Баал а-Сулам, вестник ”Народ”: Възнаграждението за умствения труд е по-предпочитано, отколкото за физическия, трудът на сръчните е по-предпочитан от този на несръчните, ергенът трябва да получава по-малко от обремененият със семейство, работните часове трябва да бъдат еднакви за всички, а също така и разпределението на продуктите на труда трябва да бъде еднакво за всички – как да обединим в едно тези противоречия?

Как да се въведе справедливо разпределение, ако всички сме различни? При различните хора има различна производителност на труда. Невъзможно е да се предявят към тях еднакви изисквания и да оценяват усилията им по еднакви критерии. Излиза, че у нас няма даже основа, база за построяване на справедливо общество.

Това трябва да се обясни на тези, които призовават по улиците за социална справедливост. Как да я определят? С какво да отмерят? Всички, по природа, се отличаваме един от друг и нямаме критерии за сравнение, значи никога няма да достигнем до справедливо разпределение. Защото, за да се подели всичко правилно, трябва да се намираме на стъпалото на Твореца.

Фактически, справедливото разпределение е това, което всеки от нас получава днес. Защото във всеки миг от живота си получаваш това, което ти дава Творецът. Точно това е справедливост, това е, което ти се полага. Той ти определя абсолютно точна мярка.

Творецът създава за теб всички условия. Нека да не се съгласяваш с Него и със системата, обаче Той ти дава всичко и ти казва:”Работи, започвайки от тази точка, където стоиш. Съгласно свойствата на душата си, ти трябва да се намираш имено в това състояние. За теб е оптимално и можеш да напредваш само оттук. Започни да работиш и ще получаваш все повече. А засега си получил всичко необходимо за по-нататъшните стъпки – по справедливост и по всички правила.”

Даже Фараонът е признал: ”Творецът е праведен, а аз съм грешен.” Макар и да не си съгласен, да не си осведомен, да не си готов, но всичко е така, както трябва да е.

Но в такъв случай, нима можеш да се отместиш от мястото си? Ако получаваш определеното, то къде да се поместиш? Само към отдаване.

Ако искаш да напредваш, променяйки себе си, обкръжението, обществото, света, тогава трябва да се учиш от Твореца на това, какво означава да бъдеш праведен – да се обръщаш към всеки и да помагаш на всеки да върви към справедливо разпределение по стъпалата  на все по-голямо отдаване.

На всички стъпала, съвсем до края на поправянето, на нас справедливо ни разпределят това, което ни се полага, съгласно абсолютно точен разчет. И затова на духовната стълба е невъзможно да се изкачиш на ново стъпало, докато на 100% не се съгласиш с всичко, което се случва, с други думи, докато не придобиеш съсъдите на отдаването и не се съгласиш, че това е справедливостта.

Какви могат да бъдат след тази демонстрация? Какви изисквания? Подобрете обкръжението, подобрете връзката между вас и ще се издигнете на по-висока степен на справедливост. На текущата степен ви се полага имено това, а на следващата ще получите нещо друго. Какво? Започнете да извършвате отдаване един на друг и ще видите. Защото светлината е винаги тук. Просто, издигайки се заедно с обществото, получаваш повече, а спускайки се – по-малко.

Така че, от какво да се крещи на улицата? От собственото неразбиране на случващото се? От кого ще изискваш справедливост, ако всички ние седим в една лодка? Такива призиви никога няма да доведат до нищо добро. Египет и Либия са нагледни примери за това.

И затова преди всичко трябва да се разбере: ние винаги се намираме в поправена система и можем само да напреднем в нея към все по-възвишено състояние на взаимно поправяне. Пребиваваш в света на Безкрайността и получаваш от него толкова, колкото съответства на твоята степен, колкото можеш да възприемеш. Той те напълва, в него има всичко, от което някой ден ще пожелаеш да се насладиш.

И при това ти крещиш, че ти е малко? Получи повече, предоставили са ти такава възможност. Започни да се обединяваш с другите, и колкото по-здрава ще е връзката ни, толкова повече ще получим. А без взаимно поръчителство, никога няма да усетим щастието. Можеш да ходиш на демонстрации и да устройваш революции, но нищо няма да излезе от това.

От урока по вестник ”Народ”, 28.09.2011

[56049]

Публикувано в: Движението "Поръчителство", Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Желанието за наслаждение е било създадено от светлината. По такъв начин светлината е първична, тя е истинска от истинското, първопричината. А желанието за наслаждение е създадено в нея и се явява нейно следствие.

Светлината е създала желанието, за да го направи съвършено, подобно на себе си. Светлината е способна да направи всичко с желанието. Защото, то е като апаратно осигуряване, в което могат да се заложат всякакви програми от най-различен и даже от противоположен характер. В зависимост от това, желанието ще се наслаждава с горчивина или сладост, с лъжа или истина, с близостта или с отдалечаването и т.н. Желанието е единствено и само това, което реагира на светлината. Както го програмира светлината, такова и ще бъде.

И ето, светлината започва да работи над желанието, показвайки му своето ”променливо” отношение. По различни начини тя формира в желанието усещането за потребност и това е първият етап. Вътре в потребността възниква напълване, а в напълването е усещането на Даващия, в усещането е отношението към Даващия, а в отношението се открива какъв съм аз в сравнение с Него. В тази верига от състояния светлината ту се проявява в желанието, ту гасне, като лампичка, която я запалват и гасят.

От това скриване и разкриване на светлината, желанието придобива все по-голямо разбиране, усещане, решимост, анализ. Вътрешният му запас се попълва и всеки път то реагира на светлината на друго ниво и в друга форма. Светлината оказва на желанието просто въздействие, но благодарение на това, отведнъж, то става все по-сложно и постоянно претърпява качествени изменения.

Не можем да охарактеризираме параметрите на тези изменения, поради липсата на съответстваща терминология. Но така или иначе, желанието действа, произлизайки от това, какво усеща в дадения момент, а също и от това, какво се е отложило в паметта му от миналите усещания. В своите действия то се базира на миналия опит. Освен това има и друга памет в желанието – заложените в миналите състояния инстинкти, които заставят да се действа по определени схеми, даже когато за това няма разумно основание.

В желанията трябва да присъстват противоположните форми: свойствата на творението и свойствата на светлината, на Твореца. Иначе светлината винаги ще управлява с желанието непосредствено. Целта на творението се състои в това, желанието да придобие разум и чувство, да стане самостоятелно, а това е възможно само в условията на противопоставяния, стълкновения, разделяне на противоположности, състоящи се от различни сили. И затова пътят винаги минава през подеми и падения в различни форми и детайли на възприятието.

