Рабаш, Шлавей Сулам, 1987/88, статия 13, ”Предводителят – лицето на народа”: Цялата тежест в служенето на Твореца е предизвикана само от недостатъка на вяра. Когато човек приема съвършената вяра, той се стреми да анулира себе си пред Твореца, както свещ пред факел. И тогава, от само себе си, всички негови мисли и желания следват това, към което го задължава силата на вярата.

Тази сила на вярата може да се получи само на фона на обременяване на сърцето и всички тези проблеми, през които за своето време е преминал Мойсей. Тъй като той се е възпитавал в дома на Фараона, получавайки всички блага от приемния чичо и приемната майка. Казано иначе, посредством своя егоизъм човек преминава особен етап на развитие. Този егоизъм е огромен и затова народът на Израел се нарича ”коравосърдечен”, ”инат” – заради Фараона, който царства в него. Въпреки това, така ”възпитава” човека в своята територия, но той иска да продължи по своя път – и тогава в него може да израсне свойството Мойсей.

И така, трябва да бъдеш голям егоист, затворен в своето собствено его. Неслучайно е казано, че колкото и високо да се издигне човек, злото начало се възвишава над него. Повече от това, и в ”дома на Фараона”, и в ”дома на Итро” тези свойства, развивани от човека, са необходими за неговия духовен напредък. По-далечното свойство Бина идва само по пътя на тежка вътрешна борба между разкриващата се искра, точката в сърцето и голямото егоистично желание за наслаждение, което не е готово и неспособно да чуе каквото и да е – до такава степен е жестокосърдечно…

От урок по статия на Рабаш, 03.04.2013

[104199]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Осъзнавал ли е някога народът на Израел, че се намира под властта на егоизма?

Отговор: Разбира се. Групата на Авраам, Ицхак, Яков и неговите синове. Народът на Израел е изпълнявал огромна духовна работа по времето на тези поколения, започвайки от Авраам, с който е излязъл от Вавилон, и до влизането в Египет.

Днес не само народът на Израел, но и целият свят започва да разкрива, че пребивават в Египет. Но това не означава, че светът се е върнал назад. Без особено значение е какво се е случвало до сега, тъй като в Тора няма такова понятие ”по-рано” или ”по-късно”. Днес светът осъзнава, че се намира под гнета на егоизма, който ни разрушава, води ни към пропастта и към унищожаване. Светът вече усеща това: приключиха ”седемте сити години”, през които егоизмът ни опонираше.

Искахме да постигнем разцвет в обществото на потребителя и затова постоянно повдигахме процентите на всеобщия ръст. Всяка година празнувахме успехите, но сега всичко свърши. Започна спад, всичко започна да изчезва. Независимо , че банкерите се стремят всячески да запазят миналото, положението се влошава ежедневно. Хората разбират, че проблемът се крие в човека.

По-нататъшното ни развитие с желанието за придобиване и желанието да бъдем успешни става невъзможно, защото се променя самото желание. Омръзна ни модата, уморихме се от натрапчивата реклама, приканваща ни да купуваме ненужни стоки. Стоките за дълготрайно използване – хладилник, климатик, телевизор – бързо се чупят, защото производителят е заинтересуван от бързия оборот, да купуваме нови, позволявайки си да печелят от нас. С това ни вкарват в безкраен кръговрат, и ние работим по 10-15 часа на ден.

Постепенно става ясно, че този подход към живота става неприемлив. Нашият егоизъм ни разрушава и когато осъзнаваме това, усещаме, че се намираме в Египет, под робството на егоизма. Но това все още не е всичко. Не е достатъчно усещането, че егоизмът ме унищожава и не ми дава да живея. Трябва да мисля, как да се издигна над него и как да променя живота си – не да получавам, а да отдавам и да се свързвам с останалите хора. А доколкото тази връзка се проявява в света, трябва да се включа, иначе ще се окажа в противоречие с развитието на Природата.

Съединявайки се с останалите хора в света, които образуват единна, интегрална система, аз се вливам в нея и започвам да съществувам хармонично в нея. В противен случай губя и страдам от различни удари.

Но как да изляза от егоизма и да се съединя с хората, да осъществя добра връзка?

Стремейки се към това, аз започвам да усещам доколко егото ме спира и ме дърпа назад. И тук започва борбата между мен и моя егоизъм. Аз ставам като Мойсей, а моят егоизъм – като Фараона, и ние започваме да се борим за изхода.

От урока ”Кабалистите пишат: Изход от Египет”, 04.03.2013

 [103657]

Публикувано в: Духовна работа, Израел и народите по света, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Въпрос: Казано е: ”Всичко, което подлежи на разкриване, е подобно на вече разкритото”. Какво означава това?

Отговор: Изначално, всичко стои пред теб. Всичко, което ти предстои да разкриеш, вече съществува. Раждайки се, човек постепенно разкрива в света все нови неща и му се струва, че преди това не ги е имало. Такова е усещането. Но в действителност всичко вече съществува – трябва само да приготвим своите съсъди- желания и в тях веднага ще се разкрият съществуващите очертания на мирозданието.

Изобщо, към стоящата пред нас действителност трябва само да се прибави намерението за отдаване, светлината хасадим – и тогава разкриваме съвършената реалност. Само това не ни достига.

И затова не се наемам да поправям сегашната изкривена реалност. Подготвям се да запълня със свойството вяра, със свойството отдаване, своето отношение към всичко, каквото и да било. Това всъщност е поправянето – вяра над знанието.

Съответно не трябва да се поправям вътрешно, а трябва просто да изляза извън себе си навън и да се присъединя към това, което се намира там. Всичко вече стои пред мен, а проблемът е в това, че мен все още ме няма там, отвън. Трябва да осъществя това действие, това излизане навън – и реалността ще бъде моя. Макар днес все още да не съм способен да я разкрия, тя съществува. Трябва само да си сложа ”очилата”, за да я видя.

Изграждаме своите духовни съсъди над желанието, над скверните сили. ”Фараонът” никъде не изчезва, получаващото желание си остава, при това остава в деспотичния си вид, а към края му добавят още и ”каменно сърце”. Но трябва да се издигнем над него, да вървим над него.

Съхранявам скверната (клипа), покриваща моето желание – така люспата, кората запазва плода до окончателното му узряване. Иначе този плод ще изгние и няма да достигна до края на поправянето. Изграждам цялото си отношение към реалността, за да запазя клипата на желанието ми за получаване: ”Само не изчезвай”. Моята ненавист, жестокост, завист, мързел – нека всичко това си остане. Всичко това ми трябва. Сякаш закопавам своите егоистични свойства и излизам от тях навън. И обратното, ако те изчезнат, ще остана без нищо, няма да има над какво да се издигам, да надграждам.

