Entries in the 'реалност' Category

Кого да смятаме за наблюдател?

Д-р Ицхак Орион: Ето че повече от сто години учените се опитват да обединят тези или онези области във физиката. Понякога това им се удава. Най-голям успех постигнаха с обединението на електроенергията и магнетизма в понятието електромагнитно взаимодействие.

По-нататък Айнщайн е направил няколко опита, а след това електромагнетизма бил обединен с вътрешната сила.

Днес в природата се различават четири вида взаимодействия, а като цел се явява откриването на обединяващ закон, обща сила, единна формула, която да опише всичките тези явления.

Отговор: Но как да я изведем? Айнщайн мечтал да открие общо поле, включващо в себе си всичките сили. Но как учените могат да постигнат това, ако те все още не разбират, че принципа на зависимост от наблюдателя се разпространява и върху тях самите?

Проблемът е в това, кого да смятаме за наблюдател: абстрактният образ, условно развихрен до различни скорости, или вътрешната площадка, където човек усеща, разкрива едно или друго явление? Това засега на физиците не им е ясно. На тях им се струва, че явлението завършва своята проявява преди това, преди да влезе в тях. Те предполагат, че изследват външния свят.

В действителност всичките явления се разгръщат във вътрешния свят на човека, а в ролята на наблюдателя се явява желанието. Имено него аз трябва да развихря до скоростта на светлината и да го подложа на други най-различни операции.

Физиците се спират на представите за външно наблюдение. Те още не приемат постулата, че цялата реалност се намира в наблюдателя.

От урока на тема”Съвременната физика и наука кабала”, 05.05.2011

[42281]

Творецът и Фараонът

Въпрос: Какво можем да научим от Фараона?

Отговор: Можем да се научим от Фараона на лоялност към Твореца. Той изпълнява задачите си вярно и усърдно. Той е истински роб на Твореца, като никой друг.

Всъщност, става въпрос за механичната сила, скрита в природата. Всеки път и на всяка степен, във всяка молекула и атом, във всяка комбинация и връзка, тя изчислява как да завладее всичко което е възможно да се притежава. Това е уникална вътрешна програма която работи във всяка частица на творението, във всяка система, и всяка комбинация.

Ето това е „Фараонът“ – нещо тотално, всеобхватно, присъстващо във всяко желание, във цялата създадена реалност. Не оставя нито една частица от създаденото само за секунда. На фона на звезди и галактики, в нашия свят и всички други, има тази универсална, неделима програма. И това е на което трябва да научим от Фараона: на устойчивост, на безкомпромисен подход към нашите отговорности.

Също така, вместо старата програма, ние трябва да се погрижим и да инсталираме нова. При това, този ъпгрейд се инсталира над Фараона: Ние го използваме и в никакъв случай не го премахваме поради безполезност. Духовното ъпгрейдване винаги се инсталира върху вече съществуваща помощна програма. Ние работим върху Фараона, върху нашето желание за получаване, заменяме нашето егоистично намерение с алтруистично, докато желанието на Фараона си остава същото.

Имаме намерението и желанието да получаваме, което е предварително определена активна система; това е което съществува. И тогава ние превключваме тези намерения за отдаване, като същевременно запазваме желанието за получаване. По този начин ние навлизаме в духовната реалност, тази която ще бъде. 

Долу е Фараона, горе – Твореца, и те се противопоставят. А преходът се извършва с помощта на Светлината.

От урока по статията на Рабаш, 22.04.2011

[41235]

Възприемане на действителността: поправяне на отклонението

Човек много греши, ако невярно си представя общата картина на действителността. В нея сметката се води не с отделния индивид, а с единния механизъм, какъвто е той всъщност.

Всички ние сме едно цяло, и не съществуват никога единични молитви, а има само молитва на множеството за общата система, която е невъзможно да се раздели на части.

И затова човек трябва постоянно да работи срещу своята въображаема обособеност, срещу целта, която му се струва лична.

Той трябва непрекъснато да се бори с пречките, рисуващи пред него разбитата действителност, вместо единната душа, пълна с висша светлина, според закона за подобие на свойствата.

Ако човек не коригира отклонението от истинската картина – тогава, разбира се, неговите действия са лоши и неправилни. Те само го карат да описва все нови кръгове, докато не открие грешка в диагностиката на истинското положение на нещата и не дойде до истинската молитва.

Цялата ни работа е да различаваме погрешността, отклонението от това, което съществува в действителността. Ние се вслушваме в думите на кабалистите или сами се опитваме да си представим действителността, за да открием разминаването, над което трябва да работим и да молим за поправяне.

Ние трябва да си представяме единството на Исраел, Тора и Твореца, да се стремим да изпълняваме съветите на кабалистите. Това е необходимо, иначе се отклоняваме от истината и попадаме във властта на лъжата, без дори да го съзнаваме.

От урока по статия от брошурата за Песах“, 14.04.2011

[40698]

По-сериозно в пясъчника!

Въпрос: Нашият свят е мнима реалност и въпреки това кабалистите се отнасят към нея много сериозно. Защо?

Отговор: Защото ние растем в нея, в нея действаме. Въпреки че тази реалност е въображаема, ти си длъжен да я приемаш сериозно и да я изграждаш така, сякаш реално съществува.

Представи си, че се присъединяваш към децата и играеш с тях по най-сериозен начин, истински, както го правят те. Децата тичат, стараят се да съберат нещо, карат се заради играчките – това е животът за тях. И ти участваш в техния живот, помагайки им да съберат неговите части, за да могат да растат бързо и правилно в този „пясъчник”.

Това изисква много сериозно отношение. Необходими са големи усилия, за да се отгледа дете в нашия свят. Точно по този начин човек трябва да се отнася към себе си – към онова духовно дете, което расте в него. Тук не трябва от нищо да се отказваме – аз се грижа за себе си, за семейството, за децата и родителите, за всички материални нужди. И макар илюзорността на всичко да е очевидна – това не е важно.

