Въпрос: Когато вече сте се занимавали с вашия учител, Рабаш, във Вас възниквало ли е желанието някъде другаде да видите още нещо, да си тръгнете, а после пак да се върнете?

Отговор: При Рабаш – не. Аз по натура съм критическа личност, пренебрегваща всички. И затова всичко измислено от хората аз предварително отмятах. Какво, например, може да измъкне човек от неговата „мозъчна кутия”? Това не е гордост от моя страна, а разбиране на ограничеността на човешкия разум.

Може би затова съм се занимавал с кибернетика. Когато виждаш от какви ”бръмбарчета” сме произлезли, по принцип, какво има в теб, освен пари от киселини и порция електрически ток? – Ето, това си ти целият!

Аз дойдох при Рабаш, търсейки учител. Методиката все още не ми бе ясна, но вече разбирах, че това наистина е висше знание.

Реплика: И ето, Вие с няколко висши образования седите срещу това старче, което нищо не е завършил, работил някъде си като заварчик…

Отговор: Но този старец разтваря книгата, започва да ти разказва за системите на Висшите светове и при това, ти говори с такива думи, че просто онемяваш.

Всъщност това е среща с историята! За човека, за учения, за търсещия – това е много силно преживяване. То е разтърсващо и при това разтърсващо логически, разтърсване от Висшия разум.

Това, което е интересното във висшия разум, е съединяването на противоположностите. Тъкмо това усетих тогава, а до тогава такова не бях виждал и усещал.

Оказа се, че двете противоположни свойства: получаване и отдаване, могат да работят заедно помежду си в трето свойство, в трета линия – ето това ме подкупи. Това не бях виждал никъде преди.

Тъй като противоположностите никога не се съединяват, винаги са си били противоречиви. В тези противоречия се намира и целият свят: в борбата, в спора, в невъзможността за изясняване. А когато видиш, че те се съединяват помежду си – нищо не можеш да направиш.

И след това, този осемдесет годишен старец, който не е завършил нищо, разтваря пред теб таблици със светове, сфироти, парцуфими и започва всичко това да го обяснява, и да разказва за свойствата на световете, за свободната воля, за човешката психология, за развитието на космоса, ти се стъписваш – от къде има той такива познания?!

А те са в него – естествени. Това не са онези знания, които се опитваха да ми „пробутат” талмудистите, завивайки спиралата на логиката и спора. А тук никакъв спор няма – тъкмо обратното, изясняване на истината, но истината тъкмо на съединението на противоположностите.

Това, разбира се, трябва да се усети.

От виртуалния урок, 08.04.2012

[76712]

Публикувано в: Духовна работа, Учител и ученик - Няма коментари→

Международен конгрес „Арвут“. Урок 8

Рабаш, писмо 8:  След като намерих свойството отдаване, мигновено в мен започват да светят искрите на любовта…

Отначало получаваме силата отдаване, светлината хасадим, а след това в нея се облича светлината на любовта – светлината хохма.

…И сърцето тъгува и се стреми към другарите, и ми се струва, че очите ми виждат другарите, ушите ми слушат техния глас, устата ми говори с тях, ръцете ми ги прегръщат, а нозете ми танцуват с любов и радост заедно с тях в кръга.

И аз излизам от своите материални граници, и забравям, че съществува огромно разстояние между мен и приятелите, и много километри земна повърхност ни разделят, и сякаш другарите стоят в моето сърце и виждат всичко, което произтича там.

И аз започвам да се стеснявам от своите дребнави действия пред другарите. И просто излизам от своите материални желания, и ми се струва, че няма нищо в света, освен мен и другарите. А после и моето „аз“ се отменя и се разтваря в моите другари, докато не заявя, че няма нищо в света ,освен другарите.

Рабаш пише това от духовно постижение. Именно така постигаме духовна реалност: в нея няма нищо от нашето сегашно възприятие – само другарите. При това не става въпрос за лица, които се представят днес пред моите очи, а за особена вътрешна сила, която е заложена в другарите, за уникална искра, която всеки от тях е получил свише. Тези искри – са другари на моята искра. Тях и ги обединяваме в група.

Рабаш, писмо 40: Когато човек усеща любовта на другаря, в него моментално се пробужда радост и наслаждение. Защото ние, като правило, се радваме на новото, а любовта на другаря – е новост за човека…

Той я разкрива внезапно, а по-рано не е знаел, не е вярвал в това, не е бил готов да я приеме.

Нашият проблем е  не само да обичаш другаря, а да усетиш любовта от негова страна. На тази любов също се съпротивляваме, защото тя ни налага задължения. Въпреки това, откривайки новото чувство от страна на другаря, вече не мога да го игнорирам. С това самият другар започва да „купува“, привързва мен към себе си.

Човек винаги е знаел, че единствен той  се грижи за своето благо. Но в този миг, когато открива, че другарят се грижи за него, това пробужда в него несравнима радост.

Той вече не може, както преди, да се грижи за собствените си нужди. Казано е в статията „Поръчителство“: ако съм уверен, и ако чувствам, че другите ме обичат, тогава оставям грижата за себе си – оставям я безрезервно.

Това не е просто добавка на сила, която позволява да се направи нов разчет и да престанеш да мислиш за себе си. Чувствайки, как ме обичат другарите, в този миг напълно се отричам от себелюбие. Сякаш забравям за себе си, и преставам да мисля. Любов, която идва от вън, от другарите, ме обхваща и извежда извън собствените ми предели – към тях.

…И той вече не може да се грижи за себе си, защото човек е способен да прилага усилия само там, където усеща наслаждение. Доколкото той започва да усеща наслаждение в грижата за другаря – само по себе си, в него не остава място за лични грижи.

Това произтича неизбежно: ако искам да помогна на другаря,  да не се грижи за себе си, то трябва да му покажа, че сам ще се грижа за всички негови нужди. В такъв случай той, „по определение“, се отрича от себе си. Така го изкарвам от егоизма.

Тук не помагат поучения, нито традиционни мерки на възпитание. На човек трябва да се дари любов – това, със сигурност, ще го изключи от собствените нужди.

Но може ли любовта да пробуди в човек желание да се отрече от собствената си реалност? Казано е: „Любовта нарушава обичайното“. Тя не се подчинява на разум. И само когато има такава любов от страна на другарите, тогава всеки живее в свят, който целия – е благо, без всякаква грижи за себе си. Човек чувства, как открива свойството отдаване, и тогава, съгласно закона за подобието, завинаги се слива с висшия, съвършения Даващ.