Въпрос: Как да изляза навън, извън себе си?

Отговор: За тази цел трябва да стигнеш до пълна безпомощност. Тогава в сърцето ти ще зейне дупка, през която ще усетиш възможност за излизане – и ще помолиш за това. А за сега не молиш, още не те е ”налегнало” до такава степен, че да намериш Твореца.

Въпрос: Как може човек да достигне до истинската молитва за помощ?

Отговор: Това се случва, когато надеждите му се разбиват напълно, но той както и по-рано стои твърдо на пътя. От една страна, трябва да се достигне до осъзнаване на злото, а от друга, до величие на целта – и да се удържа този разрив.

Първо, ми е зле, защото все още пребивавам в егоистичното състояние. Това състояние за мен е нетърпимо зло. Но проблемът не е в това, че ми е зле. Трябва да зачеркна своето ”аз” и да искам да ми бъде зле от това, че не мога да извърша отдаване на Твореца. По такъв начин, злото се проявява срещу любовта към Твореца.

И второ, осъзнавам величието на целта, която за мен е благо. Удържайки тези два края, достигам до молитвата, до молбата за поправяне.

Целта е толкова велика в очите ми, че не мога да я оставя. И постоянно се грижа да я издигам още по-високо. В резултат, имам две точки на осъзнаване: висотата на целта и злото от сегашното ми състояние. Тук е необходим натиск на групата, благодарение на който осъзнавам: величието на целта се крие тъкмо в това, да доставим удоволствие на Твореца. Тогава се замислям, как да избягам от сегашното си глупаво състояние – глупаво, защото съм отдалечен от целта.

Ето какви условия трябва да се формират в мен. За това имам всичко необходимо: група, Творец, първоизточници… Но осъзнаването величието на целта е ключ към всичко, то изпреварва (1) всички останали условия. Трябва да се съсредоточа на целта и от всякъде, от всички състояния да гледам само нея, без да откъсвам очи. И тогава, изхождайки от това, наистина ще имам нужда от група, учител, обучение и разпространение.

Тъй като краят на действието се намира в изначалния замисъл. Целта ме задължава на всичко. Устремявайки се към нея, разбирам, че не мога да се размина без обкръжението, защото ще я постигна именно сред другарите си. Осъзнавам, че не мога да мина и без учител, защото той ме държи заедно с групата на пътя и ни донася напълващата ни светлина. Осъзнавам, че не мога да мина и без книгите, защото с тяхна помощ изучавам духовната система и се пробуждам. По време на занятията се намирам в нея, и от там привличам светлината, връщаща към Източника. И накрая разбирам, че не ще ми се размине и без разпространение, защото групата е само малка част от общия съсъд на човечеството, за което също трябва да се погрижа.

Всичко произтича от осъзнаване величието на целта. Тълкувам за себе си крайното състояние, в което заедно с групата, учителя и цялото човечество ще се обединим така, че между нас да оживее духовната система. Нейните светлини ще ни свържат и напълнят един друг в единната Малхут на света на Безкрайността. И в нея ще открием Онзи, който я е формирал, Коренът, породил 4-те стадия на разпространение на пряката светлина. Ето това е Творецът.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 13.03.2013

[102673]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От статията на Рабаш ”Истинска молитва за истинско желание”: ”Във времето, когато човек се стреми да отдава на Твореца, той открива, че неговото тяло не е способно да направи и най-малкото движение, ако не си прави сметка да получи някаква изгода от това. И тук за него започва изгнанието, т.е. страданията, че колкото и да работи, не се забелязва никакъв напредък, а всичко се гради върху егоизма.

Цялото му страдание се състои в това, че не е способен да работи за Твореца. Защото той иска да работи, за да отдава, но тялото, поробено от егоистичните сили, не му разрешава. И тогава той вика към Твореца, молейки Го да му помогне, тъй като вижда, че се намира под робството на егоистичните сили и няма никаква възможност да се освободи от тази власт. Такава молитва се нарича истинска, тъй като сам човек няма сила да се освободи от такова изгнание и да тръгне срещу своята природа, и само Творецът може да го изведе.”

Всички състояния: изгнание и освобождаване – човек изминава вътре в себе си, в своето отношение към собствената си природа и към Твореца. Съществуват две сили, две цели, заради които човек може да работи, да се самонасочва: или към собствена изгода или за благото на Твореца.

Човек инстинктивно усеща какво означава да работи за самия себе си – и работи така по естествен начин. Когато осъзнае, че работи само за собствено благо, започва да се самокритикува. Такова осъзнаване се получава за сметка на работата в група, учението, разпространението, използването на всичко, с което може да се привлече светлината, възвръщаща към източника.

Тогава човек вижда, че всичките му намерения, стремежи и движения са насочени единствено към самия себе си. За сега той само констатира този факт, сякаш е психолог, разбирайки, че природата е такава. Ако започне да не се съгласява с това – това вече е въздействие свише, истински зов свише.

Така човек започва да усеща, че е в изгнание. Колкото повече се опитва в различни състояния да прекрати действията за собствена изгода и да ги превърне в отдаване към ближния, към Твореца, толкова повече усеща изгнанието, властта на Фараона.

И ако действа активно, бори се и се старае да се отскубне от своето егоистичno намерение, за да може през цялото време да не мисли само за себе си, то тъкмо обратното, още повече се потапя в този егоизъм, с една дума, като в блато. Колкото повече опити прави човек, за да излезе от това блато, толкова по-дълбоко то го засмуква.

Той вика, но не получава никакъв отговор! Тъкмо обратното, спускащата се светлина, която като че ли ни възвръща към Източника, все по-ясно му показва доколко е затънал в своя егоизъм, напоявайки всичко, до най-малките обноски, мисли и желания. По-рано не е забелязвал, че до такава степен е егоистичен, а сега разкрива това все повече и повече, във всичките му детайли. Вижда, че изцяло и напълно се намира в Египет, мислейки и грижейки се за самия себе си.

По количеството опити да излезе от изгнанието, той все повече затъва в него. Докато не ”застенаха синовете Израелеви от тази работа”, т.е. ситуацията става нетърпима дотолкова, че остава само да викат…

Човек вика, виждайки, че няма друга възможност да промени своето състояние. Точно това се нарича истинска молитва, в отговор на която получава сила за отдаване, сила за действие с намерение за благото на другите. Точно това той нарича освобождение.

От подготовка към урока, 13.11.2011

[92810]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

От статията на Рабаш ”Да отидем при Фараона”: Човек няма право да казва, че не е подходящ за Твореца да го приближи към Себе си. Защото причината за това е мързелът му да работи. Трябва винаги да се стреми към преодоляване и не трябва да се допускат мисли на отчаяност в мозъка. И както са казали мъдреците: ”Дори ако остър меч е поднесен към твоето гърло, не се отчайвай във висшето милосърдие.”

