Най-важното свойство, необходимо по духовния път е търпението, готовността за страдание, увереността в успеха. Да имам търпение – означава да бъда готов да премина през всички етапи, срещащи се на моя път, за да не могат нито земните ми чувства днес, нито разумът, да ме отклонят и да ме спрат от истината.

Аз изначално приемам вярата на мъдреците-кабалисти, които са преминали вече по този път и ме съветват как да се държа. И вървя съгласно тези указания и ги реализирам.

В това няма никакво принизяване на себе си, както би се сторило на един страничен наблюдател. Напротив, по такъв начин имам намерение да постигна всичко в чувствата и разума, на всеки етап от пътя.

Разбирам, че от отделеността трябва да постигна близостта и над тези две състояния винаги постигам по-високо състояние – ново усещане и разбиране, и така напредвам. Следствие на всички тези колебания напред-назад, които извършвам в чувствата и разума, аз придобивам ново състояние и през цялото време добавям.

А от друга страна, процесът през който преминавам е винаги скланяне на егоизма си. Аз се отделям и тогава усещам тъмнина, нищожност. И точно тук трябва да извикам гордостта си и да кажа, че се чувствам толкова отдалечен – именно за да получа независимост. Затова мога да се гордея, че съм против и не желая, да се гордея с такова отделяне от Твореца. Нека ми е зле и да съм объркан, но по този начин придобивам ново желание.

А сега започвам да работя над това ново желание и да се приближавам към Твореца, и този промеждутък на отделяне, на объркване и тъмнина, на неприятно усещане, започвам да запълвам със светлина и разбиране, с нови определения – не егоистични, а над егоизма. И така постигам новото стъпало.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 29.08.2011

[55582]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Конгресът в Торонто, урок N:5

Въпрос: Как да се уверя, че ми се е отдало да се издигна над разума?

Отговор: Да се издигнеш над разума си означава да влезеш в разума на другия.

Намираме се в света на Безкрайността. Аз съм един от всички. Оставайки вътре в себе си, аз пребивавам в своя разум – в грижа за себе си, в мисли за себе си, в стремеж към собственото благо. Такова е обичайното ни състояние. Подсъзнателно и съзнателно мислим за това.

Разбира се, в сферата на моето Аз влизат също и децата, жената, близките, другарите, възможно е даже и народът, и страната, в която живея. Това е обусловено от моята зависимост от обкръжаващите ме и от това, в каква степен съм изложен на влиянието им. В съответната степен внасям в тях понятието на своя Аз.

Какво означава подем над своя разум? Означава, че преминавам в разума, в желанието на другия, вместо да се намирам в самия себе си. Защото сега съм в негова услуга. Той е първичен за мен, а аз самият съм в качеството на изпълнител, вторичен. За мен той е като любимо дете, а аз съм буквално като негова майка.

Ето това означава да се издигнеш над разума, с други думи, да смениш реда на приоритетите: сега за мен той е по-важен, отколкото съм аз, както детето за майката. Ако това действително е така, значи съм успял.

От 5-я урок на конгреса в Торонто, 17.09.2011

[55000]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - No Comments→

Желанието за наслаждение е било създадено от светлината. По такъв начин светлината е първична, тя е истинска от истинското, първопричината. А желанието за наслаждение е създадено в нея и се явява нейно следствие.

Светлината е създала желанието, за да го направи съвършено, подобно на себе си. Светлината е способна да направи всичко с желанието. Защото, то е като апаратно осигуряване, в което могат да се заложат всякакви програми от най-различен и даже от противоположен характер. В зависимост от това, желанието ще се наслаждава с горчивина или сладост, с лъжа или истина, с близостта или с отдалечаването и т.н. Желанието е единствено и само това, което реагира на светлината. Както го програмира светлината, такова и ще бъде.