Тук става въпрос за най-мощната сила в природата, за това, как се работи с любов в две направления. Дори и без противоположната сила на натиск и налягане нашия живот може да се управлява от две страни и да задължава човека към любов, по определен начин да проявява любовта към него.

Така и от Творецът към нас се спуска само любов, но по духовния път Той ни води сякаш с помощта на две „юзди“: страдания и наслаждения. И едното, и другото произтичат от любов.

Извод: ако искам да помогна на някой, това може да се направи само умножавайки своята любов. Така задължавам човека към всичко, което трябва.

За това е казано: „Купи си приятел“. Именно „купи“:  постоянно му дарявай любов, и ще видиш, колко той ще се привърже към теб. Ти „получаваш“ него, спояваш го със себе си – и пораждаш такава ответна реакция. Като резултат всеки от нас се включва в другия.

И ако всички приятели се включат един в друг, то всеки от тях получава съвършения съсъд на Безкрайността, съвършената душа. Така постигаме не само своя личен корен, но и цялата Малхут на света на Безкрайността с всички светове НаРаНХаЙ – най-мощната сила в цялата реалност.

От 8-ия урок на международния конгрес „Аравут“, 08.12.2011

[62781]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Торонто. Урок преди конгреса

Въпрос: Какво означава да се чувстващ отдаващ?

Отговор: За усещанията не можем да питаме, защото ако чувствам – то чувствам. А това, което не чувствам – засега не съм способен да усетя. И затова няма отговор на въпроса: „Какво означава да чувствам това, което не усещам?“.

В нашия свят ние можем да задаваме такъв въпрос с надеждата да получа намек за нещо подобно, вече познато ни. Но да се пита за усещане, което никога не е било в мен, в никаква форма, и няма на какво да се уподоби, е безсмислено. С какво може да се сравни това, на какво прилича?.. Няма на какво.

Задавал съм такъв въпрос на своя учител, Рабаш. Той каза така: „Първото духовно стъпало – това е светлината, вместо мъничката искра, създала целия този свят, всичко намиращо се в него, цялото наслаждение, изпълващо цялата материя на неживата, растителна и животинска природа, за цялото време на съществуване на реалността, в протежение на всички поколения“.

Може да се каже по-просто. В света има седем милиарда човека. Всички техни наслаждения, събрани заедно – това са мъничка искра в сравнение със светлината, която ти постигаш на първото духовно стъпало.

Но това не е по количество, а по качество. Ти усещаш в това постигане на вечността и съвършенството. И само тогава си способен да ги оцениш. И всичко това е съгласно желанията, които си подготвил.

Въпрос: Но как може да получиш цялата тази светлина и да не се „взривиш“ при това?

Отговор: Ти няма да се „взривиш“, защото преди това подготвяш желанието. Желанието трябва да предшества светлината. Въпросът е правилен. Ако сега се опитам да погълна цялата огромна светлина в себе си, в крайна сметка ще ме „размаже“, както атомен взрив. Но това е, ако ние я получаваме в егоистичните желания, поглъщащи в себе си.

А ако изляза от своето его, в отдаващите желания, придобивам неограничен съсъд и светлината само преминава през мен към другите. Тя не се спира в мен. Аз се наслаждавам от това, че тя преминава през мен към другите. Според степента на това, как присъединявам към себе си желанията на останалите, аз ги напълвам, и светлината преминава през мен без да спира. Затова аз се наслаждавам и в мен няма проблем с това, защото не задържам светлина, тя преминава чрез мен по-нататък. Светлината не може да се спре нито за миг, в мига в който спре и изчезва.

Затова методиката на получаване на светлината се нарича „наука кабала“ – наука за получаването. Защото ти можеш да получаваш светлина само при условие, че я провеждаш към другите. Тогава не си ограничен, и оставаш вечен и съвършен.

И затова е невъзможно да получиш светлината егоистически. Ако подходиш към това егоистически, то усещаш още по-голяма тъмнина.

От урока преди конгреса в Торонто, 16.09.2011

[54836]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес в Москва, урок №7

Въпрос: Вие ни давате правилни съвети. Защо ние не ги чуваме и не ги изпълняваме? Научете ни да изпълняваме Вашите съвети.

Отговор: Това не е по силите на един човек, а само в случай на няколко човека заедно, които са се разбрали помежду си да достигнат определена цел.

Ние сме се събрали тук, за да създадем група, развиваща се по метода на Баал а-Сулам – така пише Рабаш в своята първа статия за групата. И ние трябва да вървим напред с този метод, помагайки си един на друг да достигнем целта. И ние на всяка цена ще я достигнем, ако се намираме във взаимодействие и взаимно си помагаме и сме в поръчителство. Нищо друго не ни трябва.

Въпрос: Но какво ни пречи тогава да го осъществим?

Отговор: Да започнете да го осъществявате – тук и сега. И разделяйки се с телата, не се разделяйте помежду си с душите си. Аз много се надявам, че онзи сериозен потенциал, който сме придобили по време на конгреса и преди него, ще го съхраним и приложим. В това се състои нашата работа.

От 7-я урок на конгреса в Москва, 12.06.2011

[45616]

Публикувано в: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Във всяко състояние на подем трябва незабавно да си представиш състоянието на падение. Защото, ако ти можеш да направиш това, означава че си в подем вече по-дълго от един миг. Нищо повече не е необходимо!

Ти вече си получил такова впечатление, направил си ”запис” (решимо), а ако го продължиш по-нататък, то започваш егоистически да се наслаждаваш на това състояние. Получава се, че ти вече не го управляваш, не го насочваш правилно, така, както е било, когато си влязъл в него – а просто започваш да получаваш наслаждение от него, обръщайки го по посока на егоизма си.

Ако състоянието на подем продължава повече от един миг, а ти си разбрал това и не мислиш да добавяш нищо към него – то тогава трябва да го възприемаш като падение. В духовното, ако ти не добавяш, а се оставяш на това време, на този миг, на тази височина – ти се превръщаш в нула. В духовното се отчита само ускорението, а не скоростта.

А духовното се намира в групата – там, където се достига единството, защото вътре в нашето единство ние разкриваме Твореца. Излиза, че трябва през цялото време да проверяваме себе си по отношение на това единство. Ако аз добавям в групата впечатления за нейната важност заедно със собствената си нищожност, спрямо нея, важността на целта, духовната работа, Твореца, разкриващ се в нашето единство – тогава аз действам в правилното направление.