Вътре в творението инстинктите са в конфликт с разума. Животните, действащи съгласно вътрешна програма, не грешат, а човекът постоянно допуска грешки там, където се издига над животните.

Виждаме това и в човешкото развитие: някои хора си създават определени навици и до края на живота си живеят като войници, изпълняващи наставления, получени още в дома на родителите им. Животът им минава повече от спокойно, стандартно, в него има повече равновесие, увереност.

От друга страна, човек, чиито инстинкти се развиват по-малко, а разумът и съмненията повече, той по-често има вътрешни конфликти, повече се учи и се променя, и затова и в зряла възраст изглежда, като дете, вечно променящ се, пълен с живот и готов да се преобразува.

И ето, тези, които са по-близо до ”инстинктивното”, в живота се чувстват по-уверени, знаещи, устойчиви. Защото те се базират на неизменните инстинкти и това им осигурява по-лек живот.

Който действително иска да се повдигне на стъпалото на Твореца, той именно търпи промени, преживява подеми и падения във всевъзможните детайли на възприятието. На този път се намира и стъпалото Фараон, който казва: ”Творецът е праведен, аз и народът ми сме виновни”. Това е много голямо и важно стъпало на човека, разбиращ, колко голяма е разликата между върха и основата на стълбата. Става въпрос за трудна работа в противоположните свойства.

И затова в живота ни трябва всеки път да се стараем да видим себе си на стъпалата на стълбата, по които се спускаме и издигаме, отново и отново. Не трябва да се страхуваме от това и не трябва да чакаме успокоение – то е по-лошо от всичко.

Промените по този път се осъществяват само с помощта на обкръжението. Сам човек инстинктивно иска да остане там, където е. И макар да не му е много добре, а то даже му е съвършено лошо – при все това не го влекат промените, постоянно се вкопчва в текущото.

Трудно е да се измъкнеш от обичайното блато и само обкръжението, въодушевяващо през цялото време човека с други ценности, ще го изкара навън. Затова трябва да укрепваме групата, за да може по-бързо да се повдигаме и да се спускаме, разбирайки, че с всеки изминал път, формираме в себе си съсъд за окончателното поправяне.

От урок по статия на Рабаш, 09.09.2011

[54533]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Всичко, което се изисква от нас, това е да се прилепим към Твореца. Затова всичко, случващо се с нас, е устроено така, за да ни задължи още сега, докато още не се намираме в свойството на отдаване, да се обърнем към Него, да почувстваме необходимостта Му.

Човек живее съвършено омотан и объркан в този живот. И цялата тази обърканост и жизнените проблеми, целият неин ред и безпорядък, постепенно го придвижват към такова състояние, когато той вижда, че в този живот не е способен нищо да овладее. Не е способен да го почувства и разбере, за какво е той, защо и къде е коренът му? И тогава усеща, че трябва да намери корена на живота – това, което удържа този живот – да Го разкрие и познае.

Или страданията, или любопитството, или даже точката в сърцето, криеща се вътре в него и страдаща без сливането с висшия, но нещо постепенно довежда човека до разбиране, че той повече не може да твърди, че сам управлява живота си, като пълновластен фараон, който казва: ”Кой е Творецът, че да го слушам? Тук аз съм главният властител!”

Така мисли егото ни, докато не получи такива удари, благодарение на които разбира, че Творецът е праведник, а аз съм престъпник. И тогава човекът разбира, че е задължен да разкрие Твореца.

Но даже, когато застава на този път и прави по него първите си крачки, попада в групата и започва да изучава кабала, то минава още много време, докато започне да разбира, че се намира в напълно детерминирана и затворена система, където всичко вече е предопределено от по-рано.

Тя не предполага никакви случайности и свободни движения на нито една нейна част: нежива, растителна, животинска или човешка, а всичко в нея съществува съобразно съвършен закон, придвижващ цялото творение до такова състояние, от което всички негови елементи достигат сливане с неговия висш корен.

Това сливане се реализира от човека, висшият елемент на тази система, който включва в себе си всички предишни стъпала. Но не за сметка на това, че е направил всичко със собствени сили! Той трябва само да помоли Твореца, за да изпълни Той всички действия.

От урока по статията от книгата ”Шамати”, 27.07.2011

[49430]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Поръчителство”: Принципът на любовта към ближния, както към себе си, е невъзможно да се изпълни в самота. Затова е необходимо предварителното съгласие на целия народ. И затова делото е продължило до излизането от Египет, когато те станали достойни да изпълнят този принцип.

Необходимо е в човека да се прояви докрай цялото му желание и докрай неприемането на другите. Величината на желанието му – това е Фараонът, степента на отблъскването му – това е планината Синай, границата на стремежа му направо към Твореца – това е Моше. Така в душата на човека се очертава целият библейски сюжет за изхода от Египет.

А до този момент той не се нуждае от кабалистична методика, не се нуждае от поправяне. Не се стреми към реализация, не е готов да стане заедно с всички като един човек, с едно сърце, не се нуждае от помощта на Твореца.

Този вик още не се е родил в групата и ние сме длъжни да стигнем до него. Тогава ще забележим, че пред нас действително има методика, средство за поправяне на желанията.

Отначало ги попитали: съгласен ли е всеки от народа да приеме за себе си този принцип? А после, когато се съгласили, им била дадена методиката.

Що за въпрос е това, обръщение към всеки? Защото Творецът ги пита. И що за съгласие е това?

Казано иначе, в човека трябва да се яви желание, потребност, насочена имено към поправянето. ”Искаш ли да поправиш природата си за отдаване или не? Уверен ли си, че искаш това? Готов ли си да се обединиш с другарите? Не си способен на това, но искаш ли единство или не?”

Тук е необходимо усещането за бягството от егоизма, от Фараона, на всяка цена, даже ако се изисква от нас да пресечем  Червено море. Само да избягам – ето какво трябва да усеща всеки. Ако това е така, тогава ние ще бъдем готови да се обединим и да получим силата на обединение под надслов ”светлина, възвръщаща към Източника”. Това е и даряването на методиката, даряването на Тора на Синайската планина.

От урока по статията „Поръчителство“, 24.07.2011

[49114]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Страданията ни отвеждат до въпроса: защо живеем? Да живея, за да изпитвам страдания в служба на егоизма си, не искам. По-добре смърт, отколкото такъв живот. Mного хора по света са готови да умрат, а някои от тях действително си разчистват сметките с живота.