Тоест, ако твоят егоизъм, наречен себелюбие, те е стиснал за гърлото и иска да те отдели от светостта, показвайки ти, че нямаш никаква възможност да се освободиш от неговата власт, и тогава трябва да признаеш, че това е илюзорна картина, но без да се отчайваш в милосърдието на Твореца. Тоест да вярваш, че Творецът може да те съжали и да ти даде свойството отдаване.

Ако човек се чувства безпомощен и безсилен, обхванат от отчаяние – всички тези състояния са изпратени от Твореца, тъй като се намираме напълно под Неговата власт. От мига, в който се пробужда точката в сърцето, човек попада под персоналното и интензивно въздействие на светлината, възвръщаща ни към източника, с една дума като болен в реанимация.

На него вече не му действа общото висше управление, както на цялото човечество и на цялата природа, а личното управление. И затова той трябва да разбере, че всичко това е свързано с неговата точка в сърцето. Ако тази точка загасва, той попада под властта на народите на света, Фараона и Египетското робство, така наречената ”голяма тълпа” или Амалек – всичко зависи от размера на егоистичното желание.

А ако той увеличава духовната искра, точката в сърцето, тогава се нарича Исраел, и излиза от изгнанието, освобождава се от властта на злото начало, присъединявайки се към личното висше управление.

Нашата работа, целият ни живот, всички наши състояния са между тези две алтернативи. Във Вселената няма нищо, освен работата на светлината върху материала, върху желанието за наслаждение. А докато имаме искра, сме способни да влияем на света, предизвиквайки много силна или по-слаба светлина. Това ни дава възможност за активна дейност и свобода на избор.

Ако ни наляга умора и отчаяние, то причината за това е в недостиг на величието на целта, недостатъчна сила на искрата и връзката със светлината, с духовната работа. Но можем да увеличим искрата само по пътя на съединението с други подобни искри. Обединявайки се, те могат да притеглят към себе си много по-силна светлина, възвръщаща ни към източника.

Една искра нищо не може да притегли към себе си. Тоест силата се получава само от съединението: 1+1, 2+1, 3+1, и т.н. Колкото повече единици се обединят, толкова повече светлина привличат и накрая това ще е достатъчно, за да се освободят от властта на желанието за наслаждение, да се издигнат над него.

А ако на искрата не и достига такава сила – това означава, че за сега не е достигнато нужното съединение: не се е събрало нужното количество искри и силата им на обединение за сега е недостатъчна. Тоест трябва да се повишава не само количеството но и качеството, докато не се издигнеш над своето порочно желание.

От това зависи целият успех. Затова всичко е в ръцете ни: нашето състояние, усилията, бъдещето – всичко зависещо от нас.

Казано е: ”Да отидем при Фараона”, тъй като с ожесточаването на егоистичното желание, пробуждат човек свише и го принуждават да се захване със своята искра, да притегля към нея светлината, възвръщаща към източника.

От подготовка към урока, 22.10.2012

[90902]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво показва, че човек напредва по трите линии, а не се самозалъгва, сякаш във всичко оправдава Твореца?

Отговор: Признак за напредък е това, че той не просто казва за всичко „Слава на Бога“, а понякога изпада в състояния, в които не може веднага да оправдае Твореца. Въпреки че истинският герой, който е високо в духовното, се чувства по този начин. Необходимо е да се постигне огромно поправяне, за да можеш през цялото време да анализираш така себе си и да притежаваш сили да благодариш на Твореца за всичко лошо като за добро.

А до това трябва да се извърви дълъг път, през множество състояния и понякога човек попада в такива ситуации, когато не може да се съгласи с висшето управление, не иска и не го приема. Разкрива се лявата линия и в него започва да говори Фараонът, грешникът.

Нужно е известно време, за да се разкрият в нас всички грешници, за които разказва Тора, всички престъпления. И когато човек попада в такова престъпно състояние, разсъждава именно така, както Тора казва: „Кой е Творецът, че да Го слушам?!“ Той ругае Твореца, попада на мястото на знаменитите грешници: Билам, Балак, Аман, тъй като се изисква да разкрие цялата лява линия.

Ако от самото начало навлезе в дясната линия, не за да намаже с мехлем раните си, а с цел да напредва, то излиза от нея в лявата линия. И тогава управлява и двете. В противен случай това се нарича не дясна линия, а просто самодоволно състояние. Линия е нещо ясно ограничено и от двете страни.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 17.10.2012

[90534]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, вестник ”Народ”: Възнаграждението за умствения труд е по-предпочитано, отколкото за физическия, трудът на сръчните е по-предпочитан от този на несръчните, ергенът трябва да получава по-малко от обремененият със семейство, работните часове трябва да бъдат еднакви за всички, а също така и разпределението на продуктите на труда трябва да бъде еднакво за всички – как да обединим в едно тези противоречия?

Как да се въведе справедливо разпределение, ако всички сме различни? При различните хора има различна производителност на труда. Невъзможно е да се предявят към тях еднакви изисквания и да оценяват усилията им по еднакви критерии. Излиза, че у нас няма даже основа, база за построяване на справедливо общество.

Това трябва да се обясни на тези, които призовават по улиците за социална справедливост. Как да я определят? С какво да отмерят? Всички, по природа, се отличаваме един от друг и нямаме критерии за сравнение, значи никога няма да достигнем до справедливо разпределение. Защото, за да се подели всичко правилно, трябва да се намираме на стъпалото на Твореца.

Фактически, справедливото разпределение е това, което всеки от нас получава днес. Защото във всеки миг от живота си получаваш това, което ти дава Творецът. Точно това е справедливост, това е, което ти се полага. Той ти определя абсолютно точна мярка.

Творецът създава за теб всички условия. Нека да не се съгласяваш с Него и със системата, обаче Той ти дава всичко и ти казва:”Работи, започвайки от тази точка, където стоиш. Съгласно свойствата на душата си, ти трябва да се намираш имено в това състояние. За теб е оптимално и можеш да напредваш само оттук. Започни да работиш и ще получаваш все повече. А засега си получил всичко необходимо за по-нататъшните стъпки – по справедливост и по всички правила.”

Даже Фараонът е признал: ”Творецът е праведен, а аз съм грешен.” Макар и да не си съгласен, да не си осведомен, да не си готов, но всичко е така, както трябва да е.

Но в такъв случай, нима можеш да се отместиш от мястото си? Ако получаваш определеното, то къде да се поместиш? Само към отдаване.