Да допуснем, че аз съм прилагал усилия в това направление и съм съумял да достигна някакво осъзнаване относно духовното, свойството отдаване, почувствал съм нещо и съм разбрал по моментното си състояние. Но аз не мога да остана в това състояние повече от миг, след като почувствам, че съм го постигнал в чувствата и в разума. Защото в следващия миг аз започвам да се наслаждавам, заради самия себе си – за това, че съм разбрал и съм почувствал, че нещо съм постигнал. Това всичко ще бъде егоистично.

Затова още в следващия миг, трябва незабавно да добавя желание от своя страна – да търся още повече! Но откъде да взема такава потребност през цялото време да се стремя към повече, за да не се отпусна съгласно желанието си да се насладя, позволявайки си забавяне и почивка и извличайки удоволствие от постигнатото?

Рабаш пише, че ако човек почувства в себе си състояние на подем, той трябва незабавно да започне да търси неговото обяснение в книгите, в статиите, да прониква нататък с тези нови, постигнати от него сега желания, и все по-дълбоко да постига това състояние. Той прави това, за да може да получи от тук допълнително желание, което ще позволи да се повдига нататък.

Защото, ако не се повдигаме – ние падаме! Невъзможно е да се пълзи по ”равна пътека”, в духовното това не съществува. Както е казано: ”Нито един миг не прилича на друг!” Аз съм длъжен да направя така, че всеки следващия миг да е по-висок от предходния.

От урока по статията на Рабаш, 12.05.2011

[42876]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Шамати, статия 13 – „Същността на нара“: И колкото повече се извисява човек над знанието, толкова повече се запълва това опустошено място. Т.е. празнотата се запълва с извисяване, вървейки с вяра над знанието.

Необходимо е да молим Твореца да ни даде сили за извисяване. Тъй като, празнотата е създадена и дадена на човек не за да усеща своята опустошеност, а за да я запълни с величието на Твореца и  да приеме всичко с вяра над знанието.

Ние не знаем какво е това „вяра над знанието“. Това е пълно откъсване от всички наши сметки. Аз си спомням как 3-4 месеца след като започнах да уча при Рабаш, го попитах какво е това „вяра над знанието“. Написано е, че човек през цялото време трябва да бъде в нея. Тогава, аз дори си записах на ръката, че трябва да не забравям да мисля за вярата над знанието, даже без да разбирам какво е това. И ето, седнал зад волана на автомобила, поглеждайки написаното на ръката ми, аз попитах Рабаш какво означава това понятие.

Тогава той ми даде такъв пример, разбира се, ограничен в рамките на този свят: „Да предположим, че си дал на приятел 1000 долара назаем, а после той ти върне пакет, като че ли с цялата сума. Но ти откриваш в него само 1 долар. Т.е. приятелят ти казва, че там са 1000 долара, а ти виждаш 1 долар. Къде са останалите 999?“

И тук идва вярата над знанието, т.е. постигаш такова поправяне (а не просто опрощаваш дълга), че възприемаш този 1 долар като 1000 и приятелят ти не ти дължи нищо.

Как ще си върнеш останалите 999? Това се нарича сила на вярата над знанието. Какво е това – невъзможно е да се разбере веднага. Само когато тази сила се разкрие в нас, в резултат на вътрешните ни усилия, вътре в нашите желания, когато се променим, тогава ще видим, че действително може да запълним знанието с вяра и тази вяра е отдаване вместо получаване. Във всеки случай това ще е неразбираемо, докато човек не придобие това свойство.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 26.04.2011

[41537]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №7

Въпрос: Ако нашето разпространение не обхване хората, притежаващи сила и власт, това ще бъде ли достатъчно за успеха?

Отговор: Написано е: „Сърцата на управниците и царете – са в ръцете на Твореца“. Нито един властимащ не е способен да направи нещо в света. На вас само ви се струва, че те действат по свое желание и променят нещо.

Аз се опитвам да убедя хората, че поправянето не започва отвисоко. Поправянето започва с това, че хората с точка в сърцето, а след това и тези, които са близки до тях  разбират в какво се състои поправянето на света. Те започват да се обединяват помежду си в единна вътрешна система.

А управниците са глухи и не са способни да изменят системата. Те са задължени пред своята свита, управляващия апарат, парламента, членовете на коалиции, и не могат да изменят нищо, защото тутакси ще ги свалят. Те зависят един от друг.

Ние виждаме, как стават промените сега: половин милион души излизат на площада, и режимът пада. Но това не излиза от правителството- отвисоко не може да стане изменение.

Какво може да промени правителството? Когато се събират главите на правителствата, какво могат да решат? – Нищо. И така продължава през всичките последни години – те са просто безсилни.

Не очаквайте, правителствата да направят каквото и да е. Това са марионетки, движещи се на сцената, за които пишат във вестниците, не повече.

Изменението, за което говорим ние, става в свойствата на човека. Как може правителство, в което са събрани най-егоистичните и твърди хора, да може да разбере това и да започне да се изменя? Нито при едно правителство в света няма за това никакви вътрешни данни.

Затова, аз въобще не мисля за тази възможност. Чрез някои организации, такива като ЮНЕСКО, може да се разпространява науката кабала в завоалиран вид. Но и на това аз не възлагам големи надежди.

Не ви казвам да не действате в това направление – сред вас има хора, които смятат, че е необходимо да се обърнем към висшите ешалони на властта и към известните учени. Опитайте! Ще видите, доколко това са кукли на конци, играещи в куклен театър.

На всички е ясно, че нито парите, нито силата, нито армията помагат, защото в природата действат други закони. Страните воюват, и изведнъж с течение на времето се оказва, че силният е загубил. Инвестират пари, а после всичко пропада. И даже, ако не пропада, то къде ще отиде? Кой ще остане с тях?

Необходимо е да се гледа на нещата с по-зрял и широк поглед, а не чрез средствата за масова информация или това, което вижда обществото. Гледайте чрез науката кабала, а не така, както мисли света. И тогава няма да сгрешите, подобно на целия свят.

А докато ние напредваме по своя път и ще гледаме, какво ще стане. Аз никога не съм чул от Рабаш, колкото и да съм говорил с него, че си заслужава да се обръщаме към лидерите. Написано е, че когато човек достига духовния свят и гледа нашия свят, то казва: „аз видях обратния свят”.

Властниците не са велики, просто така е устроена системата в нашия свят, но в нея няма никаква реалност: всичко се управлява от съвършено други сили, а не от правителствата. Вие виждате, че всичко става по такъв начин, че и самите те не знаят, защо и как.

Оставете ги да действат сами. Създайте силен портал в Интернет: на английски език, с нашето масивно разпространение, без споменаване на думата кабала, за целия свят. Преди всичко, трябва научно да обясним на хората законите на природата: какво е това глобален и интегрален свят, какво означава всеобща връзка, какъв закон съществува в интегралната система, как всички трябва да се обединим.