Как да изменя ситуацията, за да не обслужвам желанието си, а то да ми служи? Това е възможно само ако дойде светлината, възвръщаща ни към Източника. На мен ми е необходима тази скрита сила, макар и да не зная откъде се е взела. Единствено тя променя у мен порядъка на приоритетите, издига важността на духовния живот, отдаването, излизането от себе си насреща, над егоистичните грижи за съществуването, тук и сега.

На някакъв етап човек осъзнава робството си и смисъла на думите: ”Аз съм създал злото начало”. То те води към смъртта, защото ти работиш за жесток собственик, който нищо не ти плаща и те оставя без наслаждение, докато накрая ти не умреш. Няма по-тежко робство.

Аз все още  не мога да видя собственото си зло начало, то ме изиграва, представяйки се за самия мен. Но в действителност,  като че ли някой ме е хипнотизирал, препрограмирал и аз правя това, което той ми каже. Властта му е толкова велика, че незабележимо, но деспотично ме управлява.

Ние се раждаме вече хипнотизирани и даже не разбираме, че се намираме под чуждо въздействие. В живота има случаи, когато попадаме под нечие влияние, а после с удивление откриваме това. Ето и със злото начало е по същия начин. Проблемът тук е какво ще е средството, което ще ни помогне да се откъснем от неговия гнет?

Отговорът е: страданията. Те са като Фараонът, който е приближил синовете на Исраел към Твореца. Този ангел на смъртта по всяко време те заставя да превиваш гръб за него и накрая от заповедите в робската си служба откриваш, че страдаш. Тогава започваш да търсиш причината за страданията си и излиза, че те ти помагат да се отречеш от злото. Така Фараонът, обременявайки синовете на Исраел с тежка работа, ги приближава към освобождението им.

И ние, заедно с целия свят, стоим в началото на същия този процес. Днес първи се пробуждат най-чистите души, които си задават въпроса за смисъла на случващото се: ”Къде е този негодник, който ме измъчва? Аз не искам да страдам!”

В първия момент човек егоистично се опитва да се разбере със собственото си страдание. Затова той повдига очи и започва да си изяснява ситуацията цялостно: ”Какво въобще става тук?” Така постепенно се устремяваме към друга форма, а по пътя – към друга власт. От един ангел минаваме на друг: от Фараона към Твореца. Има само два варианта и нищо друго между тях. В крайна сметка ти избираш кой ще властва над теб.

Най-чистите души минават през това сега, а другите вървят зад тях.

От урок по статията „Свобода на волята“, 08.07.2011

[47 551]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава това, че Фараонът е обсебил човека и взима от него цялото напълване?

Отговор: Фараонът ти дава възможност да си заработиш знание, да се учиш, да се съединяваш с другите в групата, а после ти изведнъж откриваш, че всичко това не се отнася към духовното, а се е извършвало заради съвършено материален, егоистичен интерес. Оказва се, че през цялото това време, ти си работил за своето его.

Минали са толкова месеци, вложил си толкова сили – а егоизмът ти се смее в лицето и казва: ”Забележително, аз добре припечелих на твой гръб!” И стои встрани, пресмятайки парите – ти си работил, а цялата печалба е отишла при него.

И така става всеки път! Аз виждам, че всички мои усилия до този момент, каквито и да съм правил: в ученето, в разпространението, в групата – изтичат между пръстите ми, не оставяйки даже помен от себе си. Нищо не остава от усилията ми, преживяванията, вътрешната работа, напрежението – къде се е дянало всичко? Всичко е пропаднало вътре в егото, което е погълнало всичко това в себе си.

За това е написано: ”Ще погълне сила и ще изригне” – само в края на цялата работа, след всички египетски наказания, егоизмът връща обратно всичко погълнато, и тогава човек получава всичко това и с него се издига над егоизма.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 11.04.2011

[40348]

Публикувано в: Духовна работа - Няма коментари→

На пътя на светлината човек сам управлява, той става свободен. Той сам иска да бъде роб на Твореца, но става само в тази степен, доколкото моли да стане зависим от отдаването, от наслаждението, което има в отдаването. Той сам избира това, защото робството в желанието за отдаване, само по себе си е свобода.

Макар че може да ни се стори, че той продава себе си. Сякаш той става същият този роб, само че от властта на Фараона, комуто е бил предан първоначално, от раждането, той преминава под властта на Твореца.

Но в крайна сметка това не е така, защото всеки път той сам избира да робува на Твореца и да се отдели от Фараона, и е длъжен на всяка крачка да проверява, да изяснява и да моли за този преход от едното робство в другото.

Тази точка, в която той прави избора, се нарича клипат Нога (Сияеща) – средната трета на Тиферет. Това е точката на нашата свобода.

Всичко е основано на молбата на самия човек и напълно е необходима неговата ”инициатива отдолу”. Защото Творецът не е и мислил да създава човек-робот, намиращ се на неживо, растително или животинско ниво, който разбира единствено от самонаслаждение, определящо целия му живот.

Творецът е искал да създаде ”Човека”, Адам – „подобен”(доме) на Него, за да може човек на това ниво сам да определя какъв би искал да стане, от какво би искал да се наслаждава (в противоположност на всички останали подчинени нива: неживо, растително и животинско).

Аз сам решавам, че искам да се намирам под властта на отдаването и искам тази сила да ме управлява – но по мое свободно желание (по собствен избор)! И затова аз съм не само неин роб, но и партньор, любим, приятел, отдаващ. Робът не може да отдава на господаря – той просто изпълнява заповедите му.

Но човек сам се старае да се прехвърли от едната власт на другата – и в това е цялата му работа, на всички духовни стъпала. Тя не приключва с бягството от Фараона.

Той трябва още да обърне цялото желание на Фараона – в желание за отдаване, а после да го реализира практически – тоест от степента Бина да го издигне към Кетер. Това е огромна работа, и цялата тя е съвършено свободна – защото човек получава свобода не само от своето егоистично желание, но и от желанието за отдаване.

От урока по статията на Рабаш, 15.04.2011

[40770]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако религиозен човек чете свети книги, които са били написани от кабалистите, той също ли привлича към себе си обкръжаващата светлина?

Отговор: Светлината слиза само за поправяне на егоистичното желание, както е казано: „Аз създадох злото начало и Тора за неговото поправяне”.

