Въпрос: Какво означава да вървя по пътя на отдаването?

Отговор: Ако целта на творението е сътворените да бъдат насладени, а Творецът е добрата сила, творяща добро, и само това е Неговата същност спрямо нас, то за какво да Го молим, да ни направи добро?

Всички крещят към Твореца: ”Направи ни добро!”. Но това е просто смешно – за какво да молиш добрия човек да ти направи някакво добро? Той и сега твори добро, Той нищо друго не може да прави. Казано е, че Творецът е добър и към лошите, и към добрите, и никога не променя своето отношение, както се казва: ”Аз своето проявление АВАЯ не меня” и ”светлината пребивава в абсолютен покой”.

Получава се, че няма защо да Го молим да ни даде добро? Но нали всички молитви, всички молби, псалми, са съставени от кабалистите, от хора, намиращи се в духовно постижение. Защо тогава са се молили те: ”Помогни ми, запази ме, направи ми”?

Това са викове, за да формират желание: ”Помогни ми да поправя своето възприятие!”. Това се и нарича ’’работа на Твореца”. А за Твореца отдаването на нас – не е работа, а наслаждение.

Моята работа се състои в това – да помоля за правилно желание, съсъд, а Неговата работа е да създаде този съсъд. Тоест, това е молба за готовност да приемем напълването, благодарение на което достигаме сливането – а не за приятна промяна.

Думата ”молитва” се превежда като ”самоосъждане” – това е молба на творението за неговата собствена промяна. Когато казвам: ”Защо Ти си ме изоставил?“, Той наистина ли ме е оставил? Или казвам това само за собственото ми възприятие, вътре в което усещам, че Той ме е изоставил – и сам осъзнавам това? Всъщност моля от Него да поправи моето усещане, за да усещам, че Той не ме е изоставил и не се е отдалечил.

Молитвата е молба за поправяне на нашите желания и всичко това се нарича работа на Твореца, а не самото напълване.

От урока по статия на Рабаш., 15.01.2012

[66470]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Когато се обръщаме с молитва нагоре, то издигаме искрите от разбиването, от което сме произлезли. Искрите са парчета от екрана и от отразената светлина, а след разбиването, попаднали вътре в разбитите желания. А сега трябва да съберем и да вдигнем тези искри.

Не създаваме нищо ново, работата ни се състои само в това да подбираме, сортираме и правилно да съединим парчетата. Тези изяснения правим за сметка на разни действия, с които се опитваме да изясним желанията си и свойствата, скрити вътре в тези желания: за какво работи моето желание, заради получаването или отдаването?

Така започвам да сортирам желанията, доколкото съм способен да направя това. Работя върху себе си, в групата, по разпространението, за поправянето на света и на самия себе си, тоест над вътрешните си и външни желания. Опитвам се да ги съединя в едно цяло, за да построя там правилна система.

А после трябва да отделя това, което не ми е по силите да направя, от това на което съм способен, и именно да се прилепя към него, да съсредоточа вниманието си върху това.

Не трябва непременно да се хвърлям и да поправям всяко свойство, не с всички явления съм способен сега да работя и да мисля за отдаване на ближния и на Твореца. Трябва да се съсредоточа върху това, къде съм способен и главното е това да ми помогне през цялото време да остана в правилното намерение.

И когато приключа с това изясняване, започвам да събирам разбитите парчета заедно, доколкото ми се удава да присъединя всичко към групата, ученето, разпространението и към Твореца, заради когото правя всичко това.

През цялото време се старая, за да може всеобщото свойство на отдаване, което се нарича закон на природата или Творец, да стане моя цел. Защото разбирам, че целия свят и моята вътрешна неизправност, и всичко случващо се трябва да е само за това, за да ме подтикне към тази цел. Всичко е започнало заради това и  всяко мое действие трябва да се присъедини към същото това направление и да стане част от процеса на поправяне!

Ако разбирам, че ”няма никой, освен Твореца”, и няма друга причина за действията ми, то започвам правилно да възприемам ежедневното си съществуване, всичко случващо се с мен, с моето обкръжение, със света. Всичко се съединява ведно и виждам, че ми е необходим целият свят и всичко е създадено само с цел да ме доведе към отдаване.

Така напредвам: изяснявайки, разделяйки, събирайки, присъединявайки всичко, което може към една цел. Около тази една точка се измъчвам ден и нощ, докато не пристъпя към молитва (МАН) – когато всичко се натрупва до краен предел, което се нарича ”сеа” и тогава получавам отговор на молитвата си.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 24. 08. 2011

[52519]

Публикувано в: Духовна работа в група, Духовност, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Човек не може да се успокои, ако се намира в състояние на ”сблъсък с обкръжаващата и вътрешната светлина”. Защото външната форма на пряката връзка на наслаждението и желанието, от които той не е могъл да построи своя парцуф, своето ”лице” (паним), отношението към Твореца – сега му показва доколко не е изпълнил това, което е искал Стопанинът от него.

Това, че той малко е получил заради отдаване, съвсем не е удовлетворило целта на творението. Защото целта на творението от страна на Стопанина е било да го наслади целия и да го напълни с всякакви наслаждения.

А от това, че малко е получил – той успява да усети любовта, отношението на Стопанина. Защото благодарение на това е станал малко подобен на Него, както е казано: ”По твоите действия ще Те познаем.” И сега, в крайна сметка, той усеща колко силно Стопанинът го обича.