Обяснете на хората простите неща – законите, които са ни известни от физиката. Тогава на всички ще е ясно, какво трябва да правят със себе си. Ние трябва да бъдем „като един човек с едно сърце”. Способни ли сме? – Не! Ето тогава обяснете, че има сила, която ще изпълни това поправяне и ние ще станем способни.

Тоест, отначало обяснете на хората истинската реалност, доведете ги до това, че те ще застинат, отворили уста: „Какво ще правим, ако това условие действително стои пред нас?” Тогава им обяснете, че ние съществуваме в тази система и можем да извадим сила, ако привлечем светлината. Как? Трябва да се опитаме да се обединим и заедно с това да четем книгата, обясняваща тази система, за да извлечем сила от там. И това е Книгата „Зоар”!

От 7-я урок на конгреса „We!“, Ню Джърси, 03.04.2011

[41301]

Публикувано в: Конгреси и събития, Разпространение на кабала - Няма коментари→

Въпрос: Нашият свят е мнима реалност и въпреки това кабалистите се отнасят към нея много сериозно. Защо?

Отговор: Защото ние растем в нея, в нея действаме. Въпреки че тази реалност е въображаема, ти си длъжен да я приемаш сериозно и да я изграждаш така, сякаш реално съществува.

Представи си, че се присъединяваш към децата и играеш с тях по най-сериозен начин, истински, както го правят те. Децата тичат, стараят се да съберат нещо, карат се заради играчките – това е животът за тях. И ти участваш в техния живот, помагайки им да съберат неговите части, за да могат да растат бързо и правилно в този „пясъчник”.

Това изисква много сериозно отношение. Необходими са големи усилия, за да се отгледа дете в нашия свят. Точно по този начин човек трябва да се отнася към себе си – към онова духовно дете, което расте в него. Тук не трябва от нищо да се отказваме – аз се грижа за себе си, за семейството, за децата и родителите, за всички материални нужди. И макар илюзорността на всичко да е очевидна – това не е важно.

Картините на материалния свят се рисуват в моя мозък от егоистичното желание. Него аз не мога да поправя, тъй като се намира на неживот ниво. Дори великият кабалист раби Шимон е трябвало да се храни, да пие, да си осигурява приходи, да се грижи за учениците. Може би си мислиш, че са витаели в облаците, без да мислят за семействата си и за прехраната?

Този свят е част от моето израстване, „включително и зъбоболът”, както казваше Рабаш. Разликата е само в това, че трябва отново и отново да се устремявам нагоре, към отдаването, към духовния свят. А кабалистите имат друг проблем – да се държат сериозно в детския пясъчник. Те са длъжни да го направят. Ето защо се отнасяме отговорно към възпитанието и другите сфери на материалния свят. Човек е длъжен да обезпечи всички свои насъщни нужди.

Материалното изчезва от нашите усещания едва в края на поправянето, когато няма повече нужда от тази игра на въображението.

От урок по статия на Рабаш, 12.04.2011

[40484]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Свобода на волята”: „Обществото е длъжно да пази като зеницата на окото си идеите на личностите, за да не изчезнат от този свят.

То трябва да знае с пълна увереност и несъмнена очевидност, че прогресивните и истински идеи се намират в този свят не в ръцете на властващото мнозинство, а именно в най-слабите, тоест в незабележимото малцинство.

Защото цялата мъдрост и истина идват в този свят в незначително количество. Затова ние сме призвани да пазим идеите на всяка личност, тъй като способността на потискащото мнозинство на обществото да се ориентира в тях е слаба.”

Това се проявява във връзките между нас, в науката, във възгледите. Колкото по-любознателен трябва да бъде анализът на мненията, толкова по-малко са хората, способни да разберат, да се ориентират и да ги проявят за света. Това е проста йерархия, действаща във всичко, включително в науката кабала. Защото всичко идва от Твореца и се разпространява от Него, от общата душа, през цялата пирамида на душите, докато не стигне до масите.

Проблемът на масите е да изберат за себе си лидер, тъй като при това те се ръководят от своята цел в живота. Съвременните лидери са майстори на обещанията:

- Какво искате? Пари? Ще ви дам пари! Здраве? Ще ви дам здраве! Безопасност? Ще ви дам безопасност!

Казано по друг начин, лидерът върви след народа. Той чувства очакванията на народа и по съответстващ начин се изказва пред публиката.

По аналогичен начин провеждам лекциите си. Ако публиката, която се е събрала е напреднала – също като нашата аудитория на уроците, тогава чувствам, че трябва да покажа на хората истинската цел – не желанието на „утробата”, а истинското желание, целта, която е противоположна на егоизма на всеки. Така влизам в ролята на лидер, който води след себе си своите ученици.

Но ако отида на лекция, а пред мен седят „котки” и ме гледат по котешки? Тогава трябва да им разкажа, че в духовния свят всеки има много мишки, мляко и сметана.

Именно в това се състои разликата: дали да следвам личността или мнозинството. Отнасям се по различен начин към различните аудитории: пред учениците поставям истинската цел и ги тегля напред, а на масите давам „бонбони”, разказвайки им за материалните ползи – за здравето и обезпечаването на живота, за увереността в утрешния ден, за възпитанието на децата и т.н.

Затова, ако искаме да постигнем духовния живот, нямаме друг изход – длъжни сме да сведем глава пред мнението на личността. За нас, това са Баал а-Сулам и Рабаш, които със своите книги ни насочват към Твореца.

От урока по статията „Свобода на волята“, 08.04.2011

[40111]

Публикувано в: Ежедневен урок, Разпространение на кабала - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №5

На всеки е възложен дълг, при изпълнението на който не може да има никакви извинения и отстъпки: трябва да се грижи за чувството на радост, увереност и сила в нашата среда.

Да не говори за присъщите му слабости, да не проявява нерешителност, въпреки че все още никой „не е изплувал от мъглата”, да не демонстрира пренебрежение, което се появява отново и отново в зависимост от нарастването на егоизма.

Напротив, трябва да работя по-високо от своето его, излъчвайки през цялото време увереност, решимост по пътя и радост – като знак за това, че се намирам в съвършено състояние.

Струва ми се, че нямам нищо – но и нищо не ми е нужно. Искам само да се намирам в състоянието на чисто отдаване. Защото, каквото и да придобия, ще бъде достояние на моя егоизъм. Само когато се изключа от него, когато се радвам, че е празен и не изисквам от него никакво напълване, тогава започвам да придобивам духовния свят. Такъв преход се нарича „духовно раждане”.