Аз не искам да съдя кой с какво намерение открива светите книги. Но ако човек усеща в себе си „злото начало” и иска да го поправи и именно с тази цел отваря книгата, която е предназначена за привличане на светлината за поправяне, тоест Тора – значи, той привлича обкръжаващата светлина. Тогава това се нарича „да учиш Тора”, а такъв човек се нарича „Исраел” („яшар-ел” – направо към Твореца).

Ако той се учи просто за знания и не се стреми да достигне поправяне и любов към ближния, както към самия себе си, то това се нарича не изучаване на Тора – а изучаване на някакви премъдрости.

Двама души отварят една и съща книга, четат същите думи, но единият изучава Тора, а другият получава сухо знание. Всеки – съгласно желанието си.

Целият свят чете тези книги, но как ги възприема, какво прави с тях? Всичко зависи от човека.

И вътре в самия човек също се редуват ту едно отношение, ту друго. Даже изучаващият Кабала, понякога се учи заради това, за да узнае просто какво е написано.

Но ако първоначално човек не е получил потребност към поправяне, то няма за какво да го упрекваме. Той не усеща, че в него има егоистично начало, че е възможно практически да достигне усещането за Твореца, и без това няма живот.

Не трябва да пренебрегваме никого, нали всеки се управлява свише – даже тези, които ги движи точката в сърцето. Но като допълнение към тази точка в сърцето, която висшият свят пробужда в тях, те работят и реализират своята свободна воля, за да разкрият в себе си Фараона, за сметка на обкръжението. Когато точката в сърцето се развива в нас, ние разкриваме, че там се е крил и Фараонът, същинското зло начало.

Защото ние откриваме, че не сме способни и не искаме да излезем от това робство, не желаем любовта към ближния. Тази точка се увеличава и се превръща в черна, ненавистна нам дупка – затова, защото ние виждаме в нея приближаващата към нас светлина и не сме способни да се съгласим с нея.

Така ние се мъчим в това усещане за изгнание, докато не измолим за спасение, наистина – по-добре смърт, отколкото такъв живот! И тогава се разкрива огромна, мощна светлина и превръща нашите егоистични желания, „злото начало” – в желание за отдаване.

Затова – не може да има никакво предпочитане на един човек пред друг – всеки действа така, както го направляват свише. Няма свобода на избора, освен тази, която позволява да добавим нашите действия към точката в сърцето. А всички останали нямат никаква свобода и изпълняват природната си програма. Но в крайна сметка всички излизат от Египет.

От урока по статията на Рабаш, 24.04.2011

[41384]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия, Свобода на волята - Няма коментари→

Из писмото на Баал а-Сулам: ”Фараонът изсмуква целия свят, който започва да се спуска за Исраел (стремящите се към Твореца), и затова е казано, че ”нито един роб не може да избяга от Египет”.

Нашето напредване е сякаш ”отрицателно”, защото ние се приближаваме с много усилия и мислим, че се приближаваме и достигаме до някакви успехи по този път – и изведнъж всичко изчезва. Фараонът изсмуква ”цялата светлина” за себе си и всичко изчезва в него, не оставяйки нищо от нашите усилия. Така става напредването.

Това е акумулиращ процес, и нашето разочарование все повече се натрупва и расте, докато човек не почувства, че повече не може да работи над егоизма си, който изсмуква от него всички достижения. Когато у него се появява някакво вдъхновение, пробуждане, връзка с другарите, готовност да върви по този път и да се издигне над цялата тази нищожност, празния живот – и на другия ден отново се оказва, че трябва да започне всичко наново, сякаш нищо не е било. И ден след ден той не усеща никакъв напредък. Къде изчезва всичко?

Защо ставайки сутрин, аз трябва да започвам всичко от нулата или даже под нулата? Защо ми се налага да се повдигам от животинското състояние, с мъка да разбирам къде се намирам, да се пробуждам физически, душевно, отново да започвам да работя над важността над целта, за да разбера къде съм попаднал, защо, и какво се случва тук. Всичко това е работата в робство при Фараона.

Няма нищо ”случайно” в духовното или действие на ”сляпата природа”. Природата – това е съчетание на силите на Твореца, от страната на Неговото лице или от обратната страна, това е Творецът или Фараонът. Но това е една и съща сила:”Няма никого другиго освен Него”, а ние винаги се намираме между неговите две въздействия. В това, което се случва с мен, няма нищо случайно и безсмислено – а просто балансът между тези две сили се променя, за да ми дадат възможност да положа усилия.

Творецът специално е направил така, че Фараонът изцяло ни е владеел, изтривал е всички наши усилия, показвал ни е нищожността ни и пълната безнадеждност, когато сме постигали целта. И тогава, благодарение на Фараона – ние започваме да се нуждаем от Твореца.

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 20.04.2011

[41103]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако получаваме духовно постижение поради това, че от общото възприятие за този свят преминаваме към все по-вътрешното и детайлното, то защо се казва, че този свят е въображаем? Получава се, че ние просто увеличаваме разделителната способност (Zoom)?

Отговор: Но  детайлите, които постигаме, качествено се отличават от нашето предишно възприятие. Тъй като разкриваме елементи на отдаването, силата скрита вътре в нашия материал. Ние не разделяме съществуващия материал на по-малки части – молекули, атоми, милиардите връзки, които ги съединяват. Ние постигаме силата, действаща вътре в този материал – силата на отдаването.

Движим се от общото към частното, но разликата между тях не е в самото количество на детайлите, а и в тяхното качество.

На нас все още ни е дадено това временно особено усещане за съществуване – ние се намираме в “безсъзнание“. А когато започнем да разкриваме духовното, то постигаме своите корени, които са основани изцяло  на отдаване.

Нашият свят, действащ на основата на егоизма и получаването е въображаем, защото само по себе си, получаване изобщо не съществува. То е създадено само за да можем от него, от тази свойствена ни илюзия, да започнем строежа на истинската реалност, способна действително да съществува. Само заради това и живеем в реалността на този свят, ако можем да наречем това живот.

Т.е. нашия свят е наистина въображаем и съществува само като наша халюцинация от загубата на съзнание. И в  мигът, в който дойдем в съзнание, ще разберем каква е тази сила на въображението, рисуваща ни картината на този свят, и с каква цел го прави. Тя ни дава възможност да се издигнем по всичките 125 духовни стъпала, и да се изкачим дори на най-високото, последно стъпало, съвършено независимо и свободно, тъй като всеки път ние започваме с илюзия.

