябва да умираме?
• Има ли смърт след смъртта?
• Дълъг живот – това добре ли е или зле?
• Спомен за предишните животи
• Колко превъплъщения има човек?
• Кабала за летаргическия сън
• Какво означава краят на света?
• Превъплъщават ли се животните?
• Какъв ще бъде човек в следващия си живот?

 

Какво е това аз?

Е. Литвар: Какво представлява азът и свързан ли е този аз с физическото тяло на човека? Това е постоянен въпрос, който ни задават студентите.

М. Лайтман: Аз мисля, че на този въпрос днес е много лесно да се отговори. Може би преди 30-40 години това все още беше проблем. Свързан ли е азът с физическото тяло на човека? Хайде да заменяме в човека подред всички органи – да ги присаждаме. Ясно е, че тялото – там белите дробове, бъбреците, черният дроб – всичко това, даже сърцето – някога се смятало, че при присаждане на сърце имаме вече друг човек, но стигаме до мозъка – какво е положението с мозъка? Това вече е проблем, нали? Всички тези запомняния, всички тези проблеми – къде се складират те, как се формират, къде се намира този аз в човека, може би в мозъка. За съжаление аз не мога да покажа това с пример, защото още не е направено присаждане на мозък, но ако то беше направено, ние бихме се убедили, че човешкият аз не се намира също и там. Тоест, той въобще не се намира в тялото.

Нашето тяло е само този инструмент, чрез който ние сега усещаме себе си. Нашия аз ние усещаме чрез тялото. Но , всъщност , нашият аз се намира извън това тяло. Тялото умира, тялото се ражда, живее, то може да съществува, може да не съществува, може да отрежем от него малки парченца, или големи, от това нашият аз не се променя. Той не се облича в тяло, сякаш е някакъв дух, някакъв облак, и се облича в цялото наше тяло и, не дай Боже, ако човек загуби ръката и крака си, то неговата душа, неговият аз са претърпели при това някакво обезобразяване, някакъв ущърб – няма нищо такова. Нашият аз – това е абсолютно духовна субстанция, духовна, тоест, не е свързана с атомите. И съществува извън тялото. Наричайте това енергетична субстанция, наричайте го вълнова субстанция, не е важно как можете да си я представите. Аз засега не настоявам на чисто кабалистичната, духовна концепция, но това в никакъв случай не е телесна съставна част.

Е. Литвар: Аз имам въпрос от улицата.

М. Лайтман: Да?

Е. Литвар: Ако изхождаме от това, че азът – това не е моето физическо тяло, азът не е …

М. Лайтман: Аз бих казал: аз – това съм аз, а физическото тяло – то въобще не е мое. Това не съм аз.

Е. Литвар: Отлично, това е още по-интересно.

М. Лайтман: Разбира се, така е по-добре. Ние можем спокойно да заменяме, спокойно да махаме от него някои части – това е като един инструмент, според мен днес това е относително ясно.

Е. Литвар: Значи, теоретично, на мен може да ми бъде направена операция на мозъка, да ми се размени мозъка с друг, и моят аз ще остане, аз ще усещам себе си като аз – Женя? Или нещо ще се промени?

М. Лайтман: Ще се изменят само външните ви прояви, външните прояви в нещо, в това, което е натрупано чрез този житейски опит и се явява не духовна субстанция, а материална. Тоест, вашите навици, вашите привички…

Е. Литвар: Земните?

М. Лайтман: Да, земните, които не са преминали от материалното ниво в духовното ниво, тоест, от знания – в свойства. Тези, разбира се, претърпяват изменение.

Е. Литвар: Значи, ако все пак имаше такава операция, то след края на тази операция, когато моят аз се включи към това физическо тяло и към този физически нов мозък, то аз вече няма да бъда Женя , а Вася Пупкин.

М. Лайтман: Нека направим един по-прост експеримент. Ако ви дадем ново тяло, да допуснем, със същия мозък…

Е. Литвар: Младо, ако обичате.

М. Лайтман: Младо, да. То, разбира се, вие ще изпълнявате по съвършено различен начин някои функции, отколкото преди. Защото и вашето тяло, съответно, реагира по друг начин, по друг начин може да реализира командите на мозъка.

Е. Литвар: Да.

М. Лайтман: Та, същото е и в мозъка…

Е. Литвар: Но аз ще усещам себе си като аз – Женя?

М. Лайтман: Вие ще усещате себе си точно като Женя във всеки случай.

Е. Литвар: Във всеки?

М. Лайтман: Да.

Е. Литвар: Тогава имам един въпрос: а ето, че при мен сега, за съжаление, започва склерозата, дори бих казал, че продължава.

М. Лайтман: Да.

Е. Литвар: Та, това с моя аз ли е свързано, или с моето физическо тяло? Това недостатъци на моя мозък ли са, или това са недостатъци на моя аз?

М. Лайтман: Абсолютно. Не, не, ето това имах пред вид, че мозъкът е определен изпълнителен механизъм, също като ръцете и краката, зад който стои нашият аз, който се реализира. Този яз се реализира чрез мозъка, чрез нервната система, чрез много и всевъзможни системи на тялото, но се реализира. Разбира се, реализацията е друга, ако ние разместваме органи, разместваме мозъка, както се казва, но нищо от вашия личен аз не би изчезнало и не би се добавило. Реализацията би се осъществила в малко по-друг , как да кажа, аспект, може би, защото, ето, като вземете един лек автомобил от някакъв вид, някаква особена марка, съвременен или каруца с кон. По принцип, това са едни и същи средства за придвижване, но колко са различни те – самолетът, ракетата, каруцата или някакъв автомобил и така нататък. Тоест, има разлика в метода на изразяване на себе си, но не в самата същност.

Е. Литвар: Аз съм гледал много американски и неамерикански филми и там съм виждал как човешкият аз, или душата, или, аз не зная как е там – различно е, духът, в различните филми това се нарича по различен начин, се прехвърлят в други тела.

М. Лайтман: Това е абсолютна глупост, това е Холивуд.

Е. Литвар: Това е Холивуд. Но, ако такова нещо стане, моето усещане на аза все пак би ли останало като предишното? Би ли се изменил, така да се каже, манталитетът на моето възприятие на този физически живот?