Много се надявам, че няма да забравяме за това.

В сборника „Шлавей Сулам“ (1984, статия 4, „Човекът да помогне на ближния”), Рабаш пише:

„Всеки трябва да обръща внимание и да мисли, с какво може да помогне на другаря си, предизвиквайки в него приповдигнато настроение. Тъй като, що се отнася до настроението, всеки може да намери в другаря си място на недостиг, което е способен да напълни”.

И още един цитат от „Шлавей Сулам“ (1984, статия 1, част 2, „Цел на групата – 2”):

„В обществото трябва особено да се следи за това, в средата да не проникне лекомислието, тъй като то разрушава всичко”.

Който пренебрегва нещо по пътя, по време на занятията, при осъзнаването на величието на другарите и учителя, той намалява вашите сили. Веднага го махнете от групата. Това е вашият най-голям ненавистник. Не го оставяйте. Нека си помисли с какво се занимава, нека се извини и разбере своя проблем – чак тогава можете да го приемете обратно.

Не трябва нито секунда да държите в групата човек, който намалява нашите сили по пътя. Спазвайки това правило, задължително ще стигнем до целта по бързия начин.

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[40000]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №5

С вас сме потопени в силата на Твореца. Нашите точки в сърцата се движат подобно на малки заряди в електромагнитно поле, насочвани от него – съгласно закона за подобие на свойствата.

Уподобявайки се на полето в своето отдаване, аз се движа към неговия център – към света на Безкрайността. И обратно- колкото по-малко е моето подобие, толкова повече се отмествам към периферията в световете Адам Кадмон, Ацилут, Брия, Ецира и Асия.

Моята точка в сърцето се намира извън всички тези светове, а пред мен е групата. Тя е като асансьор: приобщавайки се към нея, започвам да се издигам заедно с нея, разкривайки че тя е моето обкръжение, намиращо се на нивото на света Асия, след това – Ецира, после – Брия, Ацилут, Адам Кадмон. И накрая я разкривам като Малхут на света на Безкрайността.

Винаги съм бил „опакован” в групата. Издигайки се с нея, в един момент виждам, че ме заобикалят не другари, а точки в сърцата. Те се намират пред мен, но вече не виждам телата.

После в зависимост от това как се издигаме от света Асия в световете Ецира и Брия, внезапно откривам сред нас Рабаш, Баал а-Сулам и други кабалисти от все по-древни времена – Ари, Рамбам, Рамбан, раби Шимон и т.н. чак до Адам. Ние ще усетим, ще видим тези души сред нашите точки.

Защото всъщност разкриваме общата система. В нея откриваме и всички души, които все още не са се поправили. От една страна ги виждаме поправени – такива, каквито са отвътре, а от друга– чувстваме, че още не осъзнават това. И тогава разбираме, на кого и как да помогнем. Както в организма- когато в някой орган възникне проблем, цялото тяло се втурва да му помага.

Иманно по този начин се издигаме все по-високо.

Важно е да помните: неслучайно сме се събрали с вас – става дума за разкриване на системата. Не можем да променим нашата връзка, нашата взаимна зависимост, и затова всеки трябва високо да цени другите. Защото зависим един от друг – всички се отнасяме към онзи пласт на душите, който сега се издига и поправя. Не можем да си позволим да се разпръснем, да се разпилеем – напротив, трябва по-плътно да сгъстим редиците, ускорявайки по този начин поправянето

От 5-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[39919]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Всемирен конгрес  “We!”, Ню Джърси, урок №5

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984 г, статия 1, “Целта на групата“: “За да се достигне до отдаване на Твореца, е необгодимо преди това да започнем да отдаваме на човека – и това се нарича любов към ближния“.

Тъй като нашата природа е напълно противоположна на любовта към ближния. Аз обичам само себе си, всички мои сметки както съзнателните, таки и подсъзнателните, са построени изключително на личната изгода.

Как да седя, как да изглеждам, как да мисля, какво да гледам – всичко това аз пропускам през филтъра на своя егоизъм, оставяйки единствено това, което може да бъде в ползa или се явява като заплаха за мен. Всичко трябва да служи единствено за моето благо – моята природа е такава.

Но аз трябва да достигна до всеобщото отдаване, всеобщата любов – вечната сила на Твореца, вечния живот. А за това са необходими предварителни упражнения в група. И затова Рабаш продължава:

“…Любовта към ближния е възможна единствено при самоотричане“.

Едното идва вместо другото. Отдаването и получаването не могат да живеят заедно.

В мен съществуват 613 желания, и като цяло, моето желание действа само за себе си. Такава е ситуацията в началото. Но след това аз започвам да си режа от него “парченце по парченце“, започвайки от най-лесните и стихайки до най-трудните желания.

Така ча поправям себе си крачка по крачка и вместо частите от егоистичното желание в мен се проявява желание да отдавам (<). А в останалите си желания аз все още оставам в намерение заради самия себе си (>). Така аз поправям своите части.

Но тук има условие: ако съм поправил в себе си дори и едно желание за отдаване, то останалите вече не могат да останат в егоистично намерение. И затова те трябва дa  преминат в съкращение.

В мен има голям съсъд, и в началото (1) той целият е обърнат за моя собствена изгода. Преди всичко аз произвеждам съкращение (2) – и само тогава мога да преобразя в отдаване другото, най-първото малко желание (3).

И така в мен е имало голямо желание. Аз му правя съкращение, а след това отрязвам  своя най-тънък пласт и от него мога да извърша отдаване (hhh). При това над всички останали желания все още цари съкращение (Т). след това аз отрязвам втори пласт, трети, (a, b, c), и ги поправям и тях един след друг.

В един човек не могат да съществуват двете желания: това, което е обърнато за мен, и обърнатото за отдаване. Тъй като те са противоположни едно на друго. За да мога аз да придобия и най-малкото желание за отдаване, всички останали желания трябва да бъдат съкратени.

От 5-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39945]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №4

Скоро ще завършим работата по книгата „Зоар”, за да я направим достъпна за всички. В оригинал книгата е написана на арамейски език (арамит), който е обратен на иврит.

Тези два езика вървят паралелно – иврит говори от страната на светлината, а арамит – от страната на кли/съсъда/желанието. Преплитайки се, те разказват за съединението между светлината и съсъда.

За да ни предадат методиката за поправяне на желанията/келим, авторите на „Зоар” са написали книгата на арамейски език. В нея има също и големи части на иврит, където се говори за разпространението на светлините. Но там, където става дума за работата на душата, е написано на арамейски. При това е написано в много сложна форма -  и на единия, и на другия език.