И ето, светлината започва да работи над желанието, показвайки му своето ”променливо” отношение. По различни начини тя формира в желанието усещането за потребност и това е първият етап. Вътре в потребността възниква напълване, а в напълването е усещането на Даващия, в усещането е отношението към Даващия, а в отношението се открива какъв съм аз в сравнение с Него. В тази верига от състояния светлината ту се проявява в желанието, ту гасне, като лампичка, която я запалват и гасят.

От това скриване и разкриване на светлината, желанието придобива все по-голямо разбиране, усещане, решимост, анализ. Вътрешният му запас се попълва и всеки път то реагира на светлината на друго ниво и в друга форма. Светлината оказва на желанието просто въздействие, но благодарение на това, отведнъж, то става все по-сложно и постоянно претърпява качествени изменения.

Не можем да охарактеризираме параметрите на тези изменения, поради липсата на съответстваща терминология. Но така или иначе, желанието действа, произлизайки от това, какво усеща в дадения момент, а също и от това, какво се е отложило в паметта му от миналите усещания. В своите действия то се базира на миналия опит. Освен това има и друга памет в желанието – заложените в миналите състояния инстинкти, които заставят да се действа по определени схеми, даже когато за това няма разумно основание.

В желанията трябва да присъстват противоположните форми: свойствата на творението и свойствата на светлината, на Твореца. Иначе светлината винаги ще управлява с желанието непосредствено. Целта на творението се състои в това, желанието да придобие разум и чувство, да стане самостоятелно, а това е възможно само в условията на противопоставяния, стълкновения, разделяне на противоположности, състоящи се от различни сили. И затова пътят винаги минава през подеми и падения в различни форми и детайли на възприятието.

Вътре в творението инстинктите са в конфликт с разума. Животните, действащи съгласно вътрешна програма, не грешат, а човекът постоянно допуска грешки там, където се издига над животните.

Виждаме това и в човешкото развитие: някои хора си създават определени навици и до края на живота си живеят като войници, изпълняващи наставления, получени още в дома на родителите им. Животът им минава повече от спокойно, стандартно, в него има повече равновесие, увереност.

От друга страна, човек, чиито инстинкти се развиват по-малко, а разумът и съмненията повече, той по-често има вътрешни конфликти, повече се учи и се променя, и затова и в зряла възраст изглежда, като дете, вечно променящ се, пълен с живот и готов да се преобразува.

И ето, тези, които са по-близо до ”инстинктивното”, в живота се чувстват по-уверени, знаещи, устойчиви. Защото те се базират на неизменните инстинкти и това им осигурява по-лек живот.

Който действително иска да се повдигне на стъпалото на Твореца, той именно търпи промени, преживява подеми и падения във всевъзможните детайли на възприятието. На този път се намира и стъпалото Фараон, който казва: ”Творецът е праведен, аз и народът ми сме виновни”. Това е много голямо и важно стъпало на човека, разбиращ, колко голяма е разликата между върха и основата на стълбата. Става въпрос за трудна работа в противоположните свойства.

И затова в живота ни трябва всеки път да се стараем да видим себе си на стъпалата на стълбата, по които се спускаме и издигаме, отново и отново. Не трябва да се страхуваме от това и не трябва да чакаме успокоение – то е по-лошо от всичко.

Промените по този път се осъществяват само с помощта на обкръжението. Сам човек инстинктивно иска да остане там, където е. И макар да не му е много добре, а то даже му е съвършено лошо – при все това не го влекат промените, постоянно се вкопчва в текущото.

Трудно е да се измъкнеш от обичайното блато и само обкръжението, въодушевяващо през цялото време човека с други ценности, ще го изкара навън. Затова трябва да укрепваме групата, за да може по-бързо да се повдигаме и да се спускаме, разбирайки, че с всеки изминал път, формираме в себе си съсъд за окончателното поправяне.

От урок по статия на Рабаш, 09.09.2011

[54533]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Ако чувайки една дума, някакъв слаб намек от Твореца, аз съм способен да го увелича до огромни страдания – заради противоположността си на Него, даже от страх пред още по-големи страдания, но вече ще бъда внимателен и ще започна да действам така, че да не се конфронтирам с Него. Струва си даже да го направя от егоистични подбуди, заради самия себе си.