В него възниква допълнителна, огромна слабост от това, че не е изпълнил докрай действието, до съвършенство. Защото, ако не се е слял със Стопанина, то би могъл да каже: Той не ми даде много и аз Му върнах малко, сега сме квит. Сякаш съм се разплатил с Него за всичко, което съм получил и повече не искам да получавам, запазвайки достойнството си.

Колкото получавам, толкова му плащам, и тогава се чувствам равен Нему и мога да се гордея със себе си. Но не се получи така, както се надяваше моето желание за наслаждение… Защото проблемът е в това, че аз разкривам там вътре в този парцуф сливането с Твореца, и в него усещам свойството Му – абсолютна любов, връзка без всякакви условия, добро отношение и към лошото, и към доброто, независимо от състоянието на човека!

След това разкриване, което аз правя вътре в своя парцуф, узнавайки, че Творецът се отнася към мен без всякакви сметки, не мога да се съглася да остана в състояние, в което съм получил малко от Твореца и се задържам там, мислейки, че съм удовлетворен и Творецът е удовлетворен.

Сега усещам, че Творецът не може да се удовлетвори с това – такава огромна Негова любов разкривам. И това ме принуждава да оставя сегашното си състояние и да го призная за съвършено неудачно, на 100%. Трябва да поправя тази, като че ли ”грешка”.

Това неголямо получаване ми е разкрило, доколко Стопанинът е над всички сметки: ти на мен, аз на теб, и не обръща внимание на това, колко всеки от нас е получил и колко е върнал. В светлината НАРАНХАЙ, която се е спуснала от ”пе” в ”табур” на парцуфа, творението постига нова връзка с Твореца.

И сега аз започвам да работя над тази нова връзка. Когато излизам от това състояние и отново се обръщам към светлината на Безкрайността, в мен вече се появява допълнително усложнение – отнасям се към Стопанина, разбирайки много повече отношението Му към себе си. И затова, от една страна, приемам по-малко светлина от предишната – светлината Нефеш, спускаща се в стадий 3 (гимел). И това е много по-малко, отколкото е била на стадий 4 (далет).

Но от друга страна аз разкривам в това много по-дълбоко качество – светлината Руах от страна на Стопанина, това е отношението Му на особена любов, повече. отколкото съм усещала в Галгалта. Това отношение вече е на растително, а не на неживо ниво. Между мен и Стопанина възникват такива чувства, в които има движение, развитие.

Ако това преди са били формални отношения, когато просто съм получавал всичко от Стопанина, то сега те са повече от ”сърдечни”.

От всичко това ни става по-ясна причината за сблъсъка на вътрешната и отразената светлина, ударът на светлината в екрана, изтъняването му и всичко, което се случва в парцуфа.

Трябва да се обмисля това, да се обърква, да се анализира, да се обсъжда със самите себе си. И не за да се разбере механиката, а в резултат на това ровене и изясняване, човек се разбира с желанията си. Тази е работа – е и молитва, защото той иска да разбере и да се доближи до това с действия.

От урока по „Въведение в науката кабала“ (Птиха), 20.07.2011

[48909]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да не се възгордеем от отдаването си на Твореца?

Отговор: Да се гордееш може само с това, че си получил поддръжка свише и с нейна помощ си преодолял трудностите и егоизма си. Трябва да се гордееш с Твореца, със светлината, с Неговата помощ, а не със себе си!

Защото какво има у нас самите – нищо! Нито собствени желания, нито светлина, нито действие. Даже и своя молитва си нямаме, ние я получаваме от обкръжението. Затова, колкото по-надалеч се придвижва човек, толкова по-малко получава  и повече благодари!

А когато се върне обратно към Малхут в света на Безкрайността, той получава всичко това от светлината Нефеш де-Нефеш, която е била в Малхут в най-първоначалното ù състояние, но човек увеличава в нейното светене ”613” пъти благодарността си, постигането на доброто, усещането за величието на Даващия.

Но самата светлина не се променя, тя няма никакви граници. Самата светлина така си и остава Нефеш де-Нефеш, само не голямо светене. А човек го увеличава до огромен пламък.

От урок по статия на Рабаш, 15.07.2011

[48251]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Не трябва да се страхуваме от разкриването на злото! Защо е нужно да се връщаш всеки ден към една и съща молитва, за да стане това навик? И даже има такава заповед, но как е възможно да се изисква това от човек, ако молитвата (молба за поправяне) се ражда в сърцето и изцяло зависи от желанието, от усещането?

Работата е там, че човек е длъжен да се приучи да работи ”в тъмнина”. Когато при теб дойде тъмнината, осъзнаването на злото, усещането за низостта на самия себе си, обкръжението, Твореца, всички средства за достижението Му, всичко това губи ценност и ти се оказваш захвърлен изцяло без сили, без и най-малкото усещане за важността на пътя.

Но заедно с това, у теб трябва да живее усещането, че цялото това падение е голямата подготовка към следващото състояние. И благодарение на такова отегчено сърце, ти ще можеш да направиш нови разяснения в новото егоистично желание, което се е разкрило в теб.

А след това ще дойде светлината и в тази светлина ти ще видиш в това непоправено желание, в което сега усещаш ненавист, безпомощност, безсилие, новите свойства – отдаването, любовта и напредъка.