М. Лайтман: Разбирате ли, също както съществува въпросът за премахването на органи от общото тяло, и това е необходимо да се потиска и това е голям проблем, да се унищожават при това определени функции като цяло, така, естествено, ние ще се сблъскаме с огромен проблем, сбор от проблеми, при присаждане на мозък, или при някакви особени негови, така да се каже, части, които ще заменяме. Работата е там, че, още веднъж повтарям, всичко това е не повече от средство за изразяване на нашия духовен аз. И затова не търсете нищо свръхестествено. Нашето тяло с неговото сърце, с неговия мозък, то се явява просто онази обвивка, която изявява, проявява пред очите ни някакви наши вътрешни изразявания, нищо повече от това. И няма нищо особено и свръхестествено нито в мозъка, нито в сърцето, нито където и да било другаде. Това са само инструменти.

Е. Литвар: А мислите – към аза ли се отнасят, или към моето физическо тяло?

М. Лайтман: Никакви, нищо не се отнася към нашето физическо тяло. Тялото – то се явява един чисто изпълнителен механизъм. Няма нищо в нашето тяло, което да излиза извън рамките, аз не говоря за свободата на волята, за особените изпълнителни програми даже, всички те произхождат само от моя духовен аз. В тялото няма нищо. Тялото е само изпълниелен механизъм. И, както мислехме някога за сърцето, че в него са съсредоточени такива усещания и всичко, аз помня когато Бернард правеше онази своя операция преди 50 години, то целият свят очакваше, какво ще чувства след това този човек, как той ще преживява всичко – нищо не се случи в него: изключиха го от неговото сърце, поставиха апарата изкуствено сърце, а след това, е наистина, той беше под наркоза, а след това му пришиха другото, и – нищо страшно. Днес това вече е, разбира се, норма. И същото ще бъде и с нашия мозък. Ние, в края на краищата, ще осъзнаем, че ние не живеем в своето тяло. Нашето тяло е за това, да изразим нашия вътрешен аз.

Е. Литвар: Тогава се получава така, че съществува някакъв аз и този аз и мисли, и разсъждава, и взема решения и така нататък, а аз усещам това, сякаш това става вътре в тялото. Така ли е?

М. Лайтман: Вие усещате, сякаш във вас сърцето чувства, сърцето се разкъсва, сърцето ме боли за теб, аз те обичам от все сърце, ненавиждам те с цялото си сърце… Но какво общо има тук сърцето – един механизъм, който усеща всевъзможните спадове на налягането на нервната система, въздействаща върху него, затова там, където го усещаме, ние казваме, отнасяме се към този орган, който сякаш усеща, всъщност, към онази система, нервната, която го обкръжава. Това е всичко. Приписваме му нашите усещания.

Същото е и в мозъка – моят разум, моите мисли, моите всевъзможни спомени, моите планове – всичко това е тук, аз ги обработвам, аз разбирам, къде какво се извършва – също, както в сърцето. Също, както в сърцето! Изведнъж ние виждаме, ако ми заменят мозъка, е , и какво се получи? Някакво друго вещество. Те по-тежък с половин килограм, или по-лек с половин килограм са ми поставили? Какво се получава? Аз съм по-умен или по-глупав, а къде са всички мои данни? Няма ги в мен.

Мозъкът е чисто изпълнителна изчислителна машина. Така, има само определени проблеми с това, как той ще се стикова с тялото, но това не е за нашия разговор, ние няма да разглеждаме механическите проблеми. Същото е, както и със сърцето. Ако стиковката е нормална, то човек няма да усети никакви проблеми. Събужда се след операцията – и напред с новата глава.

Е. Литвар: Х м -х м . Добре.

М. Лайтман: И няма да почувства никаква разлика между това, което е имал преди другия пълнеж в тази кутия, а може и цялата кутия да сменят, заедно с лицето. Тогава къде изобщо е този аз?

Е. Литвар: Но младо…

М. Лайтман: Но младо, но красиво… Така. Да няма плешивост и нищо такова.. Ето. Къде тогава изобщо е моят аз? Сменяват ми лицето, поставят ми някакво друго, като на Аполон, и къде е тогава моят аз? Чрез този Аполон ли се изразява той?

Е. Литвар: Та къде е моят аз? Той може би е някъде встрани?

М. Лайтман: То е някъде там. Казвам там, тоест, извън тялото. И този Аполон сега изразява моя аз.

Е. Литвар: Значи все пак азът принадлежи не на този физически материален свят?

М. Лайтман: Абсолютно не на този физически свят. Абсолютно.

Е. Литвар: Това е субстанция от някакво друго измерение?

М. Лайтман: Да. Така и казват хората днес. И Бехтерев се измерва там и за мозъка на Бехтерев съм чувал там, в Ленинград. Там измерват излизането на душата от тялото, влизането на душата в тялото, какво става с мозъка и така нататък. И според мен към днешна дата вече не съществуват тези илюзии за това, че нашият мозък е вместилището на душата. Не, той е един механизъм – обработващ и пускащ в действие цялото тяло механизъм. Обработващ една висша програма.

 

Какво е това душа?

М. Санилевич: Душата – това азт на човека ли е?

М. Лайтман: Да.

М. Санилевич: Азът, душата, тялото…Тялото – това са чувствата. А какво има в душата, в аза?

М. Лайтман: Тялото няма нищо. Изпълнителен механизъм. Изпълнителен механизъм, чрез който аз го пускам в действие, пускам в действие тези външни сензори, възприятия – аз ги пускам в действие.

М. Санилевич: А какъв е смисълът на душата? Какво е това душа, ако тя не вижда, не чува? Когато тялото умира, какво става тогава с душата?

М. Лайтман: Душата – тя сама по себе си е духовна конструкция, която трябва да премине определено поправяне. Как го преминава тя? Само с помощта на тялото. Чрез тялото в нашия свят, то трябва да контактува с останалите тела, чрез телата – с душите, трябва да достигне такова състояние, когато ние в нашия свят, съществувайки, влизаме в контакт помежду си чрез телата, както чрез душите, тоест, телата не представляват за нас никакви пречки. Тоест, тогава нашият свят, с други думи, се издига на нивото на духовния свят. Тоест, тялото, когато се анулира, то се явява пълен слуга на душата. То се явява прозрачно и душите контактуват помежду си, въпреки че контактуват чрез телата, но тялото сякаш вече и не съществува. До такова състояние ние трябва да стигнем помежду си. По какъв начин ние трябва да направим това? Единствено променяйки своя егоизъм в любов към ближния. Ето, точно тогава ние ще излезем на нивото на душата. Защото целият този наш егоизъм, той се явява именно този…той и поражда нашите тела.