Работейки над книгата, ние я преведохме от арамейски на иврит и я изчистихме от всевъзможните допълнения – препратки към източници и други неща, които много затрудняват четенето й от тези, които трябва да се запознаят с книгата „Зоар”, за да извлекат от нея поправящата светлина.

Вече около година работим над това. Надявам се, че в рамките на тази година работата ще бъде завършена и тогава ще можем да поднесем книгата на всички. Паралелно с това превеждаме готовите части на английски, руски и испански. Да се надяваме, че всички ние ще можем да се насладим на светлината, която се крие в книгата „Зоар”.

Засега я изучаваме всеки ден на нашия сутрешен урок в продължение на 45 минути. При Рабаш я четяхме по половин час на ден. Защо? Ако човек по време на урока е в правилното намерение, са му достатъчни 30-45 минути, за да извлече от тази книга сила за целия ден. Тази сила после ще работи над него през цялото денонощие и той ще може да продължи своето поправяне с порцията светлина, която е получил.

От 4-тия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[39871]

Публикувано в: Зоар, Изучаване на кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!”, Ню Джърси, урок №2

Въпрос: В нашия свят съществува понятието „повече, отколкото е необходимо”. Ако човек прекалено много се тревожи, ще успее ли да постигне целта?

Отговор: В нашия свят рядко съществува такова състояние, дори когато човек, като Фауст, пожелае да спре мига, защото е постигнал най-голямото щастие. Но в духовния свят всички мигове са такива, тъй като там подобието на светлината и кли (желанието), и всяко усещане, дори най-малкото, е усещане за съвършенство.

Тоест равновесието на светлината и кли винаги се проявява в усещането, че не мога да се чувствам по-добре, отколкото съм сега. Затова трябва да се разкрие по-голямо желание (потребност), за да „разтърси” човек и да го задължи да се издигне по-високо.

Ето защо учениците на Рашби, създали заедно книгата „Зоар”, всеки път събирайки се заедно да учат, са чувствали, че изпитват ненавист един към друг и е било необходимо отново да работят над себе си.

С други думи, за разлика от това, че в нашия свят никога не изпитваме пълна удовлетвореност, в духовното винаги сме напълно удовлетворени, и дори при издигането от стъпало на стъпало, се издигаме от добро към по-добро.

Въпрос: Не е ли възможно моята тревога за другите да е по-голяма, отколкото е необходимо?

Отговор: От една страна се безпокоиш за останалите и не те напуска тревогата за тях, а от друга страна си свързан с висшата сила. Но това не означава, че трябва да страдаш с целия свят и да се вълнуваш за него. В степента, в която разкриваш, че целият свят е вечен и съвършен, се безпокоиш само за това останалите да го усетят, а не за ставащото с тях.

В своята тревога се издигаш от материалното, животинско, телесно ниво на духовното стъпало и това, заедно с безпокойството, ще ти даде съвършенство. Ти уравновесяваш тези две свойства. Виждаш останалите като съвършени, макар те самите още да не го чувстват – а ти трябва да допълниш това тяхното усещане.

От 2-рия урок на конгреса „We!”, Ню Джърси, 01.04.2011

[39792]

Публикувано в: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №1

Въпрос: Занимават ли се членовете на израелското правителство с кабала, и ако да, как влияе това на външната политика?

Отговор: Правителството на страната не знае нищо за науката кабала и ние дори не се опитваме да получим достъп до него.

Защото, какъвто и висок пост да заемат тези хора, колкото и да са образовани, техните ръце са оковани с „окови” като задължения пред партиите, пред опонентите и привържениците – пред всички. Така че те не са способни нищо да направят и променят.

Опитах се да говоря с високопоставени лица и в други страни, но те разбират само методите на управление в плоскостта на този свят – с помощта на парите или силите на армиите, и нищо повече. В крайна сметка това са двете сили, които реално работят в нашия свят. Затова правителствата правят онова, което могат.

Необходимо е да се разбере, че единението между хората не може да се спусне отгоре, от правителствата. То трябва постепенно да се появи долу – от разбирането и осъзнаването на самите хора.

Хората трябва да разберат, че си струва да се съединят, защото тогава ще постигнат любов и топлота, увереност и безопасност, уреден, хубав, спокоен живот в този свят, добри отношения помежду си и с децата, живот без екологични удари и болести.

А освен това в правилната връзка между нас ще постигнем вечния живот, тъй като ще излезем от усещането за живота в своето егоистично желание, стремящо се да погълне всичко в себе си.

В интегралната система започваме да се свързваме с такава връзка, че всеки получава и предава на другия, а той – на следващия и т. н., образувайки затворен кръг, където всички усещат вечното течение на живота – не в телата, а във връзката между тях.

Тогава от всеки ще остане само духовната искра – „точката в сърцето” и връзката между тези точки. В резултат, когато телата умрат, ние няма да усетим тяхната смърт, защото преди това сме се издигнали на духовното стъпало (5).

Ако се намирам на неживото ниво, то нищо не усещам. Съществувайки на растителното ниво, не чувствам неживото като принадлежащо към мен, причиняващо ми болка. Само се храня от него. На животинското ниво, използвам растителното и неживото – те поддържат моето съществуване.

Ако се намирам на стъпалото на човека, тогава използвам всички нива. Мога да си отрежа ноктите или косите – моето растително ниво и не чувствам болка. Защо? Защото косата и ноктите са растителното ниво (2), а тялото, плътта – животинското (3). И затова, мога да си подстрижа косата или да си отрежа ноктите – растителното ниво в мен, и да не чувствам нито болка, нито загуба.

Същото се случва, когато се издигнем на духовното стъпало (5). Дори ако моето тяло умре, не чувствам никаква загуба, защото, съединявайки се с всички точки в сърцето, вече съм осъществил връзка със системата, намираща се по-високо от тялото.

Рабаш казваше, че човекът, който е постигнал духовното, чувства освобождаване от своето тяло – сякаш в края на деня хвърля ризата си за пране. Да се надяваме, че ще стигнем до това…

От 1-вия урок на конгреса „We!“, Ню Джърси, 01.04.2011

[39580]

Публикувано в: Духовна работа, Душа и тяло, Конгреси и събития, Криза, глобализация, Общата душа "Адам", Разпространение на кабала - Няма коментари→

Конгрес в Мецукей Даргот, урок 3

Когато доведох новите ученици при Рабаш, той ми каза че трябва да ги събера и поговоря с тях. “За какво?“ – попитах го аз.