И затова е необходима такава голяма работа за приучване към молитвата, за да може имено в такива тежки състояния, в които в началото дори не знаеш как да се откъснеш и да се пробудиш, – за сметка на навиците и опита, да съумееш да се обърнеш с молитва и да приложиш най-голямото и хубаво усилие. Така ще можеш да напреднеш, работейки в тъмнина, както е казано в Песента на песните ”на нощното ложе”.

Затова молитвата трябва да се повтаря по всяко време, подготвяйки човека за главната молитва на ”Съдният ден”. Тези дни се наричат страшни, ”дни на трепет”, но човек трябва да им се радва! Това са дни на радост. Ще постъпиш неправилно, ако плачеш в такива дни.

Действително, сърцето трябва да се разбие, но трябва да приемем това с радост, като разкриване на злото. Както е казано: ”Аз създадох злото начало и Тора в добавка за неговото поправяне”. И, ако човек е уверен, че има средство за да поправи разкриващото се зло, то той се радва на разкриването му. За него тези дни на трепет стават особени, като празничен период, подготовка за голям празник!

За това е необходимо да се готвим за тези дни на трепет като в самите дни – това е подготовка за съсъда, за Началото на Годината и Съдния ден. И, ако човек е направил правилната подготовка, организирал е поддръжката на обкръжението, защото всички молитви са общи и се нуждаят от неговата поддръжка, то той много бързо и на всякакво ниво ще изяснява своето зло и ще се радва на всеки етап, който е минал по пътя.

От урок по статия от книгата „Шамати“, 14.07.2011

[48 122]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Скъпи приятели! Моля ви задавайте въпроси по темата за тези цитати на великите кабалисти.

Забележките в скобите – са мои.

Същността на човек – това е желанието да получава

Който не страда за бедите на обществото, а усеща само своите лични потребности, не може да получи общото духовно разкритие, наричано “утешение на обществото“, тъй като не е подготвил общото желание, а само своето лично.

А съчувстващият за бедите на обществото, възприемащ неговите беди като свои лични, ще се удостои с разкритието на Твореца, тъй като неговата потребност – е общата, и неговото напълване е – също общото.

Баал а-Сулам. При Хахам. Беседи. „Всеки, който страда за обществото“.

Само човекът се явява творение, а всичко освен него – това е Творецът. И когато той се моли за своето поколение, се моли за Твореца, който се намира в изгнание, и така разкрива светлината на милосърдието.

Рабаш. Даргот Сулам. „Скрил се е моят другар“. Статия 237. (Трудовете на Рабаш т.3 статия 217)

[44661]

Публикувано в: Баал Сулам, Духовна работа, Кабалистични източници, Рабаш - Няма коментари→

Скъпи приятели! Моля ви задавайте въпроси по темата за тези цитати на великите кабалисти.

Забележките в скобите – са мои.

Същността на човек – това е желанието да получава

Когато желае собственото си поправяне – се занимава с получаване заради себе си. И колкото и да прибавя  в молитвата, той не само, че не се приближава към свойството отдаване, а обратното – разпалва в себе си желанието за получаване.

Но, ако той проси за обществото, то се приближава към отдаването – дотолкова, че голямото желание за отдаване разкрива в него светлината на отдаване (милосърдие, хасадим). А благодарение на получаване на светлината на милосърдие, може да разкрие в нея светлината на любовта.

Рабаш. Даргот Сулам. „Скри се другарят мой“. Статия 237. (Трудовете на Рабаш  т.3 статия 217)

Няма да помогне на човека да моли Твореца да го приближи към Себе си. А само молбата за подем на обществото от прахта, помага също и на молещия, защото той се явява част от това общество.

Рабаш. Даргот Сулам. Разрушението на светостта. Статия 116. (Трудовете на Рабаш т.3 статия 106)

[44658]

Публикувано в: Духовна работа, Кабалистични източници, Рабаш - Няма коментари→

Трябва да се разбере, че „Няма такава тревичка долу, над която да не стои ангел свише, който я бие и я кара да расте”. Тоест, всички събития ставащи в този свят, от най-лошите и до най-добрите, всички те имат само един източник – отгоре се спуска сила, която предизвиква в този свят действие, мисъл, процес.

Няма нищо в нашия свят, което да не се управлява свише – от най-малките частици на атома до най-големите галактики, от всяко движение в мислите, думите, действията на човека, животното, растенията, на неживата природа. Т.е., даже когато ни се струва, че сякаш ние си взаимодействаме един с друг, това също минава през върха и се регулира от там, от висшия свят.

Двата свята: висшия и нисшия, съществуват паралелно един спрямо друг, и всички сили се спускат от висшия свят в нашия свят, управлявайки всеки детайл.

Но може да се каже и иначе, че висшия свят е много по-вътрешен, както се казва „вътрешната част на Тора” или „вътрешната същност на нещата”. Целият висш свят се скрива вътре в този свят и оттук управлява цялата материя.

Но както и да си го представяме, нашия свят – това е свят на следствието, и затова ние не сме способни да решим в него нито един проблем. На нас само ни се струва, че можем да извършим тук някакви поправки – но това е така само, за да ни обърква. За това, че само с течение на времето, след много старания, ние накрая да осъзнаем, че нищо не сме постигнали, а само сме влачили след себе си всички неизправности, докато не стигнем до една голяма криза.