М. Санилевич: Той, егоизмът, ми пречи да усетя другия човек?

М. Лайтман: Да.

М. Санилевич: Той ни и разделя.

М. Лайтман: Да.

Е. Литвар: Съществува някаква моя душа и съществува душата на Миша. Защо е нужно на неговата душа да влезе в това тяло, за да общува с мен чрез тялото, всъщност, с моята душа? Защо моята душа не може да общува с душата на Миша? Защо е тогава целият този свят? Защо са тези тела – маса, стол?

М. Лайтман: Много хубав въпрос – въпрос по темата. Много добре. За да поискате и да успеете от нашия свят да да се издигнете на нивото на духовния свят, сякаш нашият свят го няма. Ето, до такова състояние ние трябва да достигнем, започвайки от това състояние, само когато се намирате в тела. Защо? Защото само намирайки се в телата, вие притежавате свобода на волята по отношение на духовния свят – ще поискам ли или няма да поискам да се издигна, трябва ли ми това или не, защо ми трябва това, по какъв начин мога да се издигна, по какъв начин мога да анулирам себе си, по какъв начин мога да усетя Висшия свят, какво е това, как мога да го намеря, как да се адаптирам към него… Когато вие си зададете всички тези въпроси и когато вие започнете да работите с тях, вие и разбирате този Висш свят, изхождайки от своето желание. Вие имате въпрос, отговорът на който идва, следващ въпрос – идва следващ отговор. И по такъв начин идва вашето разбиране на Висшия свят. А ако вие не влизате в него, изхождайки от нашия свят, то тогава вие не бихте го разбрали, вие бихте съществували в него, без да знаете дори точно в какъв обем съществувате, без да го усещате. Именно разбирането му може да бъде изградено само върху противоречието, върху съпоставлението, и затова то произлиза от нашия противоположен духовен свят.

Е. Литвар: Така, както казахте сега, се получава, че някой или нещо е устроил всичко по такъв начин, че аз в определен момент от времето да взема собствено решение – аз искам.

М. Лайтман: Да.

Е. Литвар: Заради това? Всичко, заради това, аз сам да взема решение?

М. Лайтман: Да, само заради това. За да създаде във вас свободата на волята или поне илюзията за нея. Свобода на волята у човека, за да направи от себе си подобие на Твореца, или подобие на общия закон на природата, което е едно и също.

Е. Литвар: Тоест, законът, общият закон на природата, е създал цяла система от някакви там, видимо, ние за това още не сме говорили, духовни светове, в това число и нашия свят, само заради това, за да може в определен момент от времето аз, сам да поискам да стана като него, Миша сам да поиска да стане като него, вие, в своето време, сам да поискате да станете като него и така нататък. Само за това ли съществува този свят?

М. Лайтман: Само за това съществува този свят, за да може от него, от неговото низше, нищожно ниво, да достигнем до най-висшето ниво на съществуване.

Е. Литвар: Значи не за това, в този свят аз да стана Пушкин, не за това, аз да стана шампион по ски, не за това, да стана милиардер и така нататък, не за това?

М. Лайтман: Никакви такива цели душата не поставя пред човека. Нашата задача, с други думи, е да влезем в хармония с природата, тоест, но само с най-висшата природа, и в хармония с природата нека се върнем обратно в пещерата, разбирате ли, да се облечем в кожи и да водим такъв начин на живот, да ядем всякакви корени и да ловуваме диви зверове. Има се пред вид, че ние трябва да достигнем до подобие на закона, на най-висшия закон на природата, закона за абсолютната любов. И, за да доведе човека до осъзнаване на необходимостта, до възможността за реализацията на този закон върху себе си, съществува нашият свят. И в наше време, именно в наше време, този закон започва да се реализира. Цялата предишна история на човечеството, тя е била само подготовка за този закон, натрупване на отрицателен собствен опит, когато човекът се опитвал през цялото време сам да измисли как да живее в нашия свят, как да съществува и защо, измислял всевъзможни цели и теории и в резултат на това получавал цицини. И така, от поколение на поколение. В наше време ние, като че ли, започваме да осъзнаваме, че всички наши идеи се оказват погрешни, че всичките ни планове не свършват добре, че насила ние нищо няма да измислим и да наложим един на друг и на себе си, че в света е възможно да съществуват свои закони и че трябва да ги разберем, а не да изграждаме себе си и човешкото общество като по директиви, идващи отгоре. Днес светът, най-после, започва да осъзнава това. Единственото, което той не знае, е откъде може да разбере за този единен закон на цялото мироздание, на който ние трябва да съответстваме. За това говори науката кабала.

 

Какво става с душата след смъртта?

Е. Литвар: Какво става с човека, когато той умира? Душата му преселва ли се в друго тяло?

М. Лайтман: Не умира човекът, умира тялото. Душата си остава душа, там, където тя е съществувала, там и съществува – в своята, да допуснем, духовна област. Преселва ли се тя в друго тяло или не, това зависи от общия план за съединението на всички души в един единен организъм. Всички души представляват една единна душа. Както нашето тяло се състои от отделни органи, клетки и така нататък, така и една душа се състои от отделни органи, клетки и така нататък, части. Всеки от нас представлява една част в тази обща душа. И задачата на съществуването на всички души на нивото на нашия свят е в това, ние, намирайки се в нашия свят, да се съберем в тази една единна система, да се съединим помежду си в един изправен жив организъм – една обща душа. Ако човек умира, както казвате вие, тоест, ако неговото тяло умре, душата се освобождава, тя е извършила определена функция в този свят чрез това тяло, извършила е някаква работа по съединението между себе си и всички души, подсъзнателно или осъзнато, това не е важно. Ние по-нататък ще разглеждаме какво, всъщност, прави човек в този живот, въпреки че не разбира за какво и къде се намира. Неговата душа, при това, в съответствие с този общ закон за единната душа, как тя трябва да се формира, как трябва да събере, в съответствие с това и постъпва душата – или по тази програма е нужно веднага да се всели в друго тяло и да продължава по-нататък работата по обединението на всички души, или тя трябва да изчака известно време. В духовния свят не съществува време. Ние тук трябва да говорим за възприятието на Висшия свят, който и според Айнщайн и изобщо, се намира по-високо (според мен физиците и всички останали вече са съгласни с това, но все още не разбират напълно какво е това. Кабала говори за това. В кабала изначално е казано, че нашият свят се намира по-ниско от скоростта на светлината, а духовният свят се намира по-високо от скоростта на светлината, тоест, извън времето), затова да се говори за това, че следващото тяло се ражда незабавно, след като предишното е умряло, че душата незабавно се преселва в това тяло, или това става по земните мерки след известно време или не, да говорим за това ни е още рано. Ние още не сме наясно с тези параметри на земното и духовното време и съотношението между тях, но може да се каже само едно, че всяко поколение представлява една редица от тела, зад които стоят душите, които движат тези тела, и когато тялото отработи своето, то умира, ражда се ново тяло и душата продължава да се реализира чрез него и така всяка душа преминава множество, множество тела.