Картините на материалния свят се рисуват в моя мозък от егоистичното желание. Него аз не мога да поправя, тъй като се намира на неживот ниво. Дори великият кабалист раби Шимон е трябвало да се храни, да пие, да си осигурява приходи, да се грижи за учениците. Може би си мислиш, че са витаели в облаците, без да мислят за семействата си и за прехраната?

Този свят е част от моето израстване, „включително и зъбоболът”, както казваше Рабаш. Разликата е само в това, че трябва отново и отново да се устремявам нагоре, към отдаването, към духовния свят. А кабалистите имат друг проблем – да се държат сериозно в детския пясъчник. Те са длъжни да го направят. Ето защо се отнасяме отговорно към възпитанието и другите сфери на материалния свят. Човек е длъжен да обезпечи всички свои насъщни нужди.

Материалното изчезва от нашите усещания едва в края на поправянето, когато няма повече нужда от тази игра на въображението.

От урок по статия на Рабаш, 12.04.2011

[40484]

Трета реалност

Правилно развиващата се част на творението в крайна сметка ще стигне до осъзнаването, че развитието се осъществява посредством две противоположни сили. Техният натиск я принуждава да осъзнае злото и всеки път служи за „родилни болки”, изтласквайки я от текущото състояние в следващото. Така природата ни придвижва напред.

На човешкото стъпало на развитие творението предварително разбира ползата от този двустранен натиск на природата и се развива съгласно целта, която вижда пред себе си. А целта е да постигне равновесие, да уравновеси в себе си натиска на двете сили, правилно да ги съчетае вътре и така да формира следващото състояние – третата реалност.

Преди това двете сили просто са принуждавали творението да върви напред, да приема нови прогресивни форми, без да влага своя принос. Но сега то разбира механизма на тяхното въздействие и само се включва в процеса – предварително, не дочаквайки натиска, използва двете противоположности, за да излезе на следващия етап на развитие. Това му дава нов разум, ново чувство, които не е било възможно да има по-рано – по време на принудителното развитие на неживото, растително и животинско ниво.

Аз изграждам собствено отношение към въздействието на двете сили и ги използвам, избирайки сам курса нагоре. Съгласявам се с тази посока, искам я и с помощта на обкръжението добавям своя импулс, своя натиск. Излиза, че сам напредвам, сам изграждам себе си – и тогава придобивам разума и чувството, които се изискват за това.

Ето в какво се състои ползата: включвам себе си в двете противоположни сили, издигам се към чувството и разума на новото стъпало и започвам да разбирам в каква реалност се намирам. Сам създавам новата реалност и сега тя е моя.

Преди това съм се придвижвал от стъпало на стъпало без да добавям нищо от себе си. Това е бил пътят на страданията. От мен не е израснало творение – оставал съм си на земната плоскост. Просто на всеки етап са ме избутвали отзад.

Сега вече добавям все повече собствено участие и то ми дава новото ниво – стъпалото на човека, подобен на Твореца. Аз разкривам Твореца. Спирайки да се развивам на нивото на животното, стъпвам на новия път и сега правя всяка крачка по собствен избор.

Казано на езика на кабала, аз извършвам Първото съкращаване, излизам от естествения натиск на природата и се развивам, свързвайки правилно двете нейни сили – посредством Второто съкращаване, средната линия. Сега изграждам средната линия в себе си – с други думи, намирам в себе си правилната форма на равновесие за всяко състояние.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 28.03.2011

[39391]

Време е да търсиш своята душа

Баал а-Сулам, „Учение за Десетте Сфирот”, част 1, „Вътрешно съзерцаване” , гл.6, п.34: Цялата същност на понятието време в нас не е нищо друго освен усещане на движенията.

Тъй като материалният разум в нас представя и предава форма на определено количество движения, усещани едно след друго, той ги преобразува в представа за определено „време”.

По този начин ако човек и неговото обкръжение се намираха в абсолютен покой, понятието време нямаше да е известно на никой.”

Ако, раждайки се в този свят, веднага получавахме друго обкръжение, тогава щяхме да станем други създания. Затова, сегашното обкръжение ни прави такива, каквито сме.

Човек се състои от две части. Едната от тях е „животинска”. В нея няма нищо осъдително – това е просто стъпало на развитие. Често сравняваме някого с животно, за да подчертаем неговата „приземеност”, безчувствие – но това не е непременно вярно. На своето ниво животните се намират в подобие с природата и нямат недостатъци.

Така че онази наша част, която се отнася към животинското стъпало, действа и възприема своята реалност, съгласно собствените си свойства, собствения си „пулс”. Този „пулс” отброява всеки миг.

Човек има вътрешен биологичен часовник, свързан с Луната и Слънцето, с движението на Земята, със смяната на годишните сезони и с много други фактори, свързани с природата на биологичния организъм, а също и с космическата природа на системите на небесните тела.

Всичко това ни дава усещането за време, движение и пространство. Именно в тези координати съществува нашето тяло.

А освен това, извън каквато и да е връзка с него, в нас съществува друга реалност, наречена „душа”. Тази част е скрита от нас – не я откриваме отвътре. Тя може да се прояви само като зародиш, като „точка в сърцето” – все още не е самата душа, а само възможността да я открием. С други думи, точката в сърцето е средство за разкриване на душата. Благодарение на нея можем да стигнем до втората, по дълбока част от себе си.

Науката кабала обяснява, че духовните парцуфим се изграждат по скалата „външно-вътрешно”. Нашият външен парцуф е същото това „животно”. Тук става дума не за плътта, а за усещането на собственото битие в този свят – битието в психологически, физиологичен, социологичен, семеен, емоционален смисъл. С други думи, нашето „животно” не е просто тяло, а същество, усещащо себе си като човек в материалния свят.