И тогава ние, накрая, се хващаме за главата и започваме да разбираме, че проблема е в това, че ние сме действали сами, със собствени сили, а не сме поканили висшата сила, за да действа тя вместо нас.

А висшата система, или действа отгоре надолу по безусловен, неизбежен начин, когато от висшия свят – света на решенията и действията, по естествен начин се спускат в този свят сили и пораждат в него действия. И тогава се получава, че нашия свят се управлява отгоре, което се нарича естествен ход на събитията – „в своето време” (беито), т.е. съгласно естествената програма на развитие.

Но маже да бъде и по друг начин, когато аз сам се включвам в това управление на нашия свят свише. Ако аз усещам тук долу какво става и моля за промяна, въздействайки на корена (на корена на своята душа във висшия свят), а този висш корен, на свой ред, въздейства на мен, и между нас възниква разкриване, общуване, ответна реакция – то това означава, че аз напредвам по пътя на ”ускоряване на времето” (ахишена), а не по естествения начин.

Тогава аз издигам нагоре молитва, МА”Н, получавам отгоре отговор, МА”Д, и по такъв начин сам участвам в преминавания от мен процес.

Всички страдания, които ние усещаме, идват единствено за да ни разкрият, че ние нищо не можем да направим, оставайки в рамките на нашия свят. И ако действително искаме нещо да променим – то трябва да повлияем на корена. Науката кабала ни обяснява, че целия живот ни е даден за това, да ни задължи да се обърнем към корена.

А всичко това е необходимо, за да предизвикаме ние, накрая, такова състояние, когото целия този свят се издигне във висшия свят и се слее с него, изчезвайки от нашите усещания.

От урока по статията „Обобщаващо въведение (Птиха колелет)”, 27.05.2011

[44138]

Публикувано в: Възприемане на действителността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Молитвата – това е връзката на човека с висшата сила, която изразява цялото му възприятие за тази сила. Има хора, които се молят, искайки за по-добър живот в този свят, има хора, които се молят за бъдещето на света, има и такива, които въобще не се молят и не вярват във висшата сила.

Но все пак те мислят за бъдещето си, а всяка такава мисъл се нарича молитва. А към кого да се обръщам, това вече е друг въпрос: към природата, към съдбата, към някаква неизвестност, към бъдещото си състояние или към висшата сила, която днес може да бъде лоша, а утре добра в зависимост от моята молба.

Молитвата – това е моето действие по отношение на следващия миг, надеждата да достигна определено състояние. В това определение влизат множество състояния, но все пак те се разделят на две, в зависимост от това на кого се моля: на Този ли, който се променя, и е в моите възможности да го накарам да се промени?

И тук хората започват да търсят тайни методи, позволяващи им да управляват висшата сила, за да стане тя по-добра, да измени реалността, света. На тази надежда да подобриш висшето са основани всички мистични и религиозни търсения. Човекът от този свят, живеещ със своя егоизъм си мисли, че това е възможно.

Но има и друг, много рядко срещан подход, който казва, че висшата сила не се променя – а ти трябва да знаеш, как да промениш самия себе си, използвайки силите, заложени в теб от природата! Това е кабалистичният подход, противопоставящ се на всички останали подходи.

Не е важно, мисли ли човек, че Бог е един или много, представя ли си се стоящ пред природата или пред някаква друга висша сила – главното е неговото отношение към нея. Тоест, търси ли той, как да използва силите на природата и собствената си промяна, за да постигне избраната цел – и, следователно всичко да зависи от него и от връзката му с тази сила?

Или той не гледа себе си, а гледа навън и търси някакви начини за да промени висшата сила. Така, както той егоистически иска да промени целия свят и да използва всичко за своя изгода – така той подхожда и към висшата сила, търсейки, как да Я използва за своите интереси, и какво да направи, за да му се отплати Тя с добро.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 09.05.2011

[42598]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Аз трябва да развия в себе си достатъчно чувствителност към злото, за да не се изключа и да не избягам от него, когато ми е зле, и да не търся приятното за себе си. Ще мога ли аз, с помощта на обкръжението да реша и със сърцето, и с разума си, че доброто – това е нашето съединение, а злото – е разделянето?

Ако аз чувствам, че някъде в сърцето или в разума не ми достига такова отношение, то това усещане за недостиг и поражда у мен молитва. Това е единствената молитва, на която висшата светлина реагира, защото това желание е насочено точно към нея. Тогава висшата светлина започва да ми въздейства, и ние започваме да работим съвместно с нея, съединявайки се.

Аз искам от нея да ми даде все по-голямо осъзнаване на злото в мен, което се нарича откъсване от ближния. А висшата светлина действа в отговор на тази моя потребност. Защото Тя се намира в абсолютен покой и е винаги готова – а моето искане точно съответства на нейната природа. И колкото повече аз се пробуждам, толкова по-силно става моето впечатление от висшата светлина. Тя не се променя – аз се променям!

Моето желание увеличава впечатлението ми от светлината и затова се казва, че светлината по-силно ме осветява. Така получавам отговор на молитвата си. Каквато е била молитвата, такъв и отговор е получен, нито по-малко, нито повече…

Затова човек трябва да изясни и да подреди всички свои желания, да ги погледне отстрани, като външен, обективен изследовател относително самия себе си, да се издигне над тези желания и да се ориентира какво желание му е необходимо, за да влезе в контакт със светлината. И това ще бъде само желанието за съединяване!