Е. Литвар: Това осъзнато ли се извършва от страна на душата?

М. Лайтман: От страна на душата, естествено. Но не и от страна на тялото. Ако ние усещахме своята душа, ако можехме за себе си да я познаем и разкрием, то, разбира се, на нас би ни било ясно на кое духовно ниво ние, всъщност, съществуваме, откъде се управляваме. Но тогава човек би се отъждествявал с душата, а не с тялото. Към това ние трябва да стигнем.

Е. Литвар: Защо ние не усещаме своята душа?

М. Лайтман: Защото ние не се намираме, ние не изпълняваме закона на душата. Закона на душата или закона на абсолютното отдаване. Както вие казахте – закона на абсолютната любов, онова, което съществува в цялата природа – общият, глобалният закон за пълната взаимовръзка. Можем и така да го наречем. Може би любовта в нашите думи и представи се изразява като нещо низко, мерзко, или обратното, твърде сладникаво, неосъществимо или нещо такова. Кажете просто единна система, която е длъжна да бъде в пълна взаимовръзка със себе си. А пълната взаимовръзка, тя задължава всеки да усеща другия и да изпълнява функции за себе си и за другия в пълно съответствие с общия закон за взаимовръзката. Така е устроен нашият организъм, така са устроени неживата, растителната и животинската природа, включително нашето тяло. Освен човека, освен азът, този наш земен егоистичен аз, цялата останала природа е абсолютно свързана помежду си в една обща хармония. Единствено човекът със своя аз не се вмества в нея. И ето това наше отсъствие по отношение на цялата тази хармонична, обща, интегрална природа, то се и нарича наше его. Да го поправим за вписването ни в общата картина на мирозданието, се и нарича да придобиеш любовта, да придобиеш усещане за цялата природа, да се включиш в нея, в този огромен механизъм, изследвайки какво съм длъжен аз да му отдам, за да се впиша органично. Така, че аз моля да възприемате моите думи за дружбата и любовта, може би, не в земното разбиране, а именно в системното.

Е. Литвар: Тоест, когато вие казвате любов, то имате пред вид съвършено не онова, което имах пред вид аз преди минута, разказвайки за своето неотдавнашно влюбване?

М. Лайтман: Аз имам пред вид, че любовта – това е разбиране на необходимостта от връзка, от допълване един на друг, което образува и създава живота и развитието. Ето, между клетките на тялото трябва да съществува пълната комбинация от всевъзможни взаимовръзки, за да разбира всяка една своята функция, да допълва цялото останало тяло, онова, което тялото изисква от всяка клетка. За това е необходимо всяка клетка да усеща цялото тяло и цялото тяло трябва да усеща и да се грижи за всяка клетка. Това взаимодействие между всички тях се нарича закон за всеобщата абсолютна любов. Така се определя тя в кабала. Защо? Защото ако отидете при който и да е биолог, физиолог, той ще ви каже какво е любовта – отделят се някакви киселини, някакви още там елементи, човек чувства увлечение, човек чувства особена връзка и така нататък. Ето, ние също говорим за необходимостта от включване един в друг, за да се допълваме един друг и така нататък, тоест, на едно такова здраво, научно ниво, а не излитайки на такива нива или към такива изрази, които не можем ясно да осмислим и се откъсваме от действителността.

 

Как настъпва смъртта?

М. Санилевич: Професоре, Елза от Берлин един неизвестен, неподписал се от Красноярск задават два въпроса, които си приличат. Елза пита как човек усеща своята смърт, тоест, самият момент на смъртта, какво усеща той, как става това. А от Красноярск въпросът е: какво става веднага след смъртта?

М. Лайтман: Всъщност, самият процес на умиране абсолютно не е страшен, той е безболезнен, защото съзнанието отлита преди спирането на цялата дейност на организма, няма никакви, както ни се струва днес, отрицателни сериозни силни усещания. Просто това е нашият страх, че нещо се прекратява и вече няма връщане. Това първо. Второ, какво става след това. След това човек се намира в онова състояние, което той преди това, преди това в своето тяло, в своето съединение с душата, е достигнал. Тоест, ако аз в течение на този живот съм отглеждал деца, засаждал съм дървета, строил съм къщи и повече с нищо не съм се занимавал, тоест, моята душа си е останала същата девствена и недокосната, непоправена, тоест, тя представлява една точка, аз не съм я раздвижил, не съм направил от нея някаква сфера, в която аз усещам духовния свят. Тя е само една точка в мен.

М. Санилевич: Душата?

М. Лайтман: Да, душата.

М. Санилевич: Това е моето усещане за аз.