А след това в него започва да се пробужда по-висок, духовен образ и скоростта на развитие на този образ по никакъв начин не е свързана с онова, което се намира долу. Той няма отношение към нашата нервна система, към нашите свойства и манталитет, към нашето възприемане на света и към самия външен свят. Духовният образ в нас е нещо съвсем различно. Той е противоположен на цялата материална действителност и е отделен от нея. Има собствен ритъм на развитие, свои причини да се развива.

Сега, заради тази своя вътрешна духовна част, човекът трябва да призове духовната помощ, духовните средства. При това, трябва да ги намери в заобикалящия го свят, но вече чрез вътрешни сигнали.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37571]

Да оживим последния остров на духовността

Конгрес в Мецукей Даргот, урок 2

Нашият свят е започнал с това – малка искра светлина се е разбила в празното пространство и е започнала да се развива.

Така светлината е направила, произвела, създала, сътворила (четирите стадия, съответстващи на неживото, растителното, животинското и човешко ниво) – всичко, което е в нашата Вселена.

А по-нататъшното развитие предполага, че човекът – тоест ние с вас, трябва да достигнем до този корен, от който някога – се е образувала тази искра. И сега ние се намираме на този последен етап на развитие, така че да се издигнем всички заедно към тази искра и да проникнем през малкия отвор от  нашата система в това място, от където произлиза и коренът ни.

Но това завръщане е възможно само за сметка на обединението – ние трябва толкова тясно да се съединим заедно, че да станем толкова малки, колкото е тази искра. Затова хората постигащи духовния свят, са се стремили да разкажат за необходимостта да достигнат обединение,  да съединят искрите, намиращи се във всеки, в една искра.

Такова развитие продължава от времената на Адам Ришон и Авраам в древен Вавилон, а след това при изхода от Египет и все по-нататък, докато две хиляди години назад ние не сме достигнали до доста недобро състояние, тъй като кабалистите, съществуващи през цялото това време, започвайки от Авраам са загубили своето духовно ниво и са изпаднали от братска любов в безпричинна ненавист. Такова падение е станало във времето на раби Акива.

Тук, в района на Мъртво море, в Курман и околността, са избягали хората, които не били готови да се съгласят с това падение, което станало в Йерусалим, когато дори и длъжността на Главния Първосвещеник са започнали да продават за пари, и всичко е приело най-низкия, презрян характер. А това отделено място останало последното свято място, където отивали хора, желаещи да съхранят съединението между тях и любовта, за да не загубят духовната връзка един с друг.

Затова те побягнали тук, тъй като чувствали, че тук ще могат да останат заедно и по-далеч от онези отношения, които набирали сила в Йерусалим.

И затова ние след почти две хиляди години сме се събрали тук, затова – да продължим този процес – защото в духовното няма време! Ние сме излезли от това свято състояние, в което сме били свързани, и сме усещали висшия свят, духовния живот и другото измерение – изгубили сме съзнание, сякаш сме получили удар по главата, и сме престанали да усещаме този свят, в който сме живели, а днес искаме да се върнем в тази реалност.

Затова е нужно просто да организираме такова общество, като съществуващото някога,  защото духовните закони не са се променили. Както това е било тогава, така и днес ние трябва отново да станем като един човек с едно сърце, и да достигнем братската любов и съединение – по тези същите закони, по които съществуват светлината и желанието в духовния свят. И тогава ние ще се окажем в него!

А нашите физически тела ще ни съпровождат, до времето, когато напълно ще постигнем духовния свят. До тогава ще ни се наложи да се намираме в тези тела, защото докато ние не получим правото  постоянно да живеем в духовния свят –  ще си останем постоянни жители на този материален свят. А в духовното усещане ние ще се издигаме и спускаме, докато не се закрепим там постоянно.

Тогава вече няма да ни се налага да чувстваме тези физически тела и те ще изчезнат от нашето усещане. Целият този свят, наричан “въображаем свят“ също ще изчезне, и ние ще започнем да живеем в новата реалност завинаги.

От 2-я урок на конгреса в Мецукей Даргот, 25.02.2011

[36916]

48 часа до края на света

Въпрос: Да си представим, че след 48 часа с нашата планета ще се сблъска астероид и напълно ще я разруши. Как може поправянето да се ускори в оставащите 48 часа, преди гибелта на планетата?

Отговор: Ако хората усетеха, че остават 48 часа до края на света, те биха били обхванати от толкова голямо желание за спасение, че може би биха чули, че всичко зависи от желанието! Ако заради спасението бихме насочили нашето желание към съединение между всички хора в света и бихме желали висшата сила да поправи нашата връзка, то това би се случило мигновено. Това е законът на природата: ако желанието пробуди светлината, то светлината работи върху него и поправянето веднага се случва.

Когато светлината работи върху общото желани за обединение, тогава в това общо желание ние веднага започваме да усещаме висшия свят. И ако всички ние сме свързвани в нашето възприятие за висшия свят, то повече не е нужно да усещаме нашата реалност и нашия свят. Нека се взриви! Но няма какво да се взривява, тъй като всички експлозии са сили, които не сме успели да поправим.

Преди всичко, ако се обединим, нашият свят няма да се взриви. Няма да има сила на разрушение, защото, обединявайки се, ние отменяме злата сила на всички нива: неживо, растително, животинско и човешко.

Второ, ако това беше желанието на цялото човечество, ние бихме достигнали до състояние, в което нашият свят би изчезнал от нашите сетива и ние бихме съществували само в нашето възприятие на сливане, без никакви материални форми, които си представяме в нашите желания. Нашето желание ще притегли формите на отдаване.

Въпрос: Но ако хората кажат: „Остават ни 48 часа, нека се позабавляваме!”

Отговор: Това не е реалистично, защото ако не предотвратиш или не измениш нещо, знанието за предстоящия край ще изтрие оставащите минути и ще ти попречи наистина да живееш. Представи си, че си се отправил към една пропаст и в момента, в който полетиш, твоята кола се превърне в самолет. Но ако нямаш такова решение, което да ти позволи да се издигнеш до по-висшите нива – над катастрофата – то ти вече си мъртъв.