Защото светлината нарочно е разбила общия ”съсъд”, желанието, и единствено с тази цел действа, за да съедини обратно всички негови части. И ако у човека има такова желание, или той се приближава към него, това означава, че той идва към светлината. А докато се разпилява във всички други направления, то нека знае, че там няма какво да търси – там няма светлина!

Казано е:”Исраел (човекът, устремен ”направо към Твореца”), Тора (светлината на поправянето) и Творецът” трябва да се съединят в едно цяло. Тоест, стрелата трябва да бъде насочена право към целта, съгласно усещането и изясняването на човека.

Всеки път трябва да се старая да се насоча колкото е възможно по-точно по посока на светлината, за да може моето желание и Нейното желание да стоят точно едно срещу друго. Тогава ние ще работим на една и съща вълна, и аз ще Я помоля имено за това, което Тя може да ми даде. И тогава това ще се случи…

Ето това и ще бъде истинска молитва и най-бързият начин за моя напредък. Моето прицелване ще съвпадне с целта и аз ще изстрелям стрелата.

От урока по статията на Рабаш, 10.05.2011

[42740]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №8

Въпрос: Какви сили препятстват подема на моята молитва към Вратата на сълзите?

Отговор: Преди всичко, ние няма към кого да се обръщаме, освен към общата сила на групата – там се намира Творецът. ”Вратата на сълзите” означава, че ние разбиваме своя егоизъм и се обединяваме заедно.

Това състояние се нарича ”Врата на сълзите” затова защото, когато го достигнем, не усещаме нито сили, нито желание, нито способност за обединяване. Чак тогава, – ако наистина достигнем такова състояние, ние придобиваме сили да плачем и да се молим, защото сме обединени като съсъди в едно общо желание. От слабостта и безсилието се поражда вик, който се нарича ”сълзи”, и тогава” Вратата” се отваря.

Това се случва само по време на обединение, а обединението изхожда от центъра на групата. Затова не е важно, къде се намирате – в Детройт или някъде на друго място. Състоянието, когато вие искате да се слеете в едно цяло, за да постигнете любовта, но не сте способни на това, се нарича Врата на сълзите.

От 8- мия урок на конгреса ”Wе”, Ню-Джърси, 03.04.2011

[43036]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Каква трябва да бъде правилната молитва?

Отговор: Вярно е, че за се променим, на нас ни трябва в крайна сметка само молитва. Правилната молитва се определя с думите: „Исраел, Тора и Творецът са единни“.

Заедно с целия свят, с всички другари, с всички ближни аз искам да достигна такова състояние, в което всички ние сме обединени и посредством това единство доставяме удоволствие на Твореца. Той по отношение на нас е добър и твори добро. Няма никой освен Него. Така и ние по отношение на Него сме добри и творим само добро. Няма никого, освен нас.

Тогава, както е казано, Той и името Му ще станат единни. Иначе казано, светлината и съсъда, Творецът и ние, стигаме до единение, до сливане.

Въпрос: Това обща молитва ли е?

Отговор: Да. Защото ти се молиш за всички. Това е тази същата молитва, това същото намерение, което Авраам така е искал да разгори във Вавилон. Той се е стремял веднага да предизвика поправянето: „Хайде да се помолим, хайде да направим това!“

„Да се молиш“ означава да съдиш себе си: колко  е изкривено моето състояние и какво не ми достига, за да го поправя? Тоест молитвата – това е по-скоро анализ на ситуацията, отколкото молба към Твореца. Защото е да молим, не у кого, висшата светлина пребивава в абсолютен покой. Тя съдържа в себе си помисъл и чувство, но молейки се, ти сякаш искаш да я надариш със своите качества и усещания.

В това е и проблемът – ние трябва да пренесем всичко към самоанализ. Молитва означава, че аз проверявам себе си: какво не ми достига, върху какво в себе си аз искам да излея светлината. Където аз разкривам недостатък – там и тя пада, там тя и действа. А значи, на мен ми е необходимо да разкрия своите недостатъци, своите потребности.

Аз стоя пред неизменния Абсолют, и всичко в него е към доброто. След като е така, за какво аз мога да моля? Защото, Той и без това изначално дарява изобилие. Излиза, че на мен ми трябва само да разкрия в самия себе си тези места, които е необходимо сега да поправя. Това е и молитвата. Тя, цялата е обърната към мен, към търсене на това, което не ми достига, за да се уподобя на отдаването, на светлината.

От урока по статията „Свобода на волята“, 29.04.2011

[41783]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Човечеството се разделя на тези, които чувстват, че им е необходимо да достигнат целта в живота – и тези, които не чувстват това.

Тези, които не чувстват стремеж към духовното, се разделят на две групи:

1) хора, животът на които изобщо не е свързан с духовното – и така живее почти целия свят,

2) хора, свързани с духовното, но лъжливо – тоест, мислещи, че с помощта на материални действия може да се достигне духовно възнаграждение в някакъв „бъдещ” свят.