Ако искаш да напредваш, променяйки себе си, обкръжението, обществото, света, тогава трябва да се учиш от Твореца на това, какво означава да бъдеш праведен – да се обръщаш към всеки и да помагаш на всеки да върви към справедливо разпределение по стъпалата  на все по-голямо отдаване.

На всички стъпала, съвсем до края на поправянето, на нас справедливо ни разпределят това, което ни се полага, съгласно абсолютно точен разчет. И затова на духовната стълба е невъзможно да се изкачиш на ново стъпало, докато на 100% не се съгласиш с всичко, което се случва, с други думи, докато не придобиеш съсъдите на отдаването и не се съгласиш, че това е справедливостта.

Какви могат да бъдат след тази демонстрация? Какви изисквания? Подобрете обкръжението, подобрете връзката между вас и ще се издигнете на по-висока степен на справедливост. На текущата степен ви се полага имено това, а на следващата ще получите нещо друго. Какво? Започнете да извършвате отдаване един на друг и ще видите. Защото светлината е винаги тук. Просто, издигайки се заедно с обществото, получаваш повече, а спускайки се – по-малко.

Така че, от какво да се крещи на улицата? От собственото неразбиране на случващото се? От кого ще изискваш справедливост, ако всички ние седим в една лодка? Такива призиви никога няма да доведат до нищо добро. Египет и Либия са нагледни примери за това.

И затова преди всичко трябва да се разбере: ние винаги се намираме в поправена система и можем само да напреднем в нея към все по-възвишено състояние на взаимно поправяне. Пребиваваш в света на Безкрайността и получаваш от него толкова, колкото съответства на твоята степен, колкото можеш да възприемеш. Той те напълва, в него има всичко, от което някой ден ще пожелаеш да се насладиш.

И при това ти крещиш, че ти е малко? Получи повече, предоставили са ти такава възможност. Започни да се обединяваш с другите, и колкото по-здрава ще е връзката ни, толкова повече ще получим. А без взаимно поръчителство, никога няма да усетим щастието. Можеш да ходиш на демонстрации и да устройваш революции, но нищо няма да излезе от това.

От урока по вестник ”Народ”, 28.09.2011

[56049]

Публикувано в: Движението "Поръчителство", Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Желанието за наслаждение е било създадено от светлината. По такъв начин светлината е първична, тя е истинска от истинското, първопричината. А желанието за наслаждение е създадено в нея и се явява нейно следствие.

Светлината е създала желанието, за да го направи съвършено, подобно на себе си. Светлината е способна да направи всичко с желанието. Защото, то е като апаратно осигуряване, в което могат да се заложат всякакви програми от най-различен и даже от противоположен характер. В зависимост от това, желанието ще се наслаждава с горчивина или сладост, с лъжа или истина, с близостта или с отдалечаването и т.н. Желанието е единствено и само това, което реагира на светлината. Както го програмира светлината, такова и ще бъде.

И ето, светлината започва да работи над желанието, показвайки му своето ”променливо” отношение. По различни начини тя формира в желанието усещането за потребност и това е първият етап. Вътре в потребността възниква напълване, а в напълването е усещането на Даващия, в усещането е отношението към Даващия, а в отношението се открива какъв съм аз в сравнение с Него. В тази верига от състояния светлината ту се проявява в желанието, ту гасне, като лампичка, която я запалват и гасят.

От това скриване и разкриване на светлината, желанието придобива все по-голямо разбиране, усещане, решимост, анализ. Вътрешният му запас се попълва и всеки път то реагира на светлината на друго ниво и в друга форма. Светлината оказва на желанието просто въздействие, но благодарение на това, отведнъж, то става все по-сложно и постоянно претърпява качествени изменения.

Не можем да охарактеризираме параметрите на тези изменения, поради липсата на съответстваща терминология. Но така или иначе, желанието действа, произлизайки от това, какво усеща в дадения момент, а също и от това, какво се е отложило в паметта му от миналите усещания. В своите действия то се базира на миналия опит. Освен това има и друга памет в желанието – заложените в миналите състояния инстинкти, които заставят да се действа по определени схеми, даже когато за това няма разумно основание.

В желанията трябва да присъстват противоположните форми: свойствата на творението и свойствата на светлината, на Твореца. Иначе светлината винаги ще управлява с желанието непосредствено. Целта на творението се състои в това, желанието да придобие разум и чувство, да стане самостоятелно, а това е възможно само в условията на противопоставяния, стълкновения, разделяне на противоположности, състоящи се от различни сили. И затова пътят винаги минава през подеми и падения в различни форми и детайли на възприятието.

Вътре в творението инстинктите са в конфликт с разума. Животните, действащи съгласно вътрешна програма, не грешат, а човекът постоянно допуска грешки там, където се издига над животните.

Виждаме това и в човешкото развитие: някои хора си създават определени навици и до края на живота си живеят като войници, изпълняващи наставления, получени още в дома на родителите им. Животът им минава повече от спокойно, стандартно, в него има повече равновесие, увереност.

От друга страна, човек, чиито инстинкти се развиват по-малко, а разумът и съмненията повече, той по-често има вътрешни конфликти, повече се учи и се променя, и затова и в зряла възраст изглежда, като дете, вечно променящ се, пълен с живот и готов да се преобразува.

И ето, тези, които са по-близо до ”инстинктивното”, в живота се чувстват по-уверени, знаещи, устойчиви. Защото те се базират на неизменните инстинкти и това им осигурява по-лек живот.

Който действително иска да се повдигне на стъпалото на Твореца, той именно търпи промени, преживява подеми и падения във всевъзможните детайли на възприятието. На този път се намира и стъпалото Фараон, който казва: ”Творецът е праведен, аз и народът ми сме виновни”. Това е много голямо и важно стъпало на човека, разбиращ, колко голяма е разликата между върха и основата на стълбата. Става въпрос за трудна работа в противоположните свойства.

И затова в живота ни трябва всеки път да се стараем да видим себе си на стъпалата на стълбата, по които се спускаме и издигаме, отново и отново. Не трябва да се страхуваме от това и не трябва да чакаме успокоение – то е по-лошо от всичко.

Промените по този път се осъществяват само с помощта на обкръжението. Сам човек инстинктивно иска да остане там, където е. И макар да не му е много добре, а то даже му е съвършено лошо – при все това не го влекат промените, постоянно се вкопчва в текущото.

Трудно е да се измъкнеш от обичайното блато и само обкръжението, въодушевяващо през цялото време човека с други ценности, ще го изкара навън. Затова трябва да укрепваме групата, за да може по-бързо да се повдигаме и да се спускаме, разбирайки, че с всеки изминал път, формираме в себе си съсъд за окончателното поправяне.

От урок по статия на Рабаш, 09.09.2011

[54533]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Всичко, което се изисква от нас, това е да се прилепим към Твореца. Затова всичко, случващо се с нас, е устроено така, за да ни задължи още сега, докато още не се намираме в свойството на отдаване, да се обърнем към Него, да почувстваме необходимостта Му.