Въпрос: Как да достигне до усещането за необходимостта от обединение?

Отговор: Ние сами трябва да се обединим; иначе природата ще ни принуди да направим това.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот”, 15.02.2011

[36073]

Равновесие между небето и земята

От „същинското от истинското”, от Висшата сила, една, единствена и особена, освен която няма нищо друго, е било сътворено „същинското от нищото”.

И това творение се нарича „желание за наслаждение”. Свойството на Висшата сила е отдаване, и затова тя е създала желание да получава наслаждение, противоположно на себе си, за да може то да съществува извън нея.

Втората сила, получаващото желание, иска да получи именно свойството отдаване, което първата сила иска да му даде, с което иска да го напълни. По такъв начин, получаващото и даващото желание съответстват едно на друго и са противоположни помежду си. Оттук и започва науката кабала – изследването на истинската, всеобхватната реалност.

След това получаващото желание се развива под влиянието на даващото желание, и двете тези сили въздействат една на друга, както плюс и минус. Бидейки вторично по отношение на даващото желание, получаващото желание се склонява пред него и го получава, приема го в себе си. Първичната сила, сътворила го, му въздейства, властва над него – и с това получаващото желание се изменя, преминава всевъзможни метаморфози.

Първичните изменения по този път се наричат „четири стадия на разпространение на пряката светлина”, или с името АВАЯ. То представлява шаблон, чрез който даващото желание действа в получаващото.

След четирите етапа на това въздействие, получаващото желание осъзнава кое е то, какво е, къде се намира относително даващото желание, и започва да се усеща творение, пребиваващо извън даващото желание, извън Твореца. Тогава получаващото желание само определя процеса, който то иска да осъществи. А то иска да осъществи уподобяване по свойства, за да стане абсолютно подобно, равно на даващото желание, което го е породило.

Всичко, което има в получаващото желание, разбира се, е дошло в него от даващото желание. Даващото желание го е породило, включило се е в него, дало му е всички негови сили и свойства. Само по себе си, всичко, което има в творението, в получаващото желание, е дошло от даващото желание. Защото повече то няма откъде да получава каквото и да е. Откъде още може да се прояви в него внезапно нещо ново?

И все пак, усещайки себе си творение, то е способно да извърши собствено действие. За това е нужно да се намира между двете противоположни природни сили: между своето получаващо желание и даващото желание на Твореца. Ако творението успее да застане по средата между тях, тогава то ще бъде свободно в своя избор: към какво иска да се отнесе?

А поради това намерението на Твореца при създаване на получаващото желание не е било в това, че то просто да иска да се наслаждава, не в това, че то да осъзнае себе си и това, кой го е породил, а в това, че то да се окаже по средата между двете сили. Нека да се окаже не в своята природа и не в природата на Твореца, а в неутрална, нулева природа, в равновесна безпристрастност между двете сили, по средата между плюса и минуса, между двата полюса на магнита, „окачено във въздуха” между небето и земята.

В такова състояние решението действително ще зависи от него самото.

От урок по статия на Рабаш, 18.02.2011

[35674]

Истинската милост

Рабаш, Шлавей Сулам”, 1990, статия 14, „Истинската милост”: Трябва да започнеш да работиш в „истинската милост” – т.е. без всякакво възнаграждение, за да служи всичко не за лична изгода, а за благото на Твореца.

Ние се раждаме с желание, което действа по определен начин, – което се нарича, за себе си, за получаване. Всеки от нас чувства, че пред него отвън стои свят, включващ четири нива на развитие: неживо, растително, животинско и човешко. При това самите ние искаме само да се наслаждаваме на целият този външен свят, да изпитваме хубави усещания.

Може да се каже и обратното: на човек ще му бъде добре, ако той използва целия свят по определен начин, а именно – заради себе си. Въобще, тези неща са много относителни, доколкото ние не можем да различим нещо противоположно на тях.

Но след това човек достига до отчаяние от тази тенденция за наслаждение. И тогава в него се пробужда ново желание, нов подход: „Аз трябва да се отнасям по друг начин към цялата реалност. Всичко това е мое, подобно е на мен. Аз не мога да се наслаждавам сам по себе си, затова пък мога – заедно с всички”. Разбира се, този повик изхожда не от човека – просто създаденото от Твореца желание, заедно със своите решимот: „се търкаля” все по нататък, разкривайки по такъв начин усещаното.

Използвайки правилно методиката на поправянето, човек започва да проявява друго отношение към реалността, която е в него. В своите 613 желания той открива, че частта, струваща му се „външна”, в крайна сметка се отнася до него. Доколкото човекът може да измени своето отношение към желанията, да разпознае в тях не „чужденците”, а „близките”, „своите”, дотолкова и той напредва вече в друго възприемане на действителността – глобално, всеобхватно. Оказва се, че „всичкото” – това е той.

И тогава, започвайки да обединява собственото си възприятие в единно желание, нераздробено на отделни части, човек променя картината на своята реалност. Няма нищо „външно”: неживата природа, растенията, животните, хората – всички те се явяват части от неговото желание.

Човекът променя отношението си – с други думи, построява единно желание, и, като следствие, разкрива също „добавка” – единната Сила, напълваща това желание и наречена Творец. Така, благодарение на поправянето на желанията, човекът се удостоява с ново постижение и се слива с Източника. По-нататък…

Това е и „истинската милост”. Работейки над отдаващите желания, поправяйки себе си, своето отношение, своето възприятие на реалността, човек се удостоява с голяма „добавка” – разкриването на Твореца и сливането с Него.

И затова има работа в милостта – поправянето на келим, и има истинска милост – получаване заради отдаването, когато човек разкрива действителността, включваща Този, който я е породил – Твореца. С това, от поправянето на творението ние достигаме до неговата цел.

От урок по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35584]

Притъпявайки илюзията за разбиването

Не е възможно да работиш върху себе си без подкрепата на правилното обкръжение, което всеки път отвежда човека до правилния анализ, до правилното състояние.