Такъв подход се нарича религиозен – човек не се чувства „в изгнание” от духовния свят. Той мисли: какво може да бъде това изгнание, след като аз се намирам на материалната земя на Израел, изпълнявам всички физически заповеди и разчитам да получа награда за това – какво още е нужно? И затова такъв човек повече не се нуждае от нищо.

Но има хора, желаещи да достигнат истинската цел, сливането с Твореца – и такива работят с намерение. И дотогава, докато те не достигнат тази цел – считат себе си, за намиращи се в изгнание и затова, мечтаят да излязат от него.

И колкото повече усилия влагат за достигането на тази цел, свойството отдаване и любов към ближния – толкова по-ясно усещат, че никой не може да им помогне, няма в нашата природа такива сили, които биха могли да направят това.

Така те продължават и продължават да воюват против това изгнание, против силата, която ги удържа в робство – против Фараона, властта, противоположна на Твореца. Докато не положат толкова усилия, че да им стане съвършено очевидно, че никога няма да им се удаде да се измъкнат със собствени сили, а единственият, който може да им помогне е Творецът.

Тези две истини, постигани в изгнание, им помагат да пробудят силата за освобождаване – разкриването на Твореца, благодарение, на което те излизат от егоистичната природа и придобиват природата за отдаване.

Такива хора, които преживяват изгнанието – очакват също и освобождаване. А всички останали, които не чувстват нито изгнанието, нито потребността от освобождаване, така си и остават в своето състояние. Тяхната роля е само в това да смущават тези, които усещат своето изгнание, и по всички начини да им пречат в работата.

Такива хора се наричат „многочислена сбирщина” (ерев рав), която задържа в изгнание желаещите да си пробият път към отдаването.

Истинската молитва може да се роди само в този, в който има истинско желание, което започва от точката в сърцето. А нея или я има, или я няма – тук вече нищо не може да се направи. Но ако в човека има точка в сърцето, стремеж към духовното, и той я развива за сметка на правилното обкръжение, то чрез своя стремеж към единството и съединението, той усеща себе си „в изгнание”, и ако правилно продължава да работи, то излиза от това изгнание, благодарение на истинска молитва, придобиване на истинското желание.

От урок по статия на Рабаш, 24.04.2011

[41390]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Човек много греши, ако невярно си представя общата картина на действителността. В нея сметката се води не с отделния индивид, а с единния механизъм, какъвто е той всъщност.

Всички ние сме едно цяло, и не съществуват никога единични молитви, а има само молитва на множеството за общата система, която е невъзможно да се раздели на части.

И затова човек трябва постоянно да работи срещу своята въображаема обособеност, срещу целта, която му се струва лична.

Той трябва непрекъснато да се бори с пречките, рисуващи пред него разбитата действителност, вместо единната душа, пълна с висша светлина, според закона за подобие на свойствата.

Ако човек не коригира отклонението от истинската картина – тогава, разбира се, неговите действия са лоши и неправилни. Те само го карат да описва все нови кръгове, докато не открие грешка в диагностиката на истинското положение на нещата и не дойде до истинската молитва.

Цялата ни работа е да различаваме погрешността, отклонението от това, което съществува в действителността. Ние се вслушваме в думите на кабалистите или сами се опитваме да си представим действителността, за да открием разминаването, над което трябва да работим и да молим за поправяне.

Ние трябва да си представяме единството на Исраел, Тора и Твореца, да се стремим да изпълняваме съветите на кабалистите. Това е необходимо, иначе се отклоняваме от истината и попадаме във властта на лъжата, без дори да го съзнаваме.

От урока по статия от брошурата за Песах“, 14.04.2011

[40698]

Публикувано в: Възприемане на действителността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Кабалистите ни съветват да не умуваме, защото целият наш ум е егоистичен и може само да ни спре, а да хвърляме повече сили  в действията.

Разбираемо е, че в мислите и желанията си аз ще остана в моя егоизъм, а с действието мога да извършвам отдаване. И нека да отдавам, защото възнамерявам да получа изгода за себе си, защото иначе нищо не бих отдал.

Но ако извършвам такива действия, каквито ме съветват кабалистите, значи в това вече има духовна добавка. Това вече не е само заради самия себе си, но е възможно да даде също и някакъв духовен резултат, за който аз не мога да мисля направо. Това работи по такъв „обиколен път”.

Тоест, нашето напредване не става направо. И с всяка работа, която извършваме, ние строим прекрасни градове за своя егоизъм, които се обръщат в бедни градове за Исраел („яшар-кел” – вървящият „право към Твореца”).

И тук се крие още едно допълнително препятствие. Ако аз работя за Фараона, строейки градове за него, но видя, че едновременно, постепенно достигам свойствата  отдаване, вяра, любов, единство, съединение, като „допълнителни резултати” от своята егоистична работа – тогава все още би било хубаво и разбираемо! Аз щях да знам, че надявайки се на егоистичната изгода, постепенно ще придобия желанието за отдаване.

Но не става така! Аз не само не придобивам желание за отдаване – аз виждам двойна загуба! В своето его виждам, че съм спечелил прекрасни градове – и не съм ги искал, но не съм имал избор. А за Исраел, който е в мен, съм загубил двойно – вместо това да напредна, аз съм получил бедните градове.

Ако заедно с прекрасните градове на Фараона, израснеха такива прекрасни градове и за Исраел – би разцъфтял успешен духовен „бизнес”, то тогава добре. Но няма нищо такова! Аз виждам, че моето его, моят Фараон е спечелил – а моят стремеж към Твореца е загубил и само ме е отделил от Него.