Всяко стъпало започва с осъзнаване  недостатъка на осъзнаване на самото стъпало – с осъзнаване на злото. И тогава ние го поправяме и постигаме свойството отдаване – самото стъпало. Ние действаме абсолютно независимо, защото още не се намираме в духовното и то с нищо не ни задължава . И затова можем да започнем с пълно откъсване от него, от неосъзнато състояние. И така,  по свой свободен избор, ние  можем да се издигаме от стъпало на стъпало.

От урока по статия на Рабаш, 29.04.2011

[41766]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Колкото и да се опитвам да се издигна над разума си, къде е гаранцията, че всичко което направя, в крайна сметка няма да се окаже вътре в  знанието? Как мога да проверя, че съм се издигнал над  него и какво ще ми помогне да се издигна?

Отговор: Разумът винаги се стреми към знание и получаване, а над разума са вярата и отдаването. И сега аз трябва да си изясня дали отивам към отдаване, защото разумът ме задължава или заради вярата?

Ако се намирам само в една от двете точки, в зависимост от състоянието си, то аз безусловно ще действам вътрешно или по-ниско от разума си, т.е. ще работя за своя егоизъм. Винаги са необходими, едновременно, две точки.

Представи си, че ненавиждаш учителя си, целият кипиш срещу него, мислейки че той не е прав и същевременно градиш с него отношения на любов, отдаване, тотална отмяна на самия себе си и се прилепяш към него. Именно между тези две точки, се развива твоето ново желание – благодарение на тяхното различие, ти се задържаш в едното, в противоположност на другото.

А иначе, каква полза от Фараона, ако ти не изградиш над него своята любов – над цялата тази ненавист и увереност в собствената правота, въпреки всичките си знания, мнения и разума си, да приемеш мнението на учителя?

Но ако загубиш една от тези две точки, то вече няма да се издигнеш. Обикновено, в такъв случай се спускаш под знанието.

От урока по статията от книгата „Шамати“, 13.04.2011

40632

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Как човек да разбере, че е започнал да работи за обединението с другарите? Как може да се измери това?

Отговор: Работата за обединението може да се оцени по разочарованието, когато човек усеща, че всеки път като че ли се върти в кръг и дори се спуска още по-надолу.

Аз преодолях своето отблъскване от другите, пожелах да се свържа с тях, започнах да планирам, как да го направя, как да се сближа с тях, да участвам с тях. После разбрах, че нашето единство трябва да бъде вътрешно, а не – външно, трябва да се свържа с всички от цялото си сърце и душа, а не просто да ги държа за ръцете или да ги прегръщам през рамото.

Аз приложих толкова усилия и забравих за нашето единство. И отново се старах – и отново забравих. Мислейки за духовното, за целта, която трябва да постигна, аз не мисля за своите другари. Преди всичко в мен възникват други представи за духовното – като за разкрития, светлини, напълвания. Аз мисля, че духовното ще напълни всички мои желания, както в материалното, като че ли това е обикновено напълване с наслаждение вътре в желанието. Тоест, аз се приготвям да постигна духовното по егоистичен начин. Така установявам, че все още се намирам в изгнание.

Аз все се стремя към духовното, към единство, всеки път насочвам себе си правилно – към обединение с другарите, към укрепване в групата, в разпространението, към единствои поръчителство. Разбирам, че завися от тях, а те – от мен. И всеки път прилагам усилия, за да се задържа в тези мисли, че духовното – това е нашата взаимовръзка, над желанието на всеки.

И след всички мои усилия и правилни мисли, като че ли ме удрят с чук по главата и аз отново се връщам към предишните мисли за материалното: „И къде е моята полза?! Къде е духовното?! Какво получих? Нищо не се разкри в мен…“

Това се нарича изсмукване на всички мои усилия от Фараона. И така всеки път. Аз се старая да се издигна над егото си, да се свържа с всички, дотолкова, доколкото мога, организирам група, за да си създам правилно обкръжение, способно да ме поддържа, и изведнъж отново си мисля  : „И къде ми е печалбата – в мен? Какво съм спечелил? Какво намерих? Какво постигнах? Къде е напълването?“. Тоест, аз очаквам напълване на своите егоистични желания, а не разкриване на отдаването помежду ни. 

Така, всеки път Фараонът поглъща всичките ми усилия – докато накрая не ги изтръгне всичките от себе си, както е казано: „погълна изобилието и го изтръгна “ [Иов, 20:15]. Когато усилията ми достигнат краен предел, тогава всичко, което Фараонът е натрупал в себе си, ми се връща – но не наведнъж, а постепенно. Преди всичко, аз се издигам над всички тези желания, тоест „избягвам от Египет“, а след това постепенно ги разкривам във вид на „златния телец“, „разузнавачите“ и прочие егоистични желания, но това вече – на ниво „пустиня“.

Когато работя в свойството „хафец хесед“ (не желаещ нищо за себе си) – в „отдаване заради отдаване“, тогава се разкриват същите желания с напълване от Фараона, и именно те ми помогат да разкрия злото. Тъй като „в пустинята“ нямам нищо, „хафец хесед“ няма желания. Но според степента на издърпване на това егоистично желание от Фараона, аз мога да го поправя, като го превръщам във все по–голямо свойство „отдаване заради отдаване“ – докато не завърша цялото стъпало, завършвайки своите „40 години скитане по пустинята“. Така ние напредваме.

От урока по Книгата «Зоар», 21.04.2011

[41287]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво можем да научим от Фараона?

Отговор: Можем да се научим от Фараона на лоялност към Твореца. Той изпълнява задачите си вярно и усърдно. Той е истински роб на Твореца, като никой друг.

Всъщност, става въпрос за механичната сила, скрита в природата. Всеки път и на всяка степен, във всяка молекула и атом, във всяка комбинация и връзка, тя изчислява как да завладее всичко което е възможно да се притежава. Това е уникална вътрешна програма която работи във всяка частица на творението, във всяка система, и всяка комбинация.

Ето това е „Фараонът“ – нещо тотално, всеобхватно, присъстващо във всяко желание, във цялата създадена реалност. Не оставя нито една частица от създаденото само за секунда. На фона на звезди и галактики, в нашия свят и всички други, има тази универсална, неделима програма. И това е на което трябва да научим от Фараона: на устойчивост, на безкомпромисен подход към нашите отговорности.

Също така, вместо старата програма, ние трябва да се погрижим и да инсталираме нова. При това, този ъпгрейд се инсталира над Фараона: Ние го използваме и в никакъв случай не го премахваме поради безполезност. Духовното ъпгрейдване винаги се инсталира върху вече съществуваща помощна програма. Ние работим върху Фараона, върху нашето желание за получаване, заменяме нашето егоистично намерение с алтруистично, докато желанието на Фараона си остава същото.