Тогава той взе вътрешната хартийка от кутията ми с цигари и направо там – в парка на пейката ми написа статията, започваща с думите: “Ние сме се събрали тук, за да положим основа на групата, така че да се издигаме по стъпалата на човека, а не оставайки на животинското ниво“.

Точно с това започна той – с възпитанието. Всичките му първи статии говорят само за това – как да се организира обкръжение, така че то да възпитава всекиго.

Това е що се касае до нас – възрастните. А за децата тази система предоставя огромно, най-добро поле за действие. Защо? Който обучава дете, все едно пише на чист лист. Виждаме как децата се учат, попиват, формират се посредством това, макар и намирайки се във външните рамки с такъв подход към възпитание, което не можеш да наречеш и методика. Всички ние сме запознати с това като родители или като участници и очевидци на този общ процес.

От друга срана виждаме, че дори и малкото, което се стараем да предадем на децата на първия етап, носи плодотворен ефект и дава добри резултати. Но всъщност в действителност това не е наш успех и не е наша мъдрост – тук просто действа светлината.

Разбира се аз не искам да омаловажа усилията на Гилад Шадмон, директор на отдела за възпитание, и цялата му команда. И все пак в крайна сметка в тази област от нас се изискват старания, сравнително по-леки отколкото си мислим.

Искаме ли да се възползваме от възпитанието? Как да се грижим за децата? Как да се грижим за възрастните? Как въобще да осъществим всичко това?

Не трябва да мислим за реализацията, защото изпълнител се явява Творецът. Тази втора половина трябва да оставим на Него. А ние трябва да мислим как да осъществим това, което е възложено на нас, как да обезпечим своята част от работата. Ние осъществяваме само половината работата: организираме процеса, обезпечаваме всичко необходимо, така че да предоставим силата на групата, силата за единство и възможността за влияние.

Държейки такъв курс ние оставяме на светлината място за действие – и това става. В това трябва да се състои професионализмът на нашите възпитатели. По този начин ние чувстваме себе си като партньори на Твореца: ние подготвяме за Него “плацдармът“, а той вече формира Човека.

От 3-я урок на конгреса в Мецукей Даргот, 25.02.2011

[37270]

Публикувано в: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По време на урока аз постоянно мисля за предстоящия конгрес и ми е трудно се концентрирам. Губя ли нещо в резултат на това?

Отговор: Разбира се, че не. Ние винаги усещаме натиск в процеса на подготовка за такива масови събития. Веднъж в годината се събираме заедно на конгрес в САЩ и трябва да видим това като неповторима възможност да се обединим един с друг. Няма друга възможност да получим повече обкръжаваща светлина, подкрепа и сила да напреднем освен на подобни събирания като това.

Имено това аз лично очаквам. Спомням си как в началото, когато започвах да уча с Рабаш, буквално няколко месеца по-късно пътувахме заедно до Цфат. В не много голям двор с малка къща се събрахме заедно всички ученици на Рабаш, които са учили с него по различно време и изведнъж са поискали да се присъединят към нас. Около 40 човека се събраха, което беше доста голяма група преди да доведа при него нови ученици.

Аз виждах колко е развълнуван той от това пътуване и от това да бъде там. Аз го попитах: „Какво има толкова особено в това?”. Той ми обясни, че тези събирания са най-ефикасното средство в нашия свят за духовно предвижване, когато човек идва, за да се обедини с другите, работи заради това, прави усилия и желае да получи силите на другите, да ги събере и да ги поеме вътре в себе си, буквално да изпие тази мощ. Това зависи само от него и от неговата чувствителност.

Ако се подготвя за конгреса по правилния начин, тогава отивам там и получавам всичко, което мога. Всичко зависи от мен. Това е така, защото сме изправени пред Безкрайността. Аз мога да дойда на конгреса и да не получа нищо, да презра другите и да си тръгна от там с още по-голяма хладина отколко преди. Или аз мога да отида там и да бъда впечатлен, трогнат и вдъхновен. Аз мога да попия толкова много сила и обкръжаваща светлина, която не ще получа по време на години на учене. Всичко зависи от моята подготовка.

Затова ние трябва вече да се подготвяме за предстоящия конгрес. Преди такова огромно събитие, когато човек планира да се съедини с другите, той трябва да изпита вълнение и страх, усещане, че стои на прага на голяма вътрешна промяна. Това напрежение на очакване и подготовка се усеща дори физически.

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 08.03.2011

[37452]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Ние виждаме, че хората от новото поколение не искат да се сближават помежду си. Затова интернет се е развил така, че той позволява да се действа отдалече, без физически да си в обществото, и да завързваш, каквито искаш контакти, без наистина да се съединяваш.

Как да им се предлага методика, която изцяло е основана на съединението и влиянието на обкръжението?

Отговор: Това е много добър признак – значи вече има осъзнаване на злото. Човек не иска да се приближава и да се докосва до никого, той се чувства индивидуалист, несвързан с никого, на когото не му трябва никой: нито родители, нито жена, нито деца. Той иска да остава сам със себе си.

Сега на всеки му трябва отделно жилище. В миналото поколение, всеки е искал отделна стая. А още по-рано, въобще не е имало такъв проблем, хората са живеели в една стая и не са си пречели един на друг.

Рабаш разказваше, че когато се е оженил, е отишъл да живее в дома на своята жена, семейството на която е било известно в Йерусалим и е имало двустайно жилище. Но всички те, родителите и децата, живеели в една голяма стая, а другата давали под наем, считайки, че не им е нужна. През нощта, когато идвало време да спят, разстилали на пода матраци, а сутринта ги събирали и ги нареждали на купчина в ъгъла. И освен тези матраци и малка маса за ядене, в стаята не е имало нищо друго. Така са живеели хората в Йерусалим в началото на 20 век.

А днес човек не може да търпи в стаята при себе си даже собствената си жена. Така се е изменила нашата природа, която ние трябва да разбираме, и затова искаме да преминем към виртуална връзка.

Виртуалната връзка – това е търсене на по-високо ниво на общуване. Това не е просто замяна на един вид връзка с друг – това е връзка на по-вътрешно ниво. В нас се появява стремеж да се свържем с вътрешния свят на човека, на нивото на неговата психология.

Но скоро хората ще се разочароват от интернета и ще разберат, че той не може да удовлетвори техните потребности за истинска, вътрешна връзка. Всички тези смс-и, е-майли, социалните мрежи – не могат да дадат отговор, на разкриващото се в нас сега търсене, което засега и самите ние не разбираме. Но ние усещаме, че трябва да се съединим, да постигнем природата, света, да почувстваме и разберем всичко на по-високо ниво, отколкото е сега.