Защото непрестанният въпрос, на който трябва да отговориш с „удар в зъбите”, е за онова, което е най-важно: „Творецът или аз? Ближният или аз? Силата на отдаване или силата на получаване?”

Ако този въпрос стои пред мен и разбирам, че от ясния отговор зависи моето напредване или фиаско, тогава необходимостта от подкрепата на обкръжението става очевидна за мен.

А от друга страна, що за обкръжение е това? Каква подкрепа оказва? Всъщност, аз получавам своите собствени келим, желания – в степента, в която искам да ги приближа към себе си. Тъй като цялата реалност – това съм аз.

Работейки с обкръжението, аз го извисявам в очите си, намирам в него важността на Твореца. Но всъщност съм получил силата на разбиването, за да може по този начин, тя да ми помогне да работя над самия себе си.

Моето „аз”, включващо цялата реалност се дели на две части:

– част, която усещам като себе си;

– част, която усещам като свят, като ближни, като всичко, което се намира извън мен.

Защо Творецът ме е разделил на две? За да мога по-лесно да поправя онази част, която е отвън. Аз извисявам нейната важност в своите очи. Ако пробудя важността на другарите и ги подтиквам да работят върху мен – все едно имат свобода на избора и повече самостоятелност, отколкото им приписвам.

Трябва да разберем, че силата на разбиването действа в наша полза. Частта, наречена „ближен” – т.е. всичко, което е извън мен, ще мога да поправя, ако се отнеса към нея именно като към ближен. Поправям тези желания, които ми се струват чужди, поставяйки себе си пред тях и желаейки да се съединя с тях.

Моето „аз” е само точка в сърцето, а „ближният” е цялото мое кли, целият съсъд на душата. Ако не бях разделен на тези две части, нямаше да имам възможност да поправя „външните” желания. Никога нямаше да мога да ги анализирам, проверявам, сортирам, да поискам сили за работа с тях.

Но аз се намирам извън тях и поправям своето отношение към тях. Такава илюзия се създава в мен – сякаш поправям своето отношение към ближния според принципа „възлюби ближния като себе си”. И засега не улавям, не разбирам, не чувствам, че всъщност  това е моята душа. Просто са прибавили към мен силата на разбиването, която рисува измамната картина за „ближните” в моите очи. Затова, именно по този начин съм способен да пристъпя към поправяне на своите келим, работейки срещу силата на отхвърлянето, нанасяйки й удари.

Можеш да си представиш нашата работа по друг начин: човекът изначално получава цялото творение в качеството му на своя душа и разбира, че цялата сила на разединяване е фантазия, чиято цел е да го обърка. В крайна сметка, реалността изобщо не е откъсната от него. И затова, човекът нанася удари, „притъпява зъбите” на тази сила на разбиване, на тази илюзия. И в това вижда цялата работа, която трябва да извърши.

И така ще бъде, докато не избие всички зъби, докато не измъкне всички тръни – за да може розата, растяща сред тях, т.е. Малхут, да разцъфти в истинския си вид, с цялата си сила. Защото това е Шхина, общата душа.

В такава светлина трябва да видя и обкръжението, и другарите, и Твореца. Всичко, което ми се струва външно, представлява неотделима част от мен. А силата, откъсваща ме от единната мисъл и желание, от Единия – това е силата на разединяването, която трябва да разбия.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35489]

Етапи на постигането на кабала

Въпрос: През какви етапи преминава човек при постигането на науката кабала?

Отговор: Започвайки да се занимава, човек преди всичко се учи да възприема правилно този свят, въпреки че изучава по-високото стъпало, следващото измерение, в което всички сме съединени заедно, тоест интегралния свят.

Но, изучавайки го, ние тепърва започваме да разбираме доколко тук, в този свят сме отдалечени един от друг и всеки от нас изяжда цялата система, вместо да работи за нейното допълване заедно с всички.

Всеки човек съществува като ракова клетка в общото тяло. Такова усещане и разбиране идва именно при проучване на глобалното състояние на системата. И тогава разликата между тези две нива: висшето, което е съединено в хармония, и нашето, което е напълно раздробено на индивидуалисти егоисти, започва много остро да се усеща от човек.

С това, че учи заедно с всички останали другари от целия свят, той започва да привлича към себе си силата на развитието, която малко по малко му влияе. Тази сила присъства вътре в природата и започва да го променя – да го прави по-свързан с останалите. В резултат, той започва да възприема света като единна, обща система.

Това се случва по естествен начин – отвътре. А не изкуствено, както днес, насилствено свързваме едно нещо с друго. И тогава, отношението на човека към света, към живота и самия себе си, неговите планове за живота – всичко това се променя. И тъй като той започва по-добре да чувства света – по-правилно, по-глобално, светът става прозрачен за него.

Той вижда връзките, действащи зад външната картина на света, между всички части на реалността. Това е като бродерия, от лицевата страна на която се виждат цветовете, а от опаковата – свързващите нишки, съединяващи всички части помежду им.

Човек вижда всичко това и вече не е на тъмно. Той чувства, как всичко е свързано заедно, става по-мъдър и повече не прави глупости. Това е първият етап на постигане на науката кабала.

А след това, човекът прониква още по-дълбоко в нея – започва да разкрива нивата на връзката между всички части на реалността. Започва да работи с всички тези свързващи сили. И тогава му става ясно, че в този свят, всички действат като марионетки.

Вижда, как всичко се управлява от нишките, простиращи се на обратната страна на „бродерията”. А ние, живеещите в този свят, нямаме никаква свобода на избора и нашето поведение се определя от гените, хормоните и управляващите ни сили. А той вече постига нивото на вземане на решения и може сам да определя как да се държи и как иска да види своето бъдеще.

Защото вижда правилно цялата обща система и се включва в нея, ставайки едно с нея. Неговото желание започва да действа заедно с желанието на тази система. Това е вторият етап на постигане. А след това има още етапи – общо пет.