М. Лайтман: Да, това е моето усещане за аз, тоест, в мен няма нищо духовно, всичко се е реализирало в ето такива необходими земни деяния. Аз съм ги извършил и с какво оставам? С тази душа, която представлява една точка. Като, да допуснем, капката семе, от която трябва да се роди човек. Тоест, тя още не може да се нарече в нищо зародиш на бъдещия човек. Това е само една капка от предходното състояние. Ето какво остава на човека. Тоест, усеща ли той, при това, духовния свят в себе си? Нищо не усеща той. Той абсолютно нищо не усеща. Той усеща едва, когато започне да се ражда в своето тяло, своето биологично животинско аз, и после, ако в течение на живота – на десет, петнадесет, двадесет, тридесет, четиридесет, не е важно кога, той усети в себе си една такава вътрешна точка, която го тегли нагоре, пита за смисъла на живота – защо си тук, какво трябва да постигнеш, откъде си ти и така нататък, ако той започне да развива тази точка, тогава тя ще набъбне в него, ще стане обемна и той ще започне да усеща навън съвсем други усещания, освен земните – усещания духовни. Ето, когато за пореден път неговото тяло умре, той ще остане с тези усещания, до които е достигнал в този живот. А ако не ги достигне, то отново за пореден път ще остане като точка, като капката семе и така нататък. Дотогава ще трябва да се връща в този живот, в този свят, докато не постигне своето най-висше предназначение, там, където той се включва в общия организъм на душите като поправена, напълно правилно функционираща микросистема.

М. Санилевич: Сега е ясно, защо човек се страхува, тоест, тук аз поне нещо усещам, а там, ако аз умирам и не съм достигнал това състояние , въобще нищо ли не усещам?

М. Лайтман: Нищо.

М. Санилевич: Като едно бебе, нали? Може така да се сравни.

М. Лайтман: Не, не като бебето. Бебето усеща. А това някак не съществува, или съществува като информационен запис. И нищо повече.

М. Санилевич: А ето, на нашия сайт с вас спорят и казват, едни казват, че след смъртта нас ни очаква един сияещ тунел, блаженство и ангели. Свещениците плашат с мъчения и казани…

М. Лайтман: По-добре е там, където казват, че те посрещат седемдесет и две красиви девойки…

М. Санилевич: Мистиците казват, че съществуват тъмни светове, където цари ужас. Какво ни чака от другата страна на живота, вие вече като че ли ни разказахте сега. Но се получава, че всички останали, освен кабала, говорят по-хубави неща.

М. Лайтман: Ние говорим за реалностите, които в действителност съществуват, които може да се постигнат в нашите усещания днес, ние говорим за онзи свят, който човек трябва да достигне, да разбере, да съществува в него така, както в нашия свят, ние говорим за това, че ние реално трябва да съществуваме в целия обем на мирозданието и да не се надяваме на някакви си възнаграждения в бъдещия свят и да си рисуваме някакви картини, дявол знае какви, които рисува въображението на човека, който не разбира и не познава нищо, освен нашия свят, си представя нещо, съществуващо в нашия свят, сякаш съществува и във Висшия свят. Първо на първо, Висшият свят е извън всякакви образи. Това са сили, управляващи сили. Това не са някакви силуети или някакви усещания, това са само сили, които си въздействат една с друга. Това е мрежа от сили. Това е система от взаимодействия помежду им на сили, информация, а не на някакви материи. Такова нещо в духовния свят няма. В раздела за възприятието на действителността ние с вас ще говорим какво е това материя, а съществува ли тя всъщност или се явява само в нашето усещане като съществуваща…

М. Санилевич: За съжаление ще се наложи да зачеркваме още много от тези бивши представи.

М. Лайтман: Но затова пък картината става ясна, научна и главно, вие ще можете сами да я видите и потвърдите.

 

Защо трябва да умираме?

Е. Литвар: Интересно, за какво е смъртта?

М. Лайтман: Хм, ако ние бяхме безсмъртни или човек не би могло да бъде убит, не просто от естествена, дори от насилствена, ако от никаква смърт той не би могъл да завърши своето съществуване, представяте ли си тогава как бихме гледали на живота, даже е трудно да си представим – просто човек съществува вечно – няма минало, няма бъдеще, защото всичко се измерва от раждането до смъртта. А ако това го няма, то всичко е просто неопределено, това просто е съществуване. Тоест, ние веднага се издигаме на нивото на вечността. Така е, ако ние съществуваме постоянно. А нивото на вечността – то предполага съвършенство. Съществуваме неопределено днес, утре, това е състояние, което ние не можем да си представим в нашия свят, с нашия пулс, с нашата физиология, с онова, което се случва около нас. Вечното състояние – то може да съществува само тогава, когато се извършва постоянен обмен между желанията и наслажденията.

 

Има ли смърт след смъртта?

Е. Литвар: Тогава, един такъв въпрос, дори малко наивен: има ли смърт след смъртта?

М. Лайтман: След смъртта, когато човек се издига на по-високо ниво, от онова, което той е достигнал в продължение на земния живот, аз говоря за кабалиста. Когато кабалистът, след като тялото му отпада от него, ако получава допълнително духовно възхождение, за реализация после, следващия път, на това възхождение, нещо като духовен аванс, за да го реализира и върне след това, то при това той започва да усеща своето предходно състояние, подобно на смъртта. Ето, такова състояние се нарича смърт след смъртта. Усещането на духовната си смърт от предходното си състояние, след като е настъпила физическата смърт, биологичната смърт на неговия организъм.

Е. Литвар: А какво е това духовна смърт?

М. Лайтман: Духовна смърт – това е когато той оценява своето минало духовно състояние като низменно, нищожно, празно от Висшия свят, в сравнение с това, което той сега е заел.

Е. Литвар: Значи, не за някаква смърт от гледна точка на човека става дума, а става дума за някакво мое отношение…

М. Лайтман: Разбира се.

Е. Литвар: … и това се нарича духовна смърт.

М. Лайтман: Да. Подобно на смъртта, както говорихме.

Е. Литвар: Значи човек живее вечно, не във физическо тяло, а в някакво духовно измерение, аз не зная там, висш свят, съществува някакво измерение, където аз ще съществувам вечно, при някакво условие, и там може да има състояние, докато аз отивам към тази вечност, което може да се нарече духовна смърт, но това го определям аз.

М. Лайтман: Да. Това е, както казваме – подобно на смърт, отново се родих.

Е. Литвар: Да, аз сякаш отново се родих.

 

Дълъг живот – това добре ли е или зле?

Е. Литвар: Дългият живот – това наказание ли е, или благослов? Понякога казват: да живееш до 120 години.

М. Лайтман: Дългият живот не е добре и не е зле, зависи с какво е запълнен. Това, според мен, е ясно на всички. Затова главното за човека е какво трябва да свърши той в този кръговрат, реализирал ли е себе си, или не. Не се говори за годините. Имало е много кабалисти, които са приключвали живота си на по тридесет и няколко години. Имало е много, които са умирали на по 60, 70, 80 години. И никой от тях не се определя като добре или зле преживял живота си. Главното е резултатът. Количеството години ние знаем, но то не говори за качеството на живота.