Младото поколение засега не осъзнава съвсем това свое вътрешно търсене – но тази потребност, която има днес, не е от виртуална връзка, а от по-вътрешна, чувствена връзка. А тя може да се достигне, само ако чрез виртуалната връзка се премине към използването на науката кабала. И това скоро ще ни се разкрие.

От урок по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 21.02.2011

[35985]

Публикувано в: Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Намирайки подходящото обкръжение, човек е готов да се преклони пред него, да приеме всичко, което ще му кажат. В началото вижда величие във всичко – в учителя, в ученето, в другарите. Но след известно време започва да свиква. Предоставят му възможност да се включи в обкръжение и тогава започва спускането надолу: „Всичко е нормално, в своята компания съм – както и преди. Там, където трябва съм”.

И с това, човек слага кръст на себе си и се плъзва надолу. В своята глупост и гордост не разбира, че сега му позволяват да се приближи, за да възвеличи обкръжението в своите очи. За него, то трябва да стане още по-високо, отколкото е било в началото.

Но заради своята природа човек гледа света през материалната призма. Вече познава другарите и те не му се струват толкова велики като преди, когато се е чувствал като скромен гост сред тях. Учебният материал придобива свързаност, а и учителят загубва предишната си висота.

Така расте егоизмът, за да предостави на човека възможност, всеки път отново да извисява обкръжението. Но той не използва тази помощ по предназначение – за подем, а остава долу. И в резултат, вместо да се изкачи – се спуска.

По този начин хората, които заслужават подем и разкриване на Твореца, като не успяват да влязат в обкръжението, започват да се спускат, пренебрегвайки получените средства. Още на следващия ден те не гледат на него, както вчера. Учителят, групата и книгите губят ценността си в техните очи, макар това да се случва с различна скорост.

Затова моята работа е непрестанно да извисявам важността на обкръжението – на учителя, книгите и групата. Трябва през цялото време да се издигам. Не защото някой има нужда от моето признание, а просто по друг начин няма как да постигна величието на Твореца.

Обкръжението не изгражда от себе си нещо особено и затова е много трудно да се ценят другарите. Учителят също не изглежда голям човек. В кабалистичните групи винаги е било трудно да се задържи обкръжението на висота. И все пак нямаме друг изход – трябва да започнем да помагаме на другарите да осъзнаият важността на групата.

Това не означава, че трябва да важничим или изкуствено да парадираме с величието. Тук не можем да се преструваме, защото Творецът е скрит. Колкото човекът е по-високо, толкова по-малко се проявява това – а Творецът е скрит повече от всички. Такъв е духовният закон.

И затова трябва да увеличаваме важността на обкръжението, за да можем чрез него да постигнем важността на Твореца. Ако тази цел не гори в нас изначално, ако не изградим ясно тази схема – от величието на обкръжението към величието на Твореца – тогава нищо няма да постигнем. Напротив, пренебрежението само ще нараства.

Днес, организацията Бней Барух съществува, защото аз съм тук. Утре, мен няма да ме има и ще се случи същото, което стана с групата на Рабаш – разногласия по всички направления. Затова, трябва да възвеличаваме същността на нашето общество, неговата основа – неговото величие, произтичащо от стремежа към величието на Твореца.

Ако през цялото време се стермя да придобия важността и величието, напълвайки главата и сърцето на всеки, ако принадлежа към това, ако съществувам заради него, ако съм привлечен от величието на обществото, защото ме води към величието на Твореца, ако постоянно усещам това, ако то ме движи – тогава, безусловно ще постигнем целта в най-кратки срокове.

От урока по статия на Рабаш, 14.02.2011

[35283]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Ако цялата наша работа – това е да разкрием мястото на разбиването, то какво не ни достига, за да направим това?

Отговор: Ти просто не искаш да разкриеш това разбиване! Защо ти е да разкриваш своята завист и ненавист – по-просто и по-спокойно е да оставаш равнодушен.

Човекът чувства, че другарите, „ближните”, сякаш не съществуват. В кабала „ближен” – това е човек, който аз чувствам извън себе си. Аз знам, че всички трябва да бъдат в мен при правилно възприемане на действителността – а аз ги усещам външни за себе си, далечни и ненавистни. И аз се плаша, нима така ненавиждам частите на своята собствена душа?! Това е и усещането за силата на разбиването.

Аз знам, че това е лъжа и искам да поправя своето криво зрение!

Опитай да се постараеш, да видиш, че всичките ти другари са част от теб. Даже на целия свят вече се разкрива неговата затвореност и взаимозависимост. Но ние не достигаме до този извод от външната страна, от отсъствието на избор, както прави  целия свят, чрез удари, показващи връзката между хората. Ние достигаме чрез вътрешното – и така постепенно разкриваме, че всички се явяваме едно цяло и сме свързани в обща система.

И знаейки всичко това, аз гледам наоколо и виждам чужди за себе си хора! Аз не чувствам какво мислят те, какво искат! Още повече, те всичките са ми безразлични, и не е по силите ми да ги удържа всички в полезрението си, а още повече в усещанията си… Никой от тях!

Тоест, разбирам, че това е пълното разбиване – аз съм болен от страшна болест! Защото виждам, че съвършено съм загубил чувствителността, способността да усещам всички тези части, които трябва да са мои. Аз се разпадам на части като мъртво тяло. Защото смъртта – това е, когато от тялото изчезва жизнената сила, и то започва да се разлага на прах. Аз усещам себе си така, сякаш изведнъж от мен се отделя ръцете ми, краката. Това ме ужасява.

Всичко това мога да видя и да почувствам в сетивните си органи (келим), които се развиват в мен благодарение на изучаването на кабала, и които в бъдеще е съдено да станат моите свойства любов и отдаване. По-нататък…

Но любовта започва с това, че ние разкриваме в себе си ненавистта към другите и започваме да я ненавиждаме в себе си. И сега аз разкривам тази ненавист – своята неспособност да усещам другия, защото той ми е безразличен. И даже по-лошо, аз оценявам успеха си – по техните неуспехи. Колкото на тях им е по-зле – толкова на мен ми е по-добре. Какво извратено и лъжовно възприятие, каква слепота, че така мисля за другите.

Рабаш привежда пример, че човек изведнъж разкрива, че съседското дете, което така го е дразнило – всъщност е негов син.

Но да поправиш тази картина може, ако се стараеш да видиш как всички в групата заедно се стремят да поправят това изопачаване.

От урока по статията „Същност на науката кабала“, 13.02.2011

[35220]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Общата душа "Адам" - Няма коментари→