От лекцията в Париж, 01.02.2011

[35043]

Наранената чест

Въпрос: В живота се случва така, че някой ме оскърбява и се чувствам много уязвен и унижен. Какъв е реда, в който трябва да бъде извършен анализа на такава ситуация?

Отговор: В настоящото ни състояние, не можем да определим правилното отношение към реалността. Объркани сме по средата на пътя между небето и земята. Още не съм разкрил Твореца, но вече не се намирам и в пълно скриване. Всевъзможните премъдрости – цитати, изказвания, фрагменти от знанието възприемам като разкриване, а това не е така. Всичко се е смесило в мен.

И затова в „Предисловие към ТЕС” Баал аСулам пише, че през тези години, човекът трябва максимално да форсира своето развитие. Защото става дума за период на голяма бъркотия, когато не мога да разбера истината, но вече не съм съгласен с лъжата. Просто ме хвърлят от едната страна на другата.

От една страна, няма никой друг освен Твореца. Аз стоя пред Него. Как да се отнасям към реалността, ако около мен е само Той? А къде съм аз самият? Ако Той ме е наругал, трябва ли и аз в отговор да Го наругая? Но това е Творецът. Значи, през цялото време трябва да се въздържам? Да проявявам пълно смирение, дори ако ме заплашва смърт? Съществуват и такива възгледи.

В крайна сметка, в подобни случаи не можем да дадем много съвети, защото човекът се променя всяка секунда.

И затова, кабалистите ни предоставят определен ред на действията, обусловени от скриването. Защо ни дават тези съвети? Защото сме изложени на въздействието на две сили. Творецът не е създал просто едно състояние, при което стоя пред Него и Го разкривам, без да се разсейвам от нищо. Кой съм „аз”? Аз – това са силите на разединението, на раздялата с Твореца. При това, тези сили ми се представят като мен самия, като нещо, което е извън мен, но не като Творец. А Творецът, за мен е идеал, който е невидим и не може да бъде усетен.

Силите на разединението Го скриват от мен, а аз трябва да ги обединя в едно цяло. Тези сили ме отделят, отдалечават от Твореца, закриват Го. Те се подразделят на два свята – вътрешен и външен. По своята същност се отнасят към една природа – на разединението, на егоистичното желание, но ми се представят двояко, противоположно.

Така че, трябва да ги обединя помежду им и да разпозная в тях именно разединението. Наблюдавайки действието, мисълта, желанието на каквото и да е около мен, аз сплотявам и вътрешното и външното – сам за да постигна единство. И в такъв случай, ако съм способен да го направя, не греша.

Тук трябва да прилагаме само един принцип: „Човекът съди съгласно онова, което вижда”. Не се опитвам да стигна до Единния, който е скрит от мен. Но в момента, в който обединя всички сили – и своите, и чуждите в едно цяло – откривам вътре единния Творец.

От урок по статия на Рабаш, 10.02.2011

[34958]

„Компактният” свят след поправянето

Отгоре надолу към нас се разпространяват четири стадия на пряката светлина: „свят – година – душа” и съществуване на реалността. А всяко изкуствено изградено от нас добавяне ни е необходимо, за да постигнем висшето стъпало.

Ние изграждаме това свое допълнение до висшето – в неживата, растителната и животинската форма. На неживото ниво създаваме различни предмети, на растителното и животинското – променяме природата, а на човешкото – извършваме поправянето в самите себе си. Всичко е за това, по-късно да  съединим това заедно с правилното намерение и да постигнем висшата степен.

А на нея ние ще почувстваме себе си по-малко многочислени, отколкото сега – повече обединени, сплотени. Днес ние усещаме свят, пълен с безкрайни детайли – огромна Вселена, милиарди хора, безкрайно множество от произвеждани продукти и боклук.

Но когато се издигаме на следващото стъпало, то започваме да виждаме как светът се свива, намалява се по броя на детайлите – тъй като всички ние се съединяваме в един човек с едно сърце.

Но на всяко стъпало ни е необходимо да добавим своето усилие за нивата: неживо, растително, животинско и човешко. Погледнете доколко от всичко сме направили нещо в нашия свят: доколко ни е потрябвало да отгледаме растения, за да оцелеем, доколко да променим животинския свят и на човешко ниво – всички построени от нас градове и цялата обитаема среда.

Всичко това са поправяния, както и да ни изглеждат тези промени – лоши или добри. Ние ги добавяме на своето стъпало отдолу. Всички тези железца и боклук са ни необходими, поради недостатъка на нашето вътрешно поправяне! Докато не се поправим вътрешно, ще ни се наложи да правим външни поправяния, докато не достигнем до състояния, когато те вече не ще са ни нужни.

Започвайки от нашето поколение и по-нататък, ние виждаме, че по степента на развитие, ще се приспособяваме. Цялата наша грандиозна дейност и огромните заводи ще започне да се съкращава, да приема доста „деликатен” вид и да изчезва. Става по-просто, по-компактно, някак по-мощно – тоест „по-духовно”, по-малко основано на материал, а повече – на енергия.

От урок по статията „Същност на науката кабала”, 07.02.2011

[34738]

Опитай малко светлина!

Светлината, връщаща към източника – това е светлината изпълваща цялата реалност на творението, която ти използваш за целта на поправяне на желанията/келим. Това е същата светлина, само че ти я прилагаш за поправянето на келим.

Да предположим, че пред мен има прекрасно приготвена маса, с изискани блюда, но аз нямам особено голям апетит. Казват ми: “Ти все пак трябва да похапнеш! Вярно, че си болен и нямаш апетит. Но пробвай, поне малко!“

И аз ям – без желание, само за да се излекувам. После оздравявам и вече с желание опитвам от тези същите блюда, получавайки наслада от тях.

Тези блюда не са се променили. Променило се е моето отношение към тях. По-рано, аз ги използвах, за да оздравея – и това се нарича “светлината, връщаща към източника“, светлината хасадим, “завръщане чрез трепета“, нивото Бина.