М. Санилевич: Ние с Вас току-що изяснихме в беседата, че нашето преживяване на земята е крайно необходимо. Това е някакъв важен и необходим етап от развитието, но какъв, наистина, ние не разгледахме.

М. Лайтман: Само на нашето земно ниво съществува възможността със свободата на волята да се издигнеш над него и да започнеш да се реализираш.

 

Спомен за предишните животи

М. Санилевич: Ние запомняме всичко, което става с нас в живота на земята. А защо в новия живот ние нищо не помним от предишния?

М. Лайтман: Ами, защото всички наши информационни данни, паметта, са се преобразували в свойства. Когато много, много, много в този живот съм преживял, в резултат, всичко това в мен се е предавало в някакво определено разбиране, усещане, осъзнаване, и после това се е превърнало в свойства. И този път, когато аз се раждам, в мен има определени нови свойства, качествено нови, вече говорят. На основание на миналия опит, като резултат от миналия опит.

М. Санилевич: А аз бих ли могъл да бъда в предишните си кръговрати на живота крал? Или, да кажем, Херострат, Аристотел, Наполеон и така нататък?

М. Лайтман: Незнайно защо, всички си представят себе си като крале. Жените – като кралици, но поне като някой такъв. А нещо по-малко – не. Егоизмът на човека просто не може да си представи, че не е някой, но не.

М. Санилевич: Какво удоволствие е да бъдеш слуга на някой крал? И работник в тоалетна също.

М. Лайтман: Затова. Доколкото удоволствието сътворява това, то вие не можете да си представите. Това само говори за това, как вие сами себе си можете да лъжете красиво. Та нали това, какъв съм бил в миналия си живот, няма никакво значение. И практически това е скрито от човека, за кабалиста няма никакъв смисъл да знае това, защото него го интересуват качествата, днешните качества, които той е придобил на основата на своите минали животи и кога ще реализира себе си. Все пак, въпросът остава – а мога ли аз, ако пожелая, да узная своите минали кръговрати?

М. Санилевич: Да.

М. Лайтман: Мога. В книгата “Вратата на кръговратите” на известния, най-велик кабалист но последното хилядолетие – АРИ, са описани кръговратите на неговата душа, тоест, земните. Не на самата душа, а овеществяванията на тази душа, така да се каже. Много е интересно – търговец, калфа, някакъв селскостопански работник и така нататък, и така нататък, започвайки от древно, древно време и до неговия живот.

М. Санилевич: Отлично. Значи, ако аз стана кабалист, стигна до някакво там ниво, аз също ще видя своите предишни животи и как съм бил рицар , и бил ли съм, все пак, крал и още нещо интересно.

М. Лайтман: Рицар и крал! Не роб, не земеделец някакъв…

М. Санилевич: Аз съм бил рицар, които за малко е бил роб. После аз пак съм бил рицар и всичко е било добре. Да или не?

М. Лайтман: Ще можете или не, аз не мога да отговоря еднозначно. Ако това ви бъде необходимо за по-нататъшния напредък, то да. Ако не бъде необходимо за по-нататъшния напредък, то вие сам няма да желаете да знаете своите минали състояния.

М. Санилевич: Ще попитам по друг начин. Ако аз стана кабалист и поискам!

М. Лайтман: “Да поискам” – това е в съответствие с предназначението, в съответствие с постигането на целта – това значи да поискаш. Вие няма просто така да искате. Да бъдеш кабалист, това значи да искаш изпълнението на реализацията на крайната цел. Ако за това ще ви бъде необходимо да видите своите предишни състояния, то вие ще се обърнете към тях и ще ги видите. Ако няма необходимост от това, у вас няма да възникне желание.

 

Колко превъплъщения има човек?

М. Санилевич: Следващият въпрос. Колко реинкарнации има човек, тоест, през колко кръговрата може да премине човек? Има ли такова количество и при всеки различно ли е то?

М. Лайтман: Знаете ли, аптекарите имат точно определение – колкото трябва – квантум сатис, тоест, когато трябва да се разрежда нещо и го правят, то работата е там – колкото поеме, докато не се разтвори напълно. Та те пишат квантум сатис, на латински. Така и тук – колкото трябва. Колкото трябва, толкова трябва.

Е. Литвар: Колкото трябва на всеки, на всяка душа?

М. Лайтман: Всяка душа трябва да постигне своето предназначение, тоест, да се включи в общата система на душите като интегрална, абсолютно здрава част. Докато вие не направите това, вие ще трябва да съществувате на тази земя. Колко години? Колкото се наложи. Колко кръговрата? Колкото се наложи.

Е. Литвар: Тоест, Миша може да премине, например, за десет, а аз за петстотин.

М. Лайтман: Кръговрата?

Е. Литвар: Да.

М. Лайтман: Разбира се, да.

Е. Литвар: И това зависи …

М. Лайтман: Единствено и само от това, към кой сорт души се отнасяте в тази система – към по-висш или по-низш, към някой … висш, низш, това е относително, но към какъв сорт души се отнасяте вие и в какъв порядък тази система трябва да се възстановява, тоест, да се изгражда от правилно сглобени поправени души. От това зависят вашите кръговрати, разбира се. Когато получите възможност за свобода на волята и след това зависи само от вас.

М. Санилевич: Вие така казахте за душите, както разбрах, какво, там също ли съществува някаква дискриминация?

М. Лайтман: Ако има повече от една, то по какво се различават едната от другата?

М. Санилевич: Не зная.

М. Лайтман: Значи, те вече по нещо се различават. Ако се различават по това, че са тук, а не там, или обратното, а ако те са много? То е ясно, че те се различават по нещо. Значи, те вече се разделят помежду си по някакви параметри, че едната има това, а другата го няма, не е ли така?

М. Санилевич: А количеството души и количеството тела еднакви ли са?

М. Лайтман: Да. Количеството души и количеството тела са еднакви, но са произволни, в зависимост от това, каква задача изпълняват, какво количество егоизъм проявяват в даден момент.

 

Кабала за летаргическия сън

Е. Литвар: Какво знае кабала за летаргичния сън, по-точно, какво може да каже тя за това? Защо съществува той?