Но ако използвам всички тези състояния, за да достигна отдаване и възприемам намека Му, това леко предупреждение, като напомняне за мястото на моята неизправност, мога да го обърна в напредък. Въпросът е само в това, колко от моя страх мога да добавя към Неговото леко предпазване, за да обърна незабавно моето желание в посока на отдаване.

Тоест, всичко зависи от моето състояние. Възможно е веднага да съм готов да бягам и с всички сили да искам поправяне: да се обединя с останалите, да уча, да привличам светлината, възвръщаща към източника, сякаш съм попаднал в ужасна беда. А може и да си мисля, че няма нищо страшно: нещо не се случило, навярно съм уморен или болен и може дори да се занимавам с други неща, вместо с поправяне.

Протакам това във времето и си навличам още повече беди, ако не съм способен да се пробудя от лекия намек. В резултат страдам двойно – от разтегляне във времето и от все по-тежките удари. До момента, в който ситуацията не се влоши дотолкова, че просто ще ме принуди да се отместя от мястото си. Но колко време съм загубил безцелно и колко силно съм страдал! Сега колко време ще ми се наложи да работя над себе си, за да изляза от това състояние!

И всеки път състоянието ми е все по-ниско, все по-далече от духовното. Затова тук е необходима работа от страна на обкръжението, за да пробуждаме един в друг чувствителността, отзивчивостта към призива, който чуваме всеки ден, всеки миг. Ти трябва да чуеш как Творецът се обръща към теб, как през цялото време те предпазва, пробужда те като ти шепне на ухо!

Постоянно трябва да се ослушваш за това и тогава у теб ще се развие възприемчивост към Неговия език, към това, как Той работи в теб и през цялото време те настройва, както се казва ”с дебелината на косъм”. Повече не е необходимо!

Но праведникът възприема този тънък косъм като сноп волски косми – такова огромно значение придава на това. Всичко зависи само от нашата чувствителност.

Да увеличиш разума си – това означава да повишиш чувствителността, за да възприемаш все повече и по-надълбоко. Не усещаме духовния свят, именно защото е твърде фин за нас, сякаш се изплъзва от грубите ни сетивни органи. А за сметка на такива упражнения ще започнем да улавяме и да усещаме духовната реалност.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 21.08.2011

[52151]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Преди четенето на Книгата „Зоар” ние трябва да се настроим така, че да имаме полза от четенето. Зоар разказва за поправянето на душите, т.е. за поправка на връзките между нас – и затова, четейки го трябва да се стараем описаното там състояние да бъде усетено в нас. Това означава, че ние желаем да разкрием за какво се разказва в „Зоар”.

Разкриването, това не е разбиране от разума. Как изобщо мога да разбера онова, което никога не съм виждал?… Мога да видя само при условие, че в мен се формират нови модели от усещания, понеже виждането е усещане в нашите желания, в съдовете на нашето възприятие. А усещанията могат да възникнат само съгласно моето особено вътрешно състояние, когато то ще съответствува на описаното в „Зоар”.

Да се постигне това може само в случай, че аз се издигна на нивото на отдаващия, както изисква това „Зоар”. Как е възможно това? Ако аз се съединя с обкръжението, относно което мога да изразя мярката на своето отдаване. Затова още преди да сме отворили Книгата „Зоар”, ние трябва да се стремим да се съединим в едно цяло – в такова състояние, на такова ниво, с такава сила, които ще бъдат подходящи за разкриването на „Зоар” и връзката между нас.

В зависимост от това, как всеки отменя себе си и се съединяваме заедно във взаимно отдаване и поръчителство – в такова количество ние можем да достигнем състояние в което да усетим за какво ни говори „Зоар”, дори в минимална степен. И всичко това зависи само от силата на обединението между нас, което задължително трябва да бъде на висотата на първа духовна степен. Тогава ние ще усетим за какво се разказва в „Зоар”.