Човек живее съвършено омотан и объркан в този живот. И цялата тази обърканост и жизнените проблеми, целият неин ред и безпорядък, постепенно го придвижват към такова състояние, когато той вижда, че в този живот не е способен нищо да овладее. Не е способен да го почувства и разбере, за какво е той, защо и къде е коренът му? И тогава усеща, че трябва да намери корена на живота – това, което удържа този живот – да Го разкрие и познае.

Или страданията, или любопитството, или даже точката в сърцето, криеща се вътре в него и страдаща без сливането с висшия, но нещо постепенно довежда човека до разбиране, че той повече не може да твърди, че сам управлява живота си, като пълновластен фараон, който казва: ”Кой е Творецът, че да го слушам? Тук аз съм главният властител!”

Така мисли егото ни, докато не получи такива удари, благодарение на които разбира, че Творецът е праведник, а аз съм престъпник. И тогава човекът разбира, че е задължен да разкрие Твореца.

Но даже, когато застава на този път и прави по него първите си крачки, попада в групата и започва да изучава кабала, то минава още много време, докато започне да разбира, че се намира в напълно детерминирана и затворена система, където всичко вече е предопределено от по-рано.

Тя не предполага никакви случайности и свободни движения на нито една нейна част: нежива, растителна, животинска или човешка, а всичко в нея съществува съобразно съвършен закон, придвижващ цялото творение до такова състояние, от което всички негови елементи достигат сливане с неговия висш корен.

Това сливане се реализира от човека, висшият елемент на тази система, който включва в себе си всички предишни стъпала. Но не за сметка на това, че е направил всичко със собствени сили! Той трябва само да помоли Твореца, за да изпълни Той всички действия.

От урока по статията от книгата ”Шамати”, 27.07.2011

[49430]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Поръчителство”: Принципът на любовта към ближния, както към себе си, е невъзможно да се изпълни в самота. Затова е необходимо предварителното съгласие на целия народ. И затова делото е продължило до излизането от Египет, когато те станали достойни да изпълнят този принцип.

Необходимо е в човека да се прояви докрай цялото му желание и докрай неприемането на другите. Величината на желанието му – това е Фараонът, степента на отблъскването му – това е планината Синай, границата на стремежа му направо към Твореца – това е Моше. Така в душата на човека се очертава целият библейски сюжет за изхода от Египет.

А до този момент той не се нуждае от кабалистична методика, не се нуждае от поправяне. Не се стреми към реализация, не е готов да стане заедно с всички като един човек, с едно сърце, не се нуждае от помощта на Твореца.

Този вик още не се е родил в групата и ние сме длъжни да стигнем до него. Тогава ще забележим, че пред нас действително има методика, средство за поправяне на желанията.

Отначало ги попитали: съгласен ли е всеки от народа да приеме за себе си този принцип? А после, когато се съгласили, им била дадена методиката.

Що за въпрос е това, обръщение към всеки? Защото Творецът ги пита. И що за съгласие е това?

Казано иначе, в човека трябва да се яви желание, потребност, насочена имено към поправянето. ”Искаш ли да поправиш природата си за отдаване или не? Уверен ли си, че искаш това? Готов ли си да се обединиш с другарите? Не си способен на това, но искаш ли единство или не?”

Тук е необходимо усещането за бягството от егоизма, от Фараона, на всяка цена, даже ако се изисква от нас да пресечем  Червено море. Само да избягам – ето какво трябва да усеща всеки. Ако това е така, тогава ние ще бъдем готови да се обединим и да получим силата на обединение под надслов ”светлина, възвръщаща към Източника”. Това е и даряването на методиката, даряването на Тора на Синайската планина.

От урока по статията “Поръчителство”, 24.07.2011

[49114]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Страданията ни отвеждат до въпроса: защо живеем? Да живея, за да изпитвам страдания в служба на егоизма си, не искам. По-добре смърт, отколкото такъв живот. Mного хора по света са готови да умрат, а някои от тях действително си разчистват сметките с живота.

Как да изменя ситуацията, за да не обслужвам желанието си, а то да ми служи? Това е възможно само ако дойде светлината, възвръщаща ни към Източника. На мен ми е необходима тази скрита сила, макар и да не зная откъде се е взела. Единствено тя променя у мен порядъка на приоритетите, издига важността на духовния живот, отдаването, излизането от себе си насреща, над егоистичните грижи за съществуването, тук и сега.

На някакъв етап човек осъзнава робството си и смисъла на думите: ”Аз съм създал злото начало”. То те води към смъртта, защото ти работиш за жесток собственик, който нищо не ти плаща и те оставя без наслаждение, докато накрая ти не умреш. Няма по-тежко робство.

Аз все още  не мога да видя собственото си зло начало, то ме изиграва, представяйки се за самия мен. Но в действителност,  като че ли някой ме е хипнотизирал, препрограмирал и аз правя това, което той ми каже. Властта му е толкова велика, че незабележимо, но деспотично ме управлява.

Ние се раждаме вече хипнотизирани и даже не разбираме, че се намираме под чуждо въздействие. В живота има случаи, когато попадаме под нечие влияние, а после с удивление откриваме това. Ето и със злото начало е по същия начин. Проблемът тук е какво ще е средството, което ще ни помогне да се откъснем от неговия гнет?

Отговорът е: страданията. Те са като Фараонът, който е приближил синовете на Исраел към Твореца. Този ангел на смъртта по всяко време те заставя да превиваш гръб за него и накрая от заповедите в робската си служба откриваш, че страдаш. Тогава започваш да търсиш причината за страданията си и излиза, че те ти помагат да се отречеш от злото. Така Фараонът, обременявайки синовете на Исраел с тежка работа, ги приближава към освобождението им.

И ние, заедно с целия свят, стоим в началото на същия този процес. Днес първи се пробуждат най-чистите души, които си задават въпроса за смисъла на случващото се: ”Къде е този негодник, който ме измъчва? Аз не искам да страдам!”

В първия момент човек егоистично се опитва да се разбере със собственото си страдание. Затова той повдига очи и започва да си изяснява ситуацията цялостно: ”Какво въобще става тук?” Така постепенно се устремяваме към друга форма, а по пътя – към друга власт. От един ангел минаваме на друг: от Фараона към Твореца. Има само два варианта и нищо друго между тях. В крайна сметка ти избираш кой ще властва над теб.

Най-чистите души минават през това сега, а другите вървят зад тях.

От урок по статията “Свобода на волята”, 08.07.2011

[47 551]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава това, че Фараонът е обсебил човека и взима от него цялото напълване?