М. Лайтман: Нищо. Ударете човека с един чук по главата и той ще премине, да допуснем, в летаргичен сън, грубо казано, и толкова.

Е. Литвар: И защо?

М. Лайтман: При това се прекъсва връзката с душата и затова тялото не се счита за съществуващо. Защо съществува то? За да създаде на останалите хора определен вид натоварване – психологическо и физическо.

М. Санилевич: По грижите за това тяло?

М. Лайтман: Да. И, освен това, душата в това състояние се намира като в някакъв утайник, тя не се облича в друго тяло, тя няма никакви функции, тя просто се намира в някакво състояние на стенд бай.

 

Какво означава краят на света?

М. Санилевич: Как ще изглежда краят на света? Как ще се случи всичко това?

М. Лайтман: Светлината няма край. Тя е безкрайна. Всичко зависи от нашето възприятие на действителността. Затова този въпрос в такова състояние е неправомерен.

Е. Литвар: Това е написано в Библията!

М. Лайтман: Не е важно. Това, което е написано, то трябва и да се разбере. Зависи на кого как му е угодно. “Краят на светлината” – няма такова понятие. Краят на света – да. Нашият свят, разбира се, има своя край, свършек.

Е. Литвар: Светът, тоест, планетата?

М. Лайтман: Нашият материалистичен свят има своя свършек. Най-добре е това да се разглежда в раздела за възприятието на реалността. Ще обясня защо. Защото нашият свят – това е, което ние си представяме в нашите пет органа на чувствата.

Е. Литвар: О’кей. Ясно.

М. Лайтман: щом нашите пет органа на чувствата се променят, стават духовни, тоест, то този свят веднага се превръща в духовен свят, губи всички свои материални съставни части.

Е. Литвар: Разбрано.

 

Превъплъщават ли се животните?

Е. Литвар: Ето един въпрос: имат ли реинкарнация, тоест, кръговрати на живота, животните?

М. Лайтман: Нямат, защото нямат душа.

Е. Литвар: Тогава следващият въпрос: ще стане ли моето куче в следващия си живот тигър?

М. Лайтман: То няма да стане никакво, защото няма душа. Няма следващ живот.

Е. Литвар: А как то е било живо в този живот?

М. Лайтман: Ами, защото е съществувал живият организъм.

Е. Литвар: А какво е оживявало този жив организъм?

М. Лайтман: Живият организъм е бил оживяван от животинската душа. Наречете това животинска душа, но това е физиологическа субстанция.

М. Санилевич: Има животинска душа и човешка душа?

М. Лайтман: Не. Човешката душа, това е свойството отдаване, което човек придобива, работейки над себе си.

М. Санилевич: Ние не говорихме днес за отдаването. Ние не я разбираме…

М. Лайтман: На алтруизъм, на любов, на усещането на ближния … ние споменавахме по нещо за това. А за какво мислехте? Какво е това душа?

Е. Литвар: Не, вие казвахте душа.

М. Санилевич: Вие казахте това съм аз, човекът. Да, това съм аз – егоизмът.

Е. Литвар: Аз се обърках. Аз имам усещане за аз, а кучето няма усещане за аз – това го разбирам.

М. Лайтман: Не. Това, че вие имате усещане за своя аз, … тогава може би трябва да се поправя и да се извиня. Аз, може би, се осланям на някакви неправилни данни, че някой нещо знае. Вие сега ме питате за това, по какво човек се различава от животното. Животното съществува в нашия свят и човекът съществува в нашия свят. Животното има тяло, човекът има тяло. Тялото на животното умира, тялото на човека умира. При човека съществува ли реинкарнация? Да. При животното съществува ли реинкарнация? Не. По какво да различим човешката реинкарнация от животното? По това, че неговата душа отново има възможността да съществува във връзка с телата от нашия свят. Тялото винаги ли е ново? Тялото винаги е ново, няма отношение към предишното тяло. Тялото на животното се ражда и изведнъж това тяло на животното получава връзка с душата. Тогава се нарича човек. А ако това тяло на животното не получава връзка с душата, тогава се нарича животно. Колко животни има в нашия свят? А колко хора има, които всъщност са животни?

Е. Литвар: Вие просто искате да обидите хората. Вече е ясно, че, може би цялата ви задача днес беше именно такава – да обидите хората и да кажете, че човек, който още не е кабалист, той е почти като моето кученце, което, както изглежда, все пак няма да стане тигър.

М. Лайтман: А ние точно за това и говорихме – за това, че човек, който не работи над своето духовно извисяване, той съществува автоматично в този свят. В това няма нищо позорно. Това е необходимо състояние, в което са съществували абсолютно всички и постепенно все повече хора започват да придобиват възможността да реализират своята свобода на волята. Стават кабалисти и получават достъп до постиженията на Висшия свят. А преди това те действително са животни. В тях съществува само животинското тяло и точката, която още не се развива – зародишът на бъдещата душа. Тази точка, в определен кръговрат от живота, се проявява в човека с въпроса за смисъла на живота. Тогава той започва да я развива, да развива своята душа. Развие ли своята душа, той съществува в нея, той се адаптира към нея, опитва се да се съедини с нея, в нея да съществува, а не в тялото. Тогава се нарича човек, а ако се връща в това тяло и съществува в него, това се нарича човек на нашия свят или, по принцип, животно. Защото по нищо не се отличава от тях, е, само по това, че има малко повече организация. Или обратното – по-малко организация на живота. И това е всичко. Свобода на волята той няма, разбиране за това, защо съществува, няма … Та какво има? Това, че той развива своите култури, науки и прочие – само в своя вреда. Нищо повече. Затова той се счита за човек от нашия свят, считайте го за такъв. Кабала смята за човек, от думата Адам – Адам, това значи подобен на Висшата сила. В превод Адам значи подобие на Висшата сила.

 

Какъв ще бъде човек в следващия си живот?

Е. Литвар: Всички източни религии и много, много, много други говорят за това, че следващият живот на човека зависи от някакъв си закон за кармата, който определя какъв ще бъде човек в следващия си живот и, в зависимост от това, как е изживял този си живот, много е вероятно, че той може да бъде животно, рибка, птичка, или още нещо. Това така ли е?