Затова говори Баал а-Сулам в „Предисловие на Учението за Десетте Сфирот”, п. 155: стремящият се да познае изучаваното, притегля върху себе си светлината възвръщаща го към източника. Всъщност, цялата работа е да се стремим да бъдем в това състояние, и да го усетим. От нас се иска желание да усетим потребност от разкриването.

От урока от Книгата „Зоар”, 24.05.2011

[43858]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - No Comments→

По статията на Рабаш ”Кой е той – който предизвиква молитва”: Когато човек усеща, колко е далече от усещането за важността на духовната работа, то той започва да се пробужда и да мисли, че обезателно трябва да направи неща със себе си, за да не остане в това нищожно състояние до края на живота си.

И тогава той започва да се моли на Твореца, да го доближи до себе си и да му даде мощ свише, както са казали мъдреците: ”Дошлият да се поправи – му помагат”.

Човек знае, че трябва да постигне онова усещане, че Твореца е добър и твори благо и да се прелипи към него. Тоест целта – това е да разкрие Твореца, защото иначе няма да изпълни предназначението си.

Това може да се реализира само за сметка на подобието по свойства и затова на човек му е болно, че той още не е достигнал до вярата, свойството отдаване, с което би могъл да разкрие Твореца и тогава да Му благодари. Т.е. той, не търси това разкритие с егоистическа цел, – а само за да постигне величието на Твореца.

И тогава той вижда, че вътре в него се намират ”народите на света”, които спорят с неговата част ”Исраел” (стремящите се към Твореца), и едните засега, не могат да надделеят над другите, да вземат властта – свойствата за отдаване, не могат да победят свойствата за получаване.

Но човек изобщо, не е господар на мислите и чувствата си, той не властва над чувствата в сърцето и разума. Всяко състояние се формира свише, т.е., не от човека, а от висшата сила, която го поставя в определена ситуация и иска от него някакво действие, реакция на онова, което тя е създала. Това се нарича: ”АЗ – първият”.

Урок по статия на Рабаш, 24.05.2011

[43846]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Правилно развиващата се част на творението в крайна сметка ще стигне до осъзнаването, че развитието се осъществява посредством две противоположни сили. Техният натиск я принуждава да осъзнае злото и всеки път служи за „родилни болки”, изтласквайки я от текущото състояние в следващото. Така природата ни придвижва напред.

На човешкото стъпало на развитие творението предварително разбира ползата от този двустранен натиск на природата и се развива съгласно целта, която вижда пред себе си. А целта е да постигне равновесие, да уравновеси в себе си натиска на двете сили, правилно да ги съчетае вътре и така да формира следващото състояние – третата реалност.

Преди това двете сили просто са принуждавали творението да върви напред, да приема нови прогресивни форми, без да влага своя принос. Но сега то разбира механизма на тяхното въздействие и само се включва в процеса – предварително, не дочаквайки натиска, използва двете противоположности, за да излезе на следващия етап на развитие. Това му дава нов разум, ново чувство, които не е било възможно да има по-рано – по време на принудителното развитие на неживото, растително и животинско ниво.

Аз изграждам собствено отношение към въздействието на двете сили и ги използвам, избирайки сам курса нагоре. Съгласявам се с тази посока, искам я и с помощта на обкръжението добавям своя импулс, своя натиск. Излиза, че сам напредвам, сам изграждам себе си – и тогава придобивам разума и чувството, които се изискват за това.

Ето в какво се състои ползата: включвам себе си в двете противоположни сили, издигам се към чувството и разума на новото стъпало и започвам да разбирам в каква реалност се намирам. Сам създавам новата реалност и сега тя е моя.

Преди това съм се придвижвал от стъпало на стъпало без да добавям нищо от себе си. Това е бил пътят на страданията. От мен не е израснало творение – оставал съм си на земната плоскост. Просто на всеки етап са ме избутвали отзад.