Отговор: Фараонът ти дава възможност да си заработиш знание, да се учиш, да се съединяваш с другите в групата, а после ти изведнъж откриваш, че всичко това не се отнася към духовното, а се е извършвало заради съвършено материален, егоистичен интерес. Оказва се, че през цялото това време, ти си работил за своето его.

Минали са толкова месеци, вложил си толкова сили – а егоизмът ти се смее в лицето и казва: ”Забележително, аз добре припечелих на твой гръб!” И стои встрани, пресмятайки парите – ти си работил, а цялата печалба е отишла при него.

И така става всеки път! Аз виждам, че всички мои усилия до този момент, каквито и да съм правил: в ученето, в разпространението, в групата – изтичат между пръстите ми, не оставяйки даже помен от себе си. Нищо не остава от усилията ми, преживяванията, вътрешната работа, напрежението – къде се е дянало всичко? Всичко е пропаднало вътре в егото, което е погълнало всичко това в себе си.

За това е написано: ”Ще погълне сила и ще изригне” – само в края на цялата работа, след всички египетски наказания, егоизмът връща обратно всичко погълнато, и тогава човек получава всичко това и с него се издига над егоизма.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 11.04.2011

[40348]

Публикувано в: Духовна работа - Няма коментари→

На пътя на светлината човек сам управлява, той става свободен. Той сам иска да бъде роб на Твореца, но става само в тази степен, доколкото моли да стане зависим от отдаването, от наслаждението, което има в отдаването. Той сам избира това, защото робството в желанието за отдаване, само по себе си е свобода.

Макар че може да ни се стори, че той продава себе си. Сякаш той става същият този роб, само че от властта на Фараона, комуто е бил предан първоначално, от раждането, той преминава под властта на Твореца.

Но в крайна сметка това не е така, защото всеки път той сам избира да робува на Твореца и да се отдели от Фараона, и е длъжен на всяка крачка да проверява, да изяснява и да моли за този преход от едното робство в другото.

Тази точка, в която той прави избора, се нарича клипат Нога (Сияеща) – средната трета на Тиферет. Това е точката на нашата свобода.

Всичко е основано на молбата на самия човек и напълно е необходима неговата ”инициатива отдолу”. Защото Творецът не е и мислил да създава човек-робот, намиращ се на неживо, растително или животинско ниво, който разбира единствено от самонаслаждение, определящо целия му живот.

Творецът е искал да създаде ”Човека”, Адам – „подобен”(доме) на Него, за да може човек на това ниво сам да определя какъв би искал да стане, от какво би искал да се наслаждава (в противоположност на всички останали подчинени нива: неживо, растително и животинско).

Аз сам решавам, че искам да се намирам под властта на отдаването и искам тази сила да ме управлява – но по мое свободно желание (по собствен избор)! И затова аз съм не само неин роб, но и партньор, любим, приятел, отдаващ. Робът не може да отдава на господаря – той просто изпълнява заповедите му.

Но човек сам се старае да се прехвърли от едната власт на другата – и в това е цялата му работа, на всички духовни стъпала. Тя не приключва с бягството от Фараона.

Той трябва още да обърне цялото желание на Фараона – в желание за отдаване, а после да го реализира практически – тоест от степента Бина да го издигне към Кетер. Това е огромна работа, и цялата тя е съвършено свободна – защото човек получава свобода не само от своето егоистично желание, но и от желанието за отдаване.

От урока по статията на Рабаш, 15.04.2011

[40770]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако религиозен човек чете свети книги, които са били написани от кабалистите, той също ли привлича към себе си обкръжаващата светлина?

Отговор: Светлината слиза само за поправяне на егоистичното желание, както е казано: „Аз създадох злото начало и Тора за неговото поправяне”.

Аз не искам да съдя кой с какво намерение открива светите книги. Но ако човек усеща в себе си „злото начало” и иска да го поправи и именно с тази цел отваря книгата, която е предназначена за привличане на светлината за поправяне, тоест Тора – значи, той привлича обкръжаващата светлина. Тогава това се нарича „да учиш Тора”, а такъв човек се нарича „Исраел” („яшар-ел” – направо към Твореца).

Ако той се учи просто за знания и не се стреми да достигне поправяне и любов към ближния, както към самия себе си, то това се нарича не изучаване на Тора – а изучаване на някакви премъдрости.

Двама души отварят една и съща книга, четат същите думи, но единият изучава Тора, а другият получава сухо знание. Всеки – съгласно желанието си.

Целият свят чете тези книги, но как ги възприема, какво прави с тях? Всичко зависи от човека.

И вътре в самия човек също се редуват ту едно отношение, ту друго. Даже изучаващият Кабала, понякога се учи заради това, за да узнае просто какво е написано.

Но ако първоначално човек не е получил потребност към поправяне, то няма за какво да го упрекваме. Той не усеща, че в него има егоистично начало, че е възможно практически да достигне усещането за Твореца, и без това няма живот.

Не трябва да пренебрегваме никого, нали всеки се управлява свише – даже тези, които ги движи точката в сърцето. Но като допълнение към тази точка в сърцето, която висшият свят пробужда в тях, те работят и реализират своята свободна воля, за да разкрият в себе си Фараона, за сметка на обкръжението. Когато точката в сърцето се развива в нас, ние разкриваме, че там се е крил и Фараонът, същинското зло начало.

Защото ние откриваме, че не сме способни и не искаме да излезем от това робство, не желаем любовта към ближния. Тази точка се увеличава и се превръща в черна, ненавистна нам дупка – затова, защото ние виждаме в нея приближаващата към нас светлина и не сме способни да се съгласим с нея.

Така ние се мъчим в това усещане за изгнание, докато не измолим за спасение, наистина – по-добре смърт, отколкото такъв живот! И тогава се разкрива огромна, мощна светлина и превръща нашите егоистични желания, „злото начало” – в желание за отдаване.

Затова – не може да има никакво предпочитане на един човек пред друг – всеки действа така, както го направляват свише. Няма свобода на избора, освен тази, която позволява да добавим нашите действия към точката в сърцето. А всички останали нямат никаква свобода и изпълняват природната си програма. Но в крайна сметка всички излизат от Египет.

От урока по статията на Рабаш, 24.04.2011

[41384]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия, Свобода на волята - Няма коментари→

Из писмото на Баал а-Сулам: ”Фараонът изсмуква целия свят, който започва да се спуска за Исраел (стремящите се към Твореца), и затова е казано, че ”нито един роб не може да избяга от Египет”.

Нашето напредване е сякаш ”отрицателно”, защото ние се приближаваме с много усилия и мислим, че се приближаваме и достигаме до някакви успехи по този път – и изведнъж всичко изчезва. Фараонът изсмуква ”цялата светлина” за себе си и всичко изчезва в него, не оставяйки нищо от нашите усилия. Така става напредването.