Имаме намерението и желанието да получаваме, което е предварително определена активна система; това е което съществува. И тогава ние превключваме тези намерения за отдаване, като същевременно запазваме желанието за получаване. По този начин ние навлизаме в духовната реалност, тази която ще бъде. 

Долу е Фараона, горе – Твореца, и те се противопоставят. А преходът се извършва с помощта на Светлината.

От урока по статията на Рабаш, 22.04.2011

[41235]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човечеството се разделя на тези, които чувстват, че им е необходимо да достигнат целта в живота – и тези, които не чувстват това.

Тези, които не чувстват стремеж към духовното, се разделят на две групи:

1) хора, животът на които изобщо не е свързан с духовното – и така живее почти целия свят,

2) хора, свързани с духовното, но лъжливо – тоест, мислещи, че с помощта на материални действия може да се достигне духовно възнаграждение в някакъв „бъдещ” свят.

Такъв подход се нарича религиозен – човек не се чувства „в изгнание” от духовния свят. Той мисли: какво може да бъде това изгнание, след като аз се намирам на материалната земя на Израел, изпълнявам всички физически заповеди и разчитам да получа награда за това – какво още е нужно? И затова такъв човек повече не се нуждае от нищо.

Но има хора, желаещи да достигнат истинската цел, сливането с Твореца – и такива работят с намерение. И дотогава, докато те не достигнат тази цел – считат себе си, за намиращи се в изгнание и затова, мечтаят да излязат от него.

И колкото повече усилия влагат за достигането на тази цел, свойството отдаване и любов към ближния – толкова по-ясно усещат, че никой не може да им помогне, няма в нашата природа такива сили, които биха могли да направят това.

Така те продължават и продължават да воюват против това изгнание, против силата, която ги удържа в робство – против Фараона, властта, противоположна на Твореца. Докато не положат толкова усилия, че да им стане съвършено очевидно, че никога няма да им се удаде да се измъкнат със собствени сили, а единственият, който може да им помогне е Творецът.

Тези две истини, постигани в изгнание, им помагат да пробудят силата за освобождаване – разкриването на Твореца, благодарение, на което те излизат от егоистичната природа и придобиват природата за отдаване.

Такива хора, които преживяват изгнанието – очакват също и освобождаване. А всички останали, които не чувстват нито изгнанието, нито потребността от освобождаване, така си и остават в своето състояние. Тяхната роля е само в това да смущават тези, които усещат своето изгнание, и по всички начини да им пречат в работата.

Такива хора се наричат „многочислена сбирщина” (ерев рав), която задържа в изгнание желаещите да си пробият път към отдаването.

Истинската молитва може да се роди само в този, в който има истинско желание, което започва от точката в сърцето. А нея или я има, или я няма – тук вече нищо не може да се направи. Но ако в човека има точка в сърцето, стремеж към духовното, и той я развива за сметка на правилното обкръжение, то чрез своя стремеж към единството и съединението, той усеща себе си „в изгнание”, и ако правилно продължава да работи, то излиза от това изгнание, благодарение на истинска молитва, придобиване на истинското желание.

От урок по статия на Рабаш, 24.04.2011

[41390]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Работейки в група, аз получавам от нея най-силното желание, аз жадувам да се освободя от егоизма. Но какво мога аз? Самото желание не е способно на нищо. А и то, с цялата своя мощ, е егоистично.

Аз искам не самото отдаване, а изгодата, която то обещава. Значи, че се намирам под властта на Фараона: имам много силно желание за отдаване вътре в желанието за получаване – аз предвкусвам огромната изгода от отдаването.

Като следствие, в мен расте разногласието, разривът, полярността, „сблъсъкът на интереси“: искам да отдавам, за да напълня своето егоистично желание. Тъй като отдаването ме прави вечен, съвършен, необятен, неограничаван от нищо, неподвластен на никакви кризи. Никакви цунами, никакви борсови крахове – всичко е чудесно! Кой не желае това? Моят егоизъм го иска, и още как!

Но заедно с това, той не може. И тогава идва висшата сила, която пробива моята „черна дупка“, като ми позволява да избягам от нея.

Всъщност, макар че това може да се представи като бягство, аз от никъде не бягам. Аз си оставам пак там, но изведнъж се чувствам освободен от своя егоизъм, от желанието за получаване. Това е.

Изведнъж се оказва, че черната дупка не поглъща светлината в себе си, а става прозрачна. Сега всичко преминава през нея, и тя пропуска от други измерения всевъзможни въздействия, които аз наричам различно: светлина нефеш, светлина руах и т.н.

Така ние вървим напред.

Главното за нас е да прекрачим прага, да започнем обновление (хидýш). На иврит това се нарича „начало на месеца“ (хóдеш). И нашето обновление се състои в това, че с помощта на висшата сила ние получаваме своето първо свойство отдаване.

Но затова трябва да предизвикаме действие от страна на висшата сила, поради което трябва да се обединим. Нека това да бъде егоистично обединение – не е важно, успешно ли е то, или не. Само когато изградим правилно обкръжение, между нас ще повее вятърът на духовните промени.

От урока по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41143]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, Шлавей Сулам, 1985 г., “Да отидем при Фараона – 1“: Истинската молба започва тогава, когато човек вижда, че сам не може да помогне на себе си. Тогава, той знае съвършено точно, че няма друго средство освен молбата за помощ към Твореца.

Но това е при условие, че човек е положил големи усилия за обединение, ако е желал да сплоти групата, така че тя да го зареди с потребността от отдаване и любов, но  е почувствал, че не може, не способен е и не е готов на това, ако не се е сдобил с успех в правилното обединение. Творецът преднамерено изкарва човек от равновесие всеки път, проявявайки се във изображението на Фараон. Защото всъщност , те са едно и също. Относно това е казано: “Няма никой освен Него“. В света властва и действа само една Сила, една воля.

На края човек разбира, че друг изход няма – той е задължен да се предаде и закрещи, да помоли, да изиска от Твореца, Той да измени неговата природа. Човек започва да разпознава, че Творецът и Фараонът – идват от една Сила, която ги движи.

И в него няма нищо повече, освен тази точка на разбиране. Тя се намира извън Твореца и извън Фараона – извън цялата природа. Малка искра, решимо, капка духовно семе, духовен ген, тази основа, благодарение на която човек погледажда и вижда, че над всичко добро и над всичко лошо еднакво властва Творецът.