И тогава се обърквам и смайвам – що за път е това?! За сметка на какво ще мога да се приближа към отдаването? И тук лежи  крайъгълния камък, който може да спре човека от пътя.

Защото от тази точка нататък, човек трябва да напредва  с молитвата – със своя вик към Твореца. Той ще разбере, че сам няма да може да воюва с Фараона и да се избави от бремето на робството, а тук е необходима трета сила.

Преди не е чувствал потребност от Твореца и затова е забравял за Него. Той е мислел, че това е нещо съпровождащо, добавъчно, разкриващо се в самия край на пътя – но не го е считал за първа необходимост. А от историята с Моше виждаме, че Творецът му казва : „Да отидем при Фараона” – Творецът сам му се разкрива чрез горящия храст. Тоест от страна на човека все още съществуват огромни препятствия, пречещи му да се свърже с Твореца и да се обърне към Него, за да работят заедно, като партньори, против Фараона.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 12.04.2011

[40427]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Порокът на учениците на раби Акива е бил в това, че е нямало между тях любов към милосърдието. И затова Рашби е казал: „Трябва да достигнем между нас голямата любов, т.е. стремежът към отдаване, за да привлечем светлината и цялото благо”.

„Сборник от закони. Образът на живота”

Когато човек в своята молитвата извиква милосърдие за другаря си, неговата молитва се приема и пробужда милост свише. Когато човекът преследва собствената си изгода, той е далеч от това, неговата молитва да се издигне и да намери благоволение.

Книгата „Великолепието на Шломо“

[38888]

Публикувано в: Кабалистични източници - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това молитва?

Отговор: Творецът е създал само желание за наслаждение. Желанията се разриват сами по себе си, задействани от вътрешния двигател, който задейства в мен едно желание след друго, чрез реализиране на последователността на решимот (информационни гени). Молитвата е целеустремена работа на желанието, което се разкрива в човек.

Всяко желание или решимот се състои от 613 (тарияг) желания. Тези 613 желания, разкривайки се, обрисуват картната на света за мен – всеки миг нови желания, аз разкривам нов кадър на реалността, нов свят.

Но аз сам мога да пожелая да работя над своите непрестанно разкриващи се желания, да ускоря развитието на новите решимот в себе си, да контролирам как те се разкриват и да не оставам своето развитие на самотек. Аз мога да погледна напред към разкриването на нови желания, за да работя върху тях, да оправдая Твореца във всеки момент, да се предвижа към сливане с Него и да видя необходимостта и целеустремеността на всяко състояние.

Така работата с желанията се смята за молитва. Молитвата е работа в сърцето, а сърцето е сбор от всички желания на човек. Следователно, работата с нашите желания се счита за молитва. Затова е написано: „Да се моли човек всеки ден!”, т.е. през цялото време работи със своите желания, пробуждай себе си към поправяния.

Това коренно се различава от мнението на масите, които си мислят, че четейки молитви от молитвеника, извършват духовни действия. Цялата ни история показва колко безсмислени и напразни са тези тълкувания на „молитвата”. Те са чисто и просто външни действия, които се изпълняват по време на подготовката за действителната духовна работа върху себе си по време на изучаване на кабала. Само тогава работата е насочена към поправяне на самия себе си, наречена е „работа на Твореца”, тъй като се извършва от Неговата светлина, Ор Макиф.

Истинската работа лежи в ускоряване на желанията. Аз искам те да се разкрият в мен колкото е възможно по-бързо, за да мога да работя с тях, да подготвя себе си и обкръжението: учителя, книгите и групата, за да бъда винаги готов и да задействам своето развитие, сам „пробуди зората”. Зора е защото всяко желание ми се разкрива като тъмнина, а аз веднага я довеждам до светлината.

Затова молитвата е цялата наша работа и няма нищо друго освен работата с желанията.

От урока по книгата „Зоар”, 13.03.2011

[37897]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Как мога да имам власт над молитвата в сърцето, когато сърцето е непоправено?

Отговор: Ако сърцето е непоправено – няма молитва! Молитвата – това е молба за поправяне, ако аз се чувсвам непоправен или усещам, че не разбирам своята неизправеност. Тогава аз моля светлината, да проясни моите желания/келим, за да ми покаже недостатъците.

На мен изведнъж ми казват, че навярно ми трябват очила, че виждам лошо. А аз дори и не съм го забелязал, тъй като няма с какво да го сравня.

И така, аз трябва да моля светлината да ми покаже моята непоправеност. Усетил я, аз моля светлината да ме поправи. А вече поправен, моля светлината да ме напълни.

Всички тези действия в мен произвежда една и съща светлина, Творецът, но проявяващ се в различни действия – съгласно моята молба.

От урока по Книгата Зоар, 13.03.2011

[38013]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Нашият свят действа съгласно желанието за наслаждение, тоест всяка част на творението инстинктивно прави вътрешна сметка на това, какво за нея е най-изгодно, спроред нейното разбиране, вътрешното устройство, получено по рождение, от възпитанието и от влиянието на обкръжението. Иначе не сме в състояние нищо да направим.