М. Лайтман: Никога не може да бъде което и да е същество, обект, изобщо, жив, растителен, животински, нежив, човек, някакъв друг, освен това, което той е. Това не може да бъде, защото ние имаме работа с точни и детерминирани характеристики на духовната материя, която след това представлява отпечатък в нашия свят. Има четири вида духовна материя в нашия свят и има четири вида материална материя, ако може да се каже така. Затова не може да има друго – камъкът винаги ще бъде камък, растението ще бъде растение, животното ще бъде животно, никакви реинкарнации те нямат, никакви кръговрати няма в тях. Човекът е единствен от животните на нашия свят, който получава като допълнение и има духовен корен. Този духовен корен го съпровожда постоянно и дава в нашия свят апликация или копие на нашето тяло. Душата определя онези свойства и онези обстоятелства, които следващото тяло трябва да има. Естествено, не случайно човек се нуждае от такова, или такова, или такова. Душата определя тези обстоятелства, свойства и така нататък. И, разбира се, състоянието на душата, миналото състояние, определя състоянието на човека в бъдещото. Без съмнение, на онова ниво, на което аз съм приключил предишния си живот, до което съм достигнал със своята душа, в какво трябва по-нататък да я поправям и извисявам, зависи, естествено, и моето състояние в този свят в следващия живот.

Е. Литвар: Аз мога ли да бъда животно в следващия си живот?

М. Лайтман: Не, никога. Защото животното няма …

Е. Литвар: Професоре, хванахме ви натясно. Защото нашите читатели знаят всички ваши трикове и те вече са ни приготвили, изпратили и казали: а ето великият АРИ, на който вие се позовавахте, в книгата “Шарок иргулин” съвършено ясно пише, че човек може да се роди и животно, и птичка, и рибка.

М. Лайтман: И растение, и камък.

Е. Литвар: Е, как ще се измъкнете сега?

М. Лайтман: А аз не се измъквам изобщо от това.

Е. Литвар: Не, какво ще кажете?

М. Лайтман: Представете си, че аз също съм …

Е. Литвар: Великият кабалист!

М. Лайтман: Това е ясно. Аз съм изучавал тази книга още със своя учител и след това много пъти. За мен това не е ново. Аз много се радвам, че хората нещо четат и са чули и видели, какво пише АРИ. Сега те трябва да разберат за какво става дума. За онези състояния вътре в човека, неживото, растителното, животинското и човешкото, които съществуват във всеки от нас, и които ние трябва да преминем.

Е. Литвар: Тоест, ако там е написано, че аз в следващия си живот ще бъда магаре, то аз ще бъда не магаре, а ще бъда, не знам, там, Вася Пупкин, да допуснем, със свойствата на магаре? Или какво?

М. Лайтман: Да допуснем, грубо казано, така е.

Е. Литвар: Тоест, все пак, магаре аз няма да бъда?

М. Лайтман: Няма да бъдете.

Е. Литвар: Любимото ми аз няма да бъде магаре.

М. Лайтман: Не, въпросът е друг. Кажете ми, моля, какво е особеното предназначение на рибката … разбира се, тук можем да приведем огромно …

Е. Литвар: Не, не. Законът за кармата не казва защо, той говори като наказание: ти си се държал в живота по такъв начин, сега извинявай, но ще бъдеш магаре.

М. Лайтман: Аха.

Е. Литвар: А след това, като бъдеш магаре, тогава отново ще те направим човек и ще продължиш нататък. Това е законът на кармата. При АРИ е такова нашето … просто така се нарича състоянието. Състоянието се нарича магаре, камък, растение.

М. Лайтман: Разбира се. Вчера аз разговарях с един преподавател от израелски университет, който също говори за това: вие грешите, та АРИ е написал точно това, аз дори на урока говорих за това. Та нали абсолютно точно така е казано и написано. Проблемът е в това, че хората не разбират езика на кабалистите. Кабалистите говорят на езика на клоните. Тоест, те вземат едно название от нашия свят за обозначение на духовните състояния. Когато те казват цвете, животно, някакво там неживо същество, материално и така нататък, те имат пред вид духовно състояние на човешката душа. Говори се само за човека в кабала, не за някой друг. Човекът се нарича малкият свят, в който съществува абсолютно всичко и, освен човека, няма нищо повече.

Е. Литвар: Когато АРИ казва, че ти ще бъдеш магаре, то той има пред вид някакви състояния, които човек трябва да премине, които условно се наричат магаре.

М. Лайтман: Душата ще заема животинско ниво в своето развитие.

Е. Литвар: И в този живот, когато аз преминавам това състояние …

М. Лайтман: Днес вие дори нямате това състояние, вие днес още не сте магаре.

Е. Литвар: О, Господи! Боже мой!

М. Лайтман: Вие днес сте едва точка, капка, зачатък на някакво бъдещо такова състояние, от което трябва да израсне неживото ви духовно състояние, след това растителното, след това животинското и след това човек.

Е. Литвар: Та той дори не говори за нашето ниво!

М. Лайтман: Разбира се, не за нашето. АРИ говори …

Е. Литвар: Само за духовното състояние, онова, което е по-висше от нашето?

М. Лайтман: Разбира се, за нашия свят кабала изобщо не говори.

Е. Литвар: А източните учения говорят за нашия свят.

М. Лайтман: Кабала за нашия свят не казва нито една дума, тя говори само за душата. А защо тя да говори за нашия свят? За нашия свят говорят нашите естествени науки. Или вие говорите за душата, онова, което няма никакво отношение към нашия свят, или вие говорите вече за нашия свят, тогава говорете просто за естествените науки.

Е. Литвар: Значи, все пак, когато АРИ споменава този, или онзи термин – камък, растение, животно или там вече моето любимо магаре, то той има пред вид състояние, нямащо отношение към нашия свят.

М. Лайтман: Не, състояние на душата.

Е. Литвар: А към нашия свят …

М. Лайтман: Затова той говори за кръговратите на душата, скъпи мой, кръговратите на душата към тялото нямат отношение, тялото изобщо няма никакви кръговрати. Тялото умира ли? Умира. Следващият път се ражда друго тяло.

Е. Литвар: Но аз магаре с уши ли ще се родя, или ще се родя мъж във физическо тяло в следващия живот?

М. Лайтман: Мъж.

Е. Литвар: Ох! Това е! Много ви благодаря!

Filed under: Възприемане на реалността, Михаел Лайтман | Add Comment →