Играта е вече решена, и затова изход няма – човекът трябва сега да поиска – Творецът да промени всичко. И се обръща с искане към Висшата сила.

От урока по статията на Рабаш, 22.04.2011

[41242]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Ако бихме видели тази игра на Твореца, то бихме разбрали, че в нашия живот нищо не става, което не би довело към единствената цел – необходимостта да се обърнем към Твореца. А силата, която постепенно, крачка след крачка ни развива  и заставя да се обърнем към Твореца се нарича „Фараон”, верният роб на Твореца.

Той хитро ни лъже, бие и организира трудностите в живота, поставя препятствията на пътя – всичко това е работа на Фараона.

Цялото ни напредване зависи от това, как приемаме ударите на Фараона, разочарованията и предоставящите ни се възможности. В никакъв случай не трябва да смятаме това за случайно, а трябва да виждаме във всичко „управляващата ръка” на Твореца и да мислим как да отреагираме на нея. С помощта на изясняването на тези ситуации, ние и напредваме.

А изясняването става само за сметка на нашето съединяване – тогава ние имаме правилна гледна точка, позволяваща ни да разберем какво иска Творецът. В крайна сметка, Той ще поиска от нас да се обединим, „като един човек с едно сърце”. И ако ние от тази гледна точка разглеждаме всичко, което става с нас, то бързо и правилно ще можем да разкрием какво иска от нас висшата сила.

Това е много просто само, ако човек не се отклонява от правилната точка на наблюдение за тези процеси, които стават с него.

Всички удари и преживявания ни водят към придобиване на свойството отдаване. Защото ние идваме заради нашата гордост и егоизъм, докато всички тези удари и преминати изменения не сформират в нас правилно отношение и позволят да разберем къде се намираме относно силата на отдаване.

Но само като се променим, в същия момент разбираме, че всичко това е било направено от любов. Творецът не е искал да показва своята власт и да ни застави да склоним, Той не ни е ревнувал за любовта ни към Фараона и предаността. Само Неговата огромна любов по отношение на нас, Го е заставила постепенно да ни учи. И Той, а не ние, е страдал повече от всичко, което се случва с нас. Точно, както родителите, които са принудени да правят инжекции на болното дете и да му дават горчиви лекарства.

От страната на Твореца никога не е имало и не може да има лошо отношение към нас, а само една абсолютна любов.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 20.04.2011

[41100]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо преминаването от едното робство – на Фараона (властта на егоизма), към другото робство – на Твореца (властта на светлината), се нарича свобода?

Отговор: Робство или свобода се определя от това, как аз мога да използвам своята природа. Ако аз нямам избор и съм принуден да я използвам така, както тя ми диктува – това означава, че се намирам във властта на своята егоистическа природа, под гнета на Фараона. Тогава моето отношение към тази власт зависи от моето стъпало.

Ако установявам, че властта на егоизма над мен – това е зло, то започвам да усещам изгнанието. А усещането на изгнание има 4 стадия или „400 години”, в течение на които аз се развивам, докато не започна да осъзнавам, че изходът от изгнанието е възможен само с помощта на висшата сила, таяща се вътре в егоистичната природа. Аз я разкривам в последния 4-ти стадий. След това излизам от изгнанието.

Ако в своите вътрешни изяснявания разкривам своята зависимост от Твореца, който се крие вътре във Фараона и е ожесточил неговото сърце, ако откривам Твореца вътре във Фараона и разбирам, че Той специално ми устройва тези спънки, а Фараонът е само Негово облекло, зла маска, ако виждам през тази дреха Твореца, то се отнасям към тях двамата с разбиране.

Разбирам за какво ми е необходим Творецът, а за какво – обличането и как обличането ми помага да разкрия Твореца, защото иначе не бих могъл да Го разкрия. При това трябва да пазя това външно облекло, защото без него няма да мога да видя вътре висшата светлина, свойството отдаване. Именно, с помощта на обличането аз правилно се отнасям към светлината, към свойството отдаване, към Твореца.

Ако построявам в себе си правилно отношение, зрял подход, като не желая обличането да изчезне, разбирайки, че Фараонът ме приближава към Твореца, че именно чрез него мога да видя Твореца, и по никакъв друг начин, то напредвам по стъпалата, наречени „400 години”.

И ако работя правилно, то мога да изляза от Египет преди изтичането на 400 години, преди окончателния срок на изгнанието. Защото Тора говори за напредване по пътя „беито” (в своето време). И защото, там се споменава различна продължителност на изгнанието – 400 или 210 години, в зависимост от контекста.

Главният признак на моята готовност за изход от Египет – това е моето правилно отношение към Фараона и към Твореца, когато аз знам как реално, по правилен начин трябва да се издигна над Фараона и намирайки се между тях двамата, да определя своето напредване.

Защото свободата не означава, че се покорявам на Твореца, вместо на Фараона. Но аз предпочитам, ценя свойството отдаване, то е важно за мен, само по себе си, а не по силата на изгодата от него, в сравнение с получаването.

Творецът е велик не затова, че за мен, Той е предпочетеният пред Фараона, макар че само по такъв начин започвам да Го разкривам, като „преимуществото на светлината пред тъмнината”.

Осъзнаването на величието на Твореца – това е резултат от въздействие на светлината. Аз започвам да разкривам, че изключителността и ценността на свойството за отдаване, само по себе си е над всичко, без всякакво сравнение с получаването. Творецът е велик, не на фона на Фараона, а сам по себе си. Но, това настъпва в резултат от въздействието на светлината.

От урока по Книгата „Зоар”, 14.04.2011

[40668]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Творец - Няма коментари→