После аз съм се поправил – и съм започнал да използвам тези желания, получавайки ги заради отдаване. И тогава тази светлина се е превърнала за мен в светлината хохма.

Кой е извършил промяната в светлината? – Аз. Коя е светлината? Хасадим – за поправяне на желанията, хохма – за наслаждение. Всичко зависи от това, как аз се отнасям към светлината.

Ако искам да поправя само отношението си към ближния, тъй като преди всичко се изисква поправяне, – това означава, че аз използвам тази  светлина като “хафец хесед“ (нищо не искащ за себе си). Светлината – това е отдаване. А след това, тази същата светлина, това същото отдаване, аз мога вече да ползвам, наслаждавайки се от това, че отдавам.

Отдаването/Творецът изпълва цялата реалност. А ние пребиваваме вътре в тази реалност и всичко зависи от нашето отношение. Както ние се отнасяме към него – така и определяме, къде се намираме: в този свят или във висшия, на всевъзможни стъпала, в различните състояния.

От урока по Книгата „Зоар“. Предисловие, 25.01.2011

[33654]

Безграничната наука

Философията се отказва да се опира само на научни експерименти и често прави изводи само на основата на човешкото въображение.

За философия се приема дори теорията, откъсната от реалността, когато смяташ своите умствени заключения над реалните факти.

Докато работиш като машина, като учен, на основата на самите факти – ти не грешиш. Но веднага щом се отклониш от тях и се впуснеш във «философстване» – твоите изводи вече нищо не струват. Така казва науката кабала.

От една страна, сякаш кабала принизява човек, прави от него «машина», работеща съгласно някаква проста схема, а от друга страна тя е готова да му предостави нови възможности – нови инструменти на възприятие.

Но тя предупреждава, че не трябва да се повдигаме над здравия си разум, защото ще сгрешим! Тя ни предлага нови инструменти за изследване, за да разкрием светът по-нататък!

Човешкият разум достига «до небесата», но по-високо от тази граница той не е в състояние да се повдигне – това е неговият предел. До тази граница достигат външните науки. Но не продължавай по-нататък, защото ще започнеш да философстваш. Вместо това, ти имаш възможност и по-нататък да продължиш научното си изследване – с помощта на науката кабала.

В това се състои причината на непрестанната борба на кабала и философията, защото философията се впуска в такава област, където действа кабала. Външните науки не навлизат тук, те се занимават изцяло в своята си област – изследване в егоистичните инструменти на познанието.

Но днес достигаме до особено състояние, когато науката достига своето «небе», своя предел. И науката кабала иска да продължи заедно с човека научните изследвания над тази граница, използвайки същите тези принципи, като се ръководи само от очевидните факти, «това, което виждат очите ти».

И затова на нея и е нужно да изгони философията от тази област и да покаже, че не и е там мястото. Тъй като философията идва тук с фантазии, а науката кабала – с реални инструменти на изследване (свойството отдаване).

Действително там са нужни нови органи на възприятие и нов подход, основан на силата на отдаване, а не на получаване – затова кабала се нарича висша наука. Но е наука!

От урока по статията „Кабала и философията“, 28.12.2010

[31054]

Творецът, Фараонът – и аз между тях

Въпрос: С какво се отличава осъзнаването на злото като нежелание да се съединиш с другите, за което пишат кабалистите, и това зло, което усеща обикновеният човек в този свят?

Отговор: За да се достигне до духовно усещане за злото, трябва доста да се поработи – тъй като духовното зло се разкрива единствено след махсома. А по-ниско от него няма никакво зло начало, сега в теб все още няма никакво его, както в малко бръмбарче!

Злото начало – това е сила, открито противостояща на Твореца – Фараонът! То се разкрива, когато искаш с всички сили да се съединиш с Твореца и с другите души, но откриваш, че в действителност това ти е ненавистно и те отблъсква. Фараонът стои срещу Твореца, злото начало – срещу доброто.

Двамата се намират в теб и се разкриват единствено противопоставени един на друг. Не може единият да съществува без другия.

А това че сега, желаейки духовно да напреднеш, преживяваш лоши усещания – това не е духовно осъзнаване на злото. Съществуват много хора в света, които се чувстват още по-зле. Нека ти се струва, че това е духовно преживяване, заради това, че не  чувстваш духовния свят и не разбираш – но всичко това все още е вътре в егоизма.

Разбира се, това вече не е обичайният егоизъм на еснафа, а страдания, причинени от неспособността да се съединиш с другите, от отблъскването, нежеланието дори да  мислиш за това, несъгласие да се поправиш. Защото за теб засега духовното е нещо привлекателно за егоизма ти.

Това е вече време за подготовка за навлизане в духовния свят, но докато не владееш правилните духовни понятия – всичко това не е духовно. Духовно може да бъде единствено „за” или „срещу” самия Творец, за Негова полза или за моя. Но трябва да се намирам срещу Него!

Духовно – това е или Фараонът или Творецът. А аз се намирам по средата между тях в Клипат Нога и избирам: добро или зло, „за” или „срещу” Твореца.

Друго няма! Този свят, който сега виждаме около нас, в духовното не съществува. Това е нереална реалност – живеем във въображаем свят. Неживото, растителното, животинското и човека в този свят съществуват единствено вътре в нашите егоистически желания.

Защо този мой свят е въображаем? Защото в него няма никаква връзка с Твореца! Той живее от малка искра светлина, която някак си го оживява. Затова тук няма нито добро, нито зло.

Усещането за зло, което изпитваш, е единствено от недостатъчното животинско, егоистическо напълване. Всички твои възвишени мисли и желания, фантазии и мечти са измислици на развитото ти и раздуто его, което си иска своето и те принуждава да страдаш.

