Няма нищо по-важно от свободата. Ако имам окови, ако някой ме управлява, то не е важно, кой именно. Било то Природата, или Твореца, или Висшата сила, или Бог – това няма за мен принципално значение. Обладава ли той разум и чувства или, напротив, е безлик и безучастен – същността е в друго.
Ако се намирам в ръцете на някого или нещо, то не съществувам. Моето Аз го няма, а има някакво същество, намиращо се под тоталната власт на сили от по-висок порядък.
Всеки предмет, за който говорим, има в нашите очи собствена същност, съществува сам по себе си. Даже, ако това е стол или дом, ние му приписваме самостоятелно битие, подсъзнателно го персонифицираме: например се сърдим на забилия компютър или на повредената машина. Без определена степен самостоятелност нищо не може да се появи пред очите ни.
По такъв начин понятието свобода се явява фундаментално: възприемаме тези или онези неща, само ако ни се струват самостоятелни. Иначе просто не ги различаваме, не ги разпознаваме. Приписвам самостоятелност на вещите – и в тази степен те придобиват за мен тежест, значение, чак до там, че стават източници на заплаха или наслаждение. Всичко в света измервам на везните на свободата и само тогава опознавам и формирам съответстващо отношение.
Тази индивидуалност на вещите, хората и явленията варира в зависимост от моите вкусове, моята ценностна скала. Като цяло, понятието свобода съставлява основата на моето съществуване, формира моя поглед върху света. Без този параметър нищо няма да влезе в моето полезрение.
В живота става така, че някой човек изведнъж ми става важен, защото в своите очи аз му придавам индивидуалност, свобода, собствено мнение, сила и възможност да ми повлияе. И обратното, когато някой губи в очите ми „ореола на свободата“, важността, влиятелността си, той отива настрани или въобще напуска картината на реалността ми.
И така, свободата е много значимо и важно понятие.
Това се отнася и за моята собствена свобода. Ако напълно, стопроцентово завися от някой или от нещо, то просто мен ме няма. Както в подобни обстоятелства не виждам другите, така не виждам и себе си, ако напълно съм подчинен на чужда воля – да кажем, в затвора или в плен.
Но, ако се отиде още по-далеч, ако признаем, че Висшата сила, или Природата управлява всички мои клетки и физиологични системи, всички помисли и желания, всеки мой дъх, ако в мен няма нищо мое, нищо, което не идва от някъде отвън, – тогава аз не съществувам. Даже не принадлежа на някой – защото за да сме подвластни на някой, трябва все пак да сме. Но в случая на абсолютно подчинение от мен не остава нищо в крайна сметка.
Ето до какво ни довежда критерият „самoбитност“. Той взема началото си от Твореца, който, бидейки самобитен и уникален, ни е сътворил и ни е придал усещане за същата самобитност. Само по тази мярка всеки от нас оценява себе си и другите.
По такъв начин ние измерваме и разпознаваме детайлите на реалността по присъствието в тях на Твореца – Силата, придаваща на всеки изключителност, самостоятелност. И затова свободата се явява базово понятие в Природата.
Но тогава възниква резонният въпрос. Стремейки се към съвършенство, аз стопроцентово се уподобявам на Висшата сила, а значи,точно изпълнявам нейната воля. Ставам „роб на Твореца“, лишавам се от всичко свое, отричам се от себе си, правя съкращение върху своето желание. Моето намерение е само към отдаването. Готов съм да изпълнявам всичко, което иска Твореца. Но нима с това не анулирам своята самобитност, своята свобода?
Не, казват кабалистите, с това ти, обратно, придобиваш своята свобода и индивидуалност. Сега в теб има само мъничка точка свобода и самобитност, а после от Твореца ти придобиваш целия Негов образ – и го обличаш върху себе си. Единствената възможност да постигнеш пълна свобода – това е да придобиеш свойствата на Твореца, неговия облик.
Казано иначе, даже моето алтруистично намерение, в подобие на Твореца, произлиза от моето егоистично желание. В крайна сметка се състоя от две противоположности: вътре – егоизъм, получаващо желание, а отвън – намерението за отдаване на Твореца. Затова и не изчезвам.
Трябва да разбираме, че нашият егоизъм ни спасява от изчезване. При подема по духовните стъпала отляво расте моят егоизъм, противоположен на Твореца, а отдясно нараства намерението за отдаване, подобно на Твореца. Върху този контраст и придобивам Неговите свойства – придобивам самостоятелност, самоличност, не разтваряйки се в Него.
Ето какъв подарък ни е дал Творецът – възможността да съществуваме независимо. Така в своето духовно развитие постепенно придобиваме свобода.
Съобразно с това, нашето предишно състояние се нарича „смърт“, „небитие“, докато духовното ни постижение и преодоляване – това е живот. А светлината, възвръщаща ни към живота, се нарича „Тора“ – това е и средството за спасение от „ангела на смъртта“.
От урока по статията „Свобода на волята“, 13.12.2011
[63028]
Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Свобода на волята -
Няма коментари→