Това е акумулиращ процес, и нашето разочарование все повече се натрупва и расте, докато човек не почувства, че повече не може да работи над егоизма си, който изсмуква от него всички достижения. Когато у него се появява някакво вдъхновение, пробуждане, връзка с другарите, готовност да върви по този път и да се издигне над цялата тази нищожност, празния живот – и на другия ден отново се оказва, че трябва да започне всичко наново, сякаш нищо не е било. И ден след ден той не усеща никакъв напредък. Къде изчезва всичко?

Защо ставайки сутрин, аз трябва да започвам всичко от нулата или даже под нулата? Защо ми се налага да се повдигам от животинското състояние, с мъка да разбирам къде се намирам, да се пробуждам физически, душевно, отново да започвам да работя над важността над целта, за да разбера къде съм попаднал, защо, и какво се случва тук. Всичко това е работата в робство при Фараона.

Няма нищо ”случайно” в духовното или действие на ”сляпата природа”. Природата – това е съчетание на силите на Твореца, от страната на Неговото лице или от обратната страна, това е Творецът или Фараонът. Но това е една и съща сила:”Няма никого другиго освен Него”, а ние винаги се намираме между неговите две въздействия. В това, което се случва с мен, няма нищо случайно и безсмислено – а просто балансът между тези две сили се променя, за да ми дадат възможност да положа усилия.

Творецът специално е направил така, че Фараонът изцяло ни е владеел, изтривал е всички наши усилия, показвал ни е нищожността ни и пълната безнадеждност, когато сме постигали целта. И тогава, благодарение на Фараона – ние започваме да се нуждаем от Твореца.

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 20.04.2011

[41103]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако получаваме духовно постижение поради това, че от общото възприятие за този свят преминаваме към все по-вътрешното и детайлното, то защо се казва, че този свят е въображаем? Получава се, че ние просто увеличаваме разделителната способност (Zoom)?

Отговор: Но  детайлите, които постигаме, качествено се отличават от нашето предишно възприятие. Тъй като разкриваме елементи на отдаването, силата скрита вътре в нашия материал. Ние не разделяме съществуващия материал на по-малки части – молекули, атоми, милиардите връзки, които ги съединяват. Ние постигаме силата, действаща вътре в този материал – силата на отдаването.

Движим се от общото към частното, но разликата между тях не е в самото количество на детайлите, а и в тяхното качество.

На нас все още ни е дадено това временно особено усещане за съществуване – ние се намираме в “безсъзнание“. А когато започнем да разкриваме духовното, то постигаме своите корени, които са основани изцяло  на отдаване.

Нашият свят, действащ на основата на егоизма и получаването е въображаем, защото само по себе си, получаване изобщо не съществува. То е създадено само за да можем от него, от тази свойствена ни илюзия, да започнем строежа на истинската реалност, способна действително да съществува. Само заради това и живеем в реалността на този свят, ако можем да наречем това живот.

Т.е. нашия свят е наистина въображаем и съществува само като наша халюцинация от загубата на съзнание. И в  мигът, в който дойдем в съзнание, ще разберем каква е тази сила на въображението, рисуваща ни картината на този свят, и с каква цел го прави. Тя ни дава възможност да се издигнем по всичките 125 духовни стъпала, и да се изкачим дори на най-високото, последно стъпало, съвършено независимо и свободно, тъй като всеки път ние започваме с илюзия.

Всяко стъпало започва с осъзнаване  недостатъка на осъзнаване на самото стъпало – с осъзнаване на злото. И тогава ние го поправяме и постигаме свойството отдаване – самото стъпало. Ние действаме абсолютно независимо, защото още не се намираме в духовното и то с нищо не ни задължава . И затова можем да започнем с пълно откъсване от него, от неосъзнато състояние. И така,  по свой свободен избор, ние  можем да се издигаме от стъпало на стъпало.

От урока по статия на Рабаш, 29.04.2011

[41766]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Колкото и да се опитвам да се издигна над разума си, къде е гаранцията, че всичко което направя, в крайна сметка няма да се окаже вътре в  знанието? Как мога да проверя, че съм се издигнал над  него и какво ще ми помогне да се издигна?

Отговор: Разумът винаги се стреми към знание и получаване, а над разума са вярата и отдаването. И сега аз трябва да си изясня дали отивам към отдаване, защото разумът ме задължава или заради вярата?

Ако се намирам само в една от двете точки, в зависимост от състоянието си, то аз безусловно ще действам вътрешно или по-ниско от разума си, т.е. ще работя за своя егоизъм. Винаги са необходими, едновременно, две точки.

Представи си, че ненавиждаш учителя си, целият кипиш срещу него, мислейки че той не е прав и същевременно градиш с него отношения на любов, отдаване, тотална отмяна на самия себе си и се прилепяш към него. Именно между тези две точки, се развива твоето ново желание – благодарение на тяхното различие, ти се задържаш в едното, в противоположност на другото.

А иначе, каква полза от Фараона, ако ти не изградиш над него своята любов – над цялата тази ненавист и увереност в собствената правота, въпреки всичките си знания, мнения и разума си, да приемеш мнението на учителя?

Но ако загубиш една от тези две точки, то вече няма да се издигнеш. Обикновено, в такъв случай се спускаш под знанието.

От урока по статията от книгата “Шамати”, 13.04.2011

40632

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→

Въпрос: Как човек да разбере, че е започнал да работи за обединението с другарите? Как може да се измери това?

Отговор: Работата за обединението може да се оцени по разочарованието, когато човек усеща, че всеки път като че ли се върти в кръг и дори се спуска още по-надолу.

Аз преодолях своето отблъскване от другите, пожелах да се свържа с тях, започнах да планирам, как да го направя, как да се сближа с тях, да участвам с тях. После разбрах, че нашето единство трябва да бъде вътрешно, а не – външно, трябва да се свържа с всички от цялото си сърце и душа, а не просто да ги държа за ръцете или да ги прегръщам през рамото.

Аз приложих толкова усилия и забравих за нашето единство. И отново се старах – и отново забравих. Мислейки за духовното, за целта, която трябва да постигна, аз не мисля за своите другари. Преди всичко в мен възникват други представи за духовното – като за разкрития, светлини, напълвания. Аз мисля, че духовното ще напълни всички мои желания, както в материалното, като че ли това е обикновено напълване с наслаждение вътре в желанието. Тоест, аз се приготвям да постигна духовното по егоистичен начин. Така установявам, че все още се намирам в изгнание.