Ние дори и не си даваме сметка, доколко всеки от нас е зациклен в тези егоистични пресмятания във всеки един миг. И даже и да правим някакво милосърдно действие,  то е само заради това, да спечелим за негова сметка, иначе нямаше да имаме никаква мотивация да го правим. Така действа цялата природа – от най-дребните частици на атома, до най-високообразования и развит човек.

Но съществува и друго намерение – заради отдаване, не за собствена изгода, а за благото на ближните. И този антисвят, антиматерия, е противоположна на всичко това, което съществува в този свят.

Там не може да има мисли за самия теб, на него е било направено съкращение (цимцум) и отсичане. Всичко се поправя и  движи единствено от загрижеността за благото на ближния.

И как така ние не можем да се приближим към такова виждане и пресмятане? Това е единственото, което не е по нашите сили, защото в нашият свят тази сила не съществува. Трябва да си я притеглим от тази друга, обратна реалност, намираща се от другата страна на границата на духовния свят, наричана “махсом“.

Но как въобще е възможно да дойде тази сила при нас – защото всичко се подчинява на закона за съответствието по свойства и подобното се съединява с подобно? Но има особена сила, която се нарича “светлина възвръщаща към източника“, или “обкръжаваща светлина“, която може да ни свети в съответствие с нашият стремеж да се окажем в този обратен свят.

Тя ни помага, дори и ако нашият стремеж е фалшив, и ние не разбираме този свят и  не го чувстваме, но имаме дори и малко отношение към него, една едничка точица за контакт с него – “точката в сърцето“, искрата от духовния свят.

И ако ние работим над тази искра, то според приложените усилия, на нас ни свети духовната искра – и превръща усилията ни в “духовна плът“ за тази точка, която започва да расте. Докато не се превърне в цял духовен съсъд, с който ти ще пробиеш в този същия антисвят и тогава ще се окажеш в “обратната реалност“.

Молбата за силата, която ти носи тази промяна, молбата за светлината, възвръщаща към източника, поправяща нашите намерения от егоистични към отдаващи за ближните – се нарича молитва. И в тази големина, в която ние се стремим, търсим, и сме настойчиви, в нас действа тази чудотворна сила и извършва измененията в нас.

От урока по статията на Рабаш, 06.03.2011

[37159]

Публикувано в: Възприемане на действителността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Ние се намираме в системата от сили, която се е разпространила отгоре надолу. И затова в тази система се е образувала стълба със стъпала, всяко от които е построено от противоположни сили, в различно тяхно съчетание и по големина и по качество.

А цялото отличие на тези сили – е в дълбочината на нивото на желанието (авиют) на което те работят, променяща качеството. Защото желанието може да се намира на всяко едно стъпало: неживо, растително, животинско, човешко (0 – 1 – 2 – 3 – 4).

Но когато започваме да се издигаме отдолу нагоре, ние през цялото време получаваме само една сила – на получаването. После започваме да работим в група и вътре в нея виждаме втората сила – силата на отдаването. Срещу нея ние разкриваме вече другата сила на получаването – не тези земни желания, с които идваме в началото.

Когато ние започваме заниманията с кабала и се опитваме да се съединим в група, с това пробуждаме светлината, и тя просветва в нас с ново желание – против съединението, против групата, против отдаването. Тогава с помощта на тази светлина ние започваме да разкриваме своето зло.

Само благодарение на включването в група, в човекът възникват тези две сили, противопоставящи се една на друга: силата на доброто и силата на злото, отнасящи се към духовната цел, с които той работи, за да я достигне. А всичките негови свойства и наклонности, с които той е дошъл в кабала в самото начало – въобще нямат значение. Това са само природни качества на неговото животинско тяло.

И затова целият успех на духовния напредък зависи само от това, как човек се опитва да се включи в група и да достигне до съединение. На него ще му се разкрие силата на отблъскването, и ще започнат да действат тези две сили – понякога подред, а понякога сблъсквайки се една с друга. И тогава в него ще се открие силата за молитва, без която е невъзможно да се съединят тези две сили заедно.

От една страна, той не иска да загуби своето “АЗ“ под безграничната власт на силата за отдаване, но и не иска да остава в робство на егоизма, силата за получаване – в него израства независимата личност, стояща точно посредата между тези две сили, и взимаща решенията. Той иска да се повдигне над тези две сили, лявата и дясната, в средната линия. Относно това той моли Твореца в своята молитва.

Свойството Бина, което получава човек, му позволява да удържи равновесието на тези две сили и да бъде и над двете. Той придобива сила “на получаване заради отдаване“, позволяваща му да отдава на Твореца.

Тези две сили: на получаване и отдаване, се намират в него, а самият той става главата (Рош) на духовния парцуф, и решава как и колко може той да отдава. Така човекът напредва по духовните стъпала.

Той моли Твореца не за това, едната сила да победи другата – а за възможност да съедини и двете заедно и всеки път да бъде над тях “главата“.

За това той  мисли през цялото време. И затова се нарича мъдрец, “ученикът на мъдреца“ (талмид-хахам), който благодарение на своите молитви, през цялото време се учи при Твореца (мъдреца) на способността да използва правилно тези две сили.

С това той се издига над Творенията и става като Твореца, който също използва силата на отдаване и силата на получаване, но се намира по-горе от тях, взимайки и решенията. Точно така започва да действа и творението.

От урока на тема „Какво е молитвата“, 10.03.2011

[37695]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→