Сега вече добавям все повече собствено участие и то ми дава новото ниво – стъпалото на човека, подобен на Твореца. Аз разкривам Твореца. Спирайки да се развивам на нивото на животното, стъпвам на новия път и сега правя всяка крачка по собствен избор.

Казано на езика на кабала, аз извършвам Първото съкращаване, излизам от естествения натиск на природата и се развивам, свързвайки правилно двете нейни сили – посредством Второто съкращаване, средната линия. Сега изграждам средната линия в себе си – с други думи, намирам в себе си правилната форма на равновесие за всяко състояние.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание”, 28.03.2011

[39391]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Как да се научим да съгласуваме своите вътрешни движения с книгата „Зоар”?

Отговор: В сравнение с другите кабалистични източници, всъщност е лесно да направим това със „Зоар”, защото скоростта и четенето на текста са такива, че всичко, което трябва да направите, е да почувствате как „плувате” заедно с нея.

„Да плувате заедно с нея” означава, че се опитвате много спокойно, както е написано „Словата на мъдреците са чути в спокойствие”, без всякакво съпротивление, да бъдете заедно с авторите на „Зоар”, подреждайки своите вътрешни движения според звучните и слова. Ако пропуснете няколко думи, ако не ги чуете, то не се притеснявайте, а продължете със следващите слова. Така плавате по течението като дървена тресчица по вълните, повтаряйки всеки оттенък на водата.

Така трябва да позволим на своите свойства, желания и усещания да плуват заедно с текста на „Зоар”, да бъдат на повърхността на водата, опитвайки се да подобават на това течение, да се опитваме да намерим вътре в себе си тези свойства и желания, които „Зоар” описва. Но ние трябва да ги търсим много просто и лесно. Най-важното е да позволим на това течение да премине през нас. В крайна сметка, ние сме просто един съсъд, кли, в което трябва целият този поток от думи да влезе.

Когато четем „Зоар”, ние не се опитваме да активираме разума или да направим вътрешни определения. Дори там, където „Зоар” разказва за технически, научни термини, използвайки езика на кабала, ние трябва да се опитаме да пропуснем текста да премине през усещанията вместо през разума, т.е. да се опитаме да слушаме своите собствени чувства и впечатления, да се стараем да усетим как всяка дума отеква вътре в нас, независимо от езика, който „Зоар” използва.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 09.03.2011

[37566]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - No Comments→

Предвижвайки се по духовния път и преминавайки през различни състояния, ние, подобно на бебета, не знаем как да се развием, какво се случва с нас, объркани сме. Това е видно по малките деца – те са готови да приемат всичко, което им казвате, защото от къде могат да знаят истината? Те са напълно под ваша власт.

В духовния свят ние преминаваме през същия „зародишен” период. Тогава какво ни остава да направим? След като положим огромни усилия да разберем нещичко чрез разума и правилната организация на нашата работа, както във всяка наука, ние трябва да разберем, че в кабала ученият е човек, който е развил духовни свойства на възприятие към този свят, към който започва изследването.

Затова, когато пристъпваме към учението, ние трябва да мислим за светлината, която ни поправя. Това ще ни позволи да проникнем в усещанията, а след това и в разбиранията на световете, които ни се разкриват. Първо усещаме, а след това разбираме усетеното.

Това е видно при бебетата: първо те усещат само „добро” или „лошо” и нищо друго. После те започват да разбират от какво зависят, как да се доближат до доброто и да избегнат злото и т.н.

Първо се пораждат чувствата, а чувствата са определено напълване на желанието. Но за да бъде напълнено, желанието трябва да се измени под въздействието на светлината, преминавайки от получаване към отдаване, и в зависимост от това, то ще започне да усеща духовно напълване, напълване от свойството отдаване, напълване чрез отдаване.

Затова ни е забранено да съжаляваме, че не разбираме нито материала, който изучаваме, нито пътищата на нашата работа. Човек, който мисли, че разбира нещо, е глупак. Човек, който е горд от това, че знае, разбира, възприема, напуска урока пълен с енергия, разбиране и горделивост, трябва да разбере колко нисш е той в това състояние, защото в неговото сърце няма молитва, искане и никакво предвижване.