Аз все се стремя към духовното, към единство, всеки път насочвам себе си правилно – към обединение с другарите, към укрепване в групата, в разпространението, към единствои поръчителство. Разбирам, че завися от тях, а те – от мен. И всеки път прилагам усилия, за да се задържа в тези мисли, че духовното – това е нашата взаимовръзка, над желанието на всеки.

И след всички мои усилия и правилни мисли, като че ли ме удрят с чук по главата и аз отново се връщам към предишните мисли за материалното: “И къде е моята полза?! Къде е духовното?! Какво получих? Нищо не се разкри в мен…”

Това се нарича изсмукване на всички мои усилия от Фараона. И така всеки път. Аз се старая да се издигна над егото си, да се свържа с всички, дотолкова, доколкото мога, организирам група, за да си създам правилно обкръжение, способно да ме поддържа, и изведнъж отново си мисля  : “И къде ми е печалбата – в мен? Какво съм спечелил? Какво намерих? Какво постигнах? Къде е напълването?”. Тоест, аз очаквам напълване на своите егоистични желания, а не разкриване на отдаването помежду ни. 

Така, всеки път Фараонът поглъща всичките ми усилия – докато накрая не ги изтръгне всичките от себе си, както е казано: “погълна изобилието и го изтръгна ” [Иов, 20:15]. Когато усилията ми достигнат краен предел, тогава всичко, което Фараонът е натрупал в себе си, ми се връща – но не наведнъж, а постепенно. Преди всичко, аз се издигам над всички тези желания, тоест “избягвам от Египет”, а след това постепенно ги разкривам във вид на “златния телец”, “разузнавачите” и прочие егоистични желания, но това вече – на ниво “пустиня”.

Когато работя в свойството “хафец хесед” (не желаещ нищо за себе си) – в “отдаване заради отдаване”, тогава се разкриват същите желания с напълване от Фараона, и именно те ми помогат да разкрия злото. Тъй като “в пустинята” нямам нищо, “хафец хесед” няма желания. Но според степента на издърпване на това егоистично желание от Фараона, аз мога да го поправя, като го превръщам във все по–голямо свойство “отдаване заради отдаване” – докато не завърша цялото стъпало, завършвайки своите “40 години скитане по пустинята”. Така ние напредваме.

От урока по Книгата «Зоар», 21.04.2011

[41287]

Публикувано в: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Какво можем да научим от Фараона?

Отговор: Можем да се научим от Фараона на лоялност към Твореца. Той изпълнява задачите си вярно и усърдно. Той е истински роб на Твореца, като никой друг.

Всъщност, става въпрос за механичната сила, скрита в природата. Всеки път и на всяка степен, във всяка молекула и атом, във всяка комбинация и връзка, тя изчислява как да завладее всичко което е възможно да се притежава. Това е уникална вътрешна програма която работи във всяка частица на творението, във всяка система, и всяка комбинация.

Ето това е “Фараонът” – нещо тотално, всеобхватно, присъстващо във всяко желание, във цялата създадена реалност. Не оставя нито една частица от създаденото само за секунда. На фона на звезди и галактики, в нашия свят и всички други, има тази универсална, неделима програма. И това е на което трябва да научим от Фараона: на устойчивост, на безкомпромисен подход към нашите отговорности.

Също така, вместо старата програма, ние трябва да се погрижим и да инсталираме нова. При това, този ъпгрейд се инсталира над Фараона: Ние го използваме и в никакъв случай не го премахваме поради безполезност. Духовното ъпгрейдване винаги се инсталира върху вече съществуваща помощна програма. Ние работим върху Фараона, върху нашето желание за получаване, заменяме нашето егоистично намерение с алтруистично, докато желанието на Фараона си остава същото.

Имаме намерението и желанието да получаваме, което е предварително определена активна система; това е което съществува. И тогава ние превключваме тези намерения за отдаване, като същевременно запазваме желанието за получаване. По този начин ние навлизаме в духовната реалност, тази която ще бъде. 

Долу е Фараона, горе – Твореца, и те се противопоставят. А преходът се извършва с помощта на Светлината.

От урока по статията на Рабаш, 22.04.2011

[41235]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човечеството се разделя на тези, които чувстват, че им е необходимо да достигнат целта в живота – и тези, които не чувстват това.

Тези, които не чувстват стремеж към духовното, се разделят на две групи:

1) хора, животът на които изобщо не е свързан с духовното – и така живее почти целия свят,

2) хора, свързани с духовното, но лъжливо – тоест, мислещи, че с помощта на материални действия може да се достигне духовно възнаграждение в някакъв „бъдещ” свят.

Такъв подход се нарича религиозен – човек не се чувства „в изгнание” от духовния свят. Той мисли: какво може да бъде това изгнание, след като аз се намирам на материалната земя на Израел, изпълнявам всички физически заповеди и разчитам да получа награда за това – какво още е нужно? И затова такъв човек повече не се нуждае от нищо.

Но има хора, желаещи да достигнат истинската цел, сливането с Твореца – и такива работят с намерение. И дотогава, докато те не достигнат тази цел – считат себе си, за намиращи се в изгнание и затова, мечтаят да излязат от него.

И колкото повече усилия влагат за достигането на тази цел, свойството отдаване и любов към ближния – толкова по-ясно усещат, че никой не може да им помогне, няма в нашата природа такива сили, които биха могли да направят това.

Така те продължават и продължават да воюват против това изгнание, против силата, която ги удържа в робство – против Фараона, властта, противоположна на Твореца. Докато не положат толкова усилия, че да им стане съвършено очевидно, че никога няма да им се удаде да се измъкнат със собствени сили, а единственият, който може да им помогне е Творецът.

Тези две истини, постигани в изгнание, им помагат да пробудят силата за освобождаване – разкриването на Твореца, благодарение, на което те излизат от егоистичната природа и придобиват природата за отдаване.

Такива хора, които преживяват изгнанието – очакват също и освобождаване. А всички останали, които не чувстват нито изгнанието, нито потребността от освобождаване, така си и остават в своето състояние. Тяхната роля е само в това да смущават тези, които усещат своето изгнание, и по всички начини да им пречат в работата.

Такива хора се наричат „многочислена сбирщина” (ерев рав), която задържа в изгнание желаещите да си пробият път към отдаването.

Истинската молитва може да се роди само в този, в който има истинско желание, което започва от точката в сърцето. А нея или я има, или я няма – тук вече нищо не може да се направи. Но ако в човека има точка в сърцето, стремеж към духовното, и той я развива за сметка на правилното обкръжение, то чрез своя стремеж към единството и съединението, той усеща себе си „в изгнание”, и ако правилно продължава да работи, то излиза от това изгнание, благодарение на истинска молитва, придобиване на истинското желание.

От урок по статия на Рабаш, 24.04.2011

[41390]

Публикувано в: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия, Молитва, Намерение - Няма коментари→