Състоянието, което се нарича Песах – това е първото обединение, което ще ни се удаде да достигнем, след като разкрием разделянето, омразата и отблъскването, които са между нас.
Ако не обръщаме внимание на нищо, а се стремим да се съединим и разберем, че сме неспособни на това – виждайки как набира сила Фараонът, който стои между нас като стена и ни разделя, тогава ще започнем да се нуждаем от силата на Твореца. Ние желаем Той да властва между нас и да ни позволи да се съединим един с друг.
Тъй като само съединени заедно ще можем да излезем от “Египет“ – състоянието на разобщаване, и да се издигнем в състоянието, където ще бъдем свързани заедно. Този преход от нивото на разединяване към нивото на съединение се и нарича “изходът от Египет“.
Разбираемо е, че за такъв изход е необходима много голяма светлина, тъй като сами, ние не сме способни да се свържем един с друг – дори и много да го желаем. Но благодарение на това желание за единство, и разкриваме Фараона – това огромно зло. И то ни се струва толкова по-голямо, колкото по-голяма е силата, с която ние искаме това обединение а –   не можем да го осъществим. Както и да се опитваме да достигнем до това свойство отдаване – неспособни сме на това.
И тогава, както е казано: “Застенаха синовете на Исраел от тази работа“ и завикали към Твореца: “Спаси ни!“ – обръщайки се към тази висша сила на отдаване и любов, която скрито управлява целия свят. Нека тя се разкрие и се възцари в нас – в противоположност на нашата егоистична природа. Нека воюва с нашия егоизъм по наша молба – само така ние можем да го победим. А всъщност – Твореца е, който побеждава, но – само, когато Го помолим за помощ.
От такава гледна точка трябва да се гледа на всички събития, разгръщащи се сега в света, на всеобщо нарастващата криза, на разобщаването между хората и стрмежът им да властват един над друг. В противоположност на целия свят, ние в нашата група трябва да действаме заради съединението и единството.
И въпреки че, по количество не можем да се сравняваме с тях, както е казано,  “Исраел (хората, стремящи се към Твореца) – е най-много численият сред всичките народи“, – но ние сме силни, заради качествата ни, защото зад нас стои висшата сила, ако ние се присъединим, отнесем се към Нея и искаме да работим с Нея.
Затова, цялата тази криза и проблеми, всички плашещи ни събития, които се случват са предназначени за това, да ни помогнат да се обединим и за сметка на това да изменим също така и този материален свят, и човешкото общество. В нашата ситуация и материалната и духовната сфери работят заедно.
Не трябва да се отчайваме, когато не виждаме незабавен резултат от всяко наше действие – всички те оставят своята следа. И всяко грошче се прибавя към общата сметка – дотогава, докато не израсне тя дотолкова, че да ни позволи да се склоним към висшата сила, да Я застави да подейства и измени човешката природа.
Целият свят мисли, че трябва да се поправи самия свят, тоест за сметка на нашите действия в този свят може нещо да се промени. Но ние разбираме, че да се промени трябва човекът – и тогава също и целият свят ще се промени, ще се измени нашето възприятие на реалността. Затова, нашият подход, нашите действия, отношениети ни към действителността  са противоположни на приетите в света, и естествено – светът не може да ни разбере! Но по-малко той ще се присъединява към нас, спрямо това, как ще разбере той това, че иначе в него няма никаква надежда за
бъдещето.
Така ние постепенно ще успеем да приведем светът към поправяне – цялото човечество ще направи тази крачка, излизайки от своя егоизъм, което ще бъде нашия празник Песах – празникът на освобождението.
От урока по статията от книги „Шамати“, 14.04.2011
[40641]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

За хората Песах е исторически празник, свързан с излизането от Египет: „Някога сме били роби, построили за Фараона няколко града и пирамиди, а след това сме се освободили”.

Но в действителност ние не празнуваме датата от календара на историята. Защото днес ситуацията е много по-лоша от тогава.  Достатъчно е да сравним положението на народа на Исраел в Древния Египет със сегашното му състояние – и веднага ще се втурнеш да целуваш ръцете на Фараона, само и само да те пусне да се върнеш обратно.

Евреите живеели в земята Гóшен – най-благодатния край на Египет, с най-плодородните земи и охранени стада. Прави каквото искаш, защото Фараонът не само властва, но и те пази. Никой няма с пръст да те докосне – каците са пълни с месо, мрежите – с риба, а в хранилищата има плодове. Ти си „роб”, само защото трябва да слушаш Фараона. А това означава: действай така, както ти заповядва твоят егоизъм и нищо повече.

Евреите живеели добре и неслучайно роптаели пред Моше: „Къде са месото и рибата, лука и чесъна, които ядяхме в Египет!? Беше ни добре, къде ни заведе?

За какво си спомняме на този празник? Нима тогава сме били заобиколени от ненавистници, както е сега? Напротив, възползвали сме се от всички блага, а властта на Фараона ни е защитавала от враговете. В своята страна той ни е позволявал да живеем както искаме – на отделна територия, според собствените си закони. Какво лошо има в това, в сравнение с настоящата ситуация?

Днес, както пише Баал а-Сулам, ако евреите можеха да се преселят в други страни, в Израел нямаше да остане почти никой.

Трябва да разберете: Египет се превръща в затвор, когато се замислиш за духовното изгнание, когато не ти достига Твореца. Ако не е необходимостта от духовно спасение, Египет, сам по себе си, е земя, в която текат мляко и мед. Тук имаш всичко, освен Твореца, освен отговора на въпроса за смисъла на живота. Всичко останало е в изобилие – живееш царски живот, но не ти достига само едно: „Искам отдаването и любовта към ближния”.

Когато започнеш да искаш точно това, тогава ще видиш Египет като изгнание. Само това го няма тук – любовта към ближния. И ето, излиза, че празнуваме Песах в памет на хубавия живот в Египет, а не за спасението, от което никой няма нужда. Защото да излезем от Египет означава, да захвърлим всичко, което имаме, освен любовта.

Усещаме ли в себе си изгнанието? Напротив – хората не разбират за какво става дума. А любовта към ближния трябва да стане единственото ти желание. Моше иска от Фараона:

- Пусни моя народ! Искам да напусна!

- Какво не ти достига, Моше? Израсна в ръцете ми. Остани принце египетски. Защо правиш революция? Заради любовта към ближния ли? Да не си полудял!

Само в края на пътя Египет става за нас страна на изгнанието. А дотогава имаме достатъчно от всичко, освен отдаването.

Излиза, че празнуваме в чест на това, че някога не ни е достигала любовта към ближния. Само ако можехме действително да го обясним на народа и да покажем истинското положение на нещата в наши дни. Нима днес сме съгласни да оставим сития живот заради любовта към Твореца, към ближния, към другарите, заради взаимното отдаване, взаимното участие? Близо ли сме до това? Заслужено ли празнуваме празника на освобождението!

Защото става дума за освобождаването от егоизма, когато той има всичко, а аз искам да избягам от това, ненавиждам изобилието, не го искам. Не ми е нужна обилната храна, нито безопасността, нито комфорта и здравето – нищо. Готов съм да се задавя с водата в Граничното море или да изсъхна от жажда в пустинята, само и само да се измъкна от оковите.

Така че искаме ли да бъдем на свобода?

От урок по статия на Рабаш, 13.04.2011

[40588]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→