От урока по статията „Мир в света“, 23.12.2010

[30630]

Буквата, от която е създаден светът

Книга «Зоар». Предисловие, „Буквите на раби Амнон Саба“, п.26: Казал Творецът: „Буква цади, ти трябва да бъдеш скрита. Неподходяща си светът да бъде създаден от теб, тъй като в теб се образува задържане за клипот“.

Въпрос: Ако буквите на моето име показват клипа, трябва ли да го сменя?

Отговор: Тук става дума не за нечие име, а за названия на духовни действия, на парцуфим. „Буквите“ са свойства, пробуждани в съсъдите от светлината.

Не говорим за Него самия – Той е непостижим за нашето възприятие. Ние възприемаме само реакцията на кли (съсъда), който, в съответствие със светлината, стига до определено състояние.

На всички стъпала, желанието за наслаждения намира положителни моменти в 22-те състояния на Малхут – тоест, в 22-те „букви“. И това наистина е така  – в творението няма нищо излишно. Дори частта на клипа, нечистата сила, може да претендира да стане основа за създаването на света, ако я е осветила искрица светлина.

Книгата «Зоар» ни обяснява, че нито едно от състоянията  на Малхут не е съвършено, освен това, което се обозначава с буква бет. А  и тя е съвършена не сама по себе си, а благодарение на своята зависимост от Бина. Ето защо, именно буквата бет е достойна да създадат света от нея.

От друга страна, всички останали букви, не само са включени  в  Бина, но са свързани и с Малхут, което не им  позволява да станат основа за поправянето на света. Във всички други връзки, освен в „бет“, съществува недостатък, който със сигурност ще попречи на  пътя.

И така, всяка буква е символ на това, доколко Малхут се уподобява на Бина. А думите, съставени от буквите – това вече са действията на светлините, конкретните поправяния.

Тук няма никаква връзка с имената, които родителите дават на своите деца в нашия свят. Можеш да смениш или да добавиш име – в духовното нищо няма да се  промени. Ако с такива трикове можехме да въздействаме на света, отдавна вече да сме го превърнали в развалини.

Напразни са хубавите надежди да се промени действителността с просто пренареждане на буквите. Реалността ще се промени само, когато ние самите се променим, когато станем по–близки по свойства до светлината. Ако промениш себе си – ще промениш света. Тъй като само нашите келим (съсъди) могат да се променят.

Казано е: „Ако промениш мястото – променяш и късмета“. „Мястото“ – това е желанието. Промени своето желание – и ти наистина ще почувстваш промени.

От урока по книгата «Зоар». Предисловие, 13.12.2010

[29617]

Тема : Духовна работа, Ежедневен урок, ЗОАР

Как да усетим съвършенство

Духовността е съвършенство – в нея нищо не се изменя. Но аз виждам промени в нея. Творецът ми изглежда далечен, близък и различен. Ако правилно различа всичко, тогава аз не просто изучавам външната страна на случващото се, а във всичко виждам „Добрия и Творящ добро”, разбирам че „Няма никой освен Него” и всичко се случва единствено вътре в мен.

Но ако всичко в мен се променя, аз трябва да възприема тези изменения като благоприятни за мен и трябва да разбера, че въпреки тях и основно на тях, аз трябва да съм способен да се придържам към моето неизменимо отношение към Твореца. Тогава се получава, че всички мои вътрешни изменения изграждат в мен образа на Твореца по обратен начин – от противопоставянето ми на себе си.

Решимот (духовни гени, записи) непрекъснато ще се изменят в мен, но над тях, с вяра над знанието, аз желая да взема решение, че „Творецът е добър и твори добро и на лоши и на добри” и „Няма никой освен Него”. Излиза, че всички промени се случват в мен, на фона на моите убеждения, че „няма никой освен Него, Добрия, Творящ добро”, обрисуват в мен образа на Твореца. В този случай моето отношение към реалността е правилно. Ако различа неизменимото отношение на Твореца (Добрия и Творящ добро) във всяка моя вътрешна промяна, така аз поправям тези изменения, изпълнявам ги.

Но за разлика от „обикновените хора”, аз не анулирам тези изменения сякаш те не съществуват. Напротив: приемайки и работейки с тях, от всички тези противоположни форми и несъществуващи в Твореца изменения, аз опознавам и разбирам Твореца.

От урока по Книгата Зоар, 17.10.2010

[23924]

Реалност или живот сред образи?

„Зоар“, глава „Тазриа“: „Всички светове, както висшите така и низшите, се намират в човека. Всичко, което е създадено в света, е създадено за човека“.

Ние усещаме всичко вътре в себе си и нищо – отвън. Не знаем къде се намираме.

Ние сме в някакъв филм, който се прожектира вътре в нас, като филмова лента – и така ние усещаме света.

Не можем да излезем от този филм, да усетим нещо „извън него“ и да разберем, какво представлява истинската действителност, как изглежда тя отвън, отстрани, обективно.

Във „Въведение в книгата Зоар“ Баал а-Сулам обяснява, че ние усещаме реалността вътре в нас. В задната част на моя мозък се намира прожекционен апарат – и всичко, което възприемам вътре, той ми го прожектира „навън“, и затова аз „виждам“ като че ли  нещо се намира извън мен.

И тогава аз ги вземам в ръце, ям ги, пия ги, общувам с тях, въртя се сред тях. Аз живея с образите, които съм си създал вътре и те ми се струват съществуващи навън.

Затова нашият свят се нарича измислен, въображаем свят. Тъй като аз му придавам форми. Излиза, че ако аз се изменям, то и картина на реалността, която възприемам и виждам наоколо, може да се измени.

При това тази реалност  е жива, а не нарисувана на хартия или в моите представи, тъй като този апарат, наречен „аз“, сам създава пред мен тази жива реалност.

Ако мога да видя  своя вътрешен филм не чрез егоистичния проектор „в себе си“, а чрез алтруистичния проектор „друг, извън себе си“, то ще видя случващото се сега, отвън – навътре, в истинската реалност (желание).

От програмата „Кабала за начинаещи“, 20.10.2010

[24628]