Имено когато човек изпитва липса на напълване, усещане на своята собствена незначителност, пълно неразбиране, усещане и объркване, когато се намира в пълна мъгла и не разбира какво се случва с него, тогава той се намира във възможно най-добро състояние, в което да му въздейства висшата светлина. Няма много такива момент. В началото не ги харесваме много, но после започваме да ги ценим.

Затова какво трябва да подготвим преди учението? Желанието за промяна. Изменяйки нашите усещания, ние ще разберем къде сме и какво се случва. Но първо трябва да почувстваме и да бъдем на духовния път, т.е. да живеем в действия на отдаване.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 03.03.2011

[36944]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - No Comments→

Въпрос: Колкото повече усилия влагаме заради успеха на групата, толкова повече се чувства, че ние работим за своя егоизъм…

Отговор: Трябва да се радвате – защото това е разкриването на злото. Без да разкрием злото, няма да дойдем до доброто.

И така, аз виждам, че от своите действия заради групата, в крайна сметка искам да извлека само лична изгода. После какво?

Работата е там, че само тази „точка на прозрение” е недостатъчна, с нея нищо не можеш да направиш. Моето действие трябва да бъде насочено, то трябва да има вектор. А иначе моята вътрешна сила остава само потенциална, подобно на заглушен двигател. Нека това и да е хубав двигател с мощност 200 к.с. – но какво по-нататък?

Аз трябва да „заведа” своето желание, да го насоча към определено действие. А, означава, че на мен ми трябват две точки, от които се състои вектора. Това насочване на моята сила придава разум. Ето защо, силата и разумът се „сработват” добре помежду си. Това е закономерно.

И така, макар и да съм се отчаял от своето отношение към групата, това все още не ми дава възможност за действие. Сега трябва да свържа своето състояние с целта.

Аз току що съм почувствал, че съм противен сам на себе си. В моите действия или в някое действие се е появил егоизъм: аз съм направил това заради себе си, не съм могъл да го обърна към другарите.

Преди всичко, трябва да си спомня, че няма никой освен Него. Работата не е в това, че при мен не се е получило, а в това, че Творецът е организирал за мен тази ситуация и нейния анализ. Изяснява се, че аз нищо не съм могъл да направя от своя егоизъм, от това, на което Творецът е пожелал да ме научи, да ми покаже, че се намирам под неговата власт.

Какво трябва да направя? Какво е поискал Той, за да усетя това? За да му благодаря за  това, аз осъзнавам важността на целта – свойството за отдаване, противоположно на това, което ми се е разкрило сега.

Откъде ще взема тази важност? От това същото състояние. Защото няма светлина без съсъд, няма усещане, в което да не се съчетават двете: светлината и кли. В сравнение с какво аз се усещам лош? В сравнение с това как аз разбирам отдаването, представяйки си, че бих могъл да постъпя и по-добре и да се отнеса към другарите по друг начин.

Това вече са двете точки!

Как сега да се пренеса от точката на собственото презрение и отвращение към точката на отдаване? Какво не ми достига? Не ми достигат сили. Тях трябва да изискам.

Но това все още не е всичко. За какво да ги искам? За да се облагодетелствам? За да не храня повече презрение към себе си? Защото моят егоизъм страда от неотдавнашното „откровение”. Тогава излиза, че аз по предишному съм егоист, само че след втората „навивка”, на следващата степен на самолюбие.

Не, аз не искам моята работа или нейните резултати да преследват лична изгода. Искам да извърша такова действие, в което да разкрия удоволствието за Твореца. Той ме поправя, и аз искам това да Му доставя наслаждение.

С това аз се опитвам да премина още мъничко напред, и още, доколкото е възможно. Такива са моите първи проби, които аз трябва буквално да „сдъвкам”, да „дегустирам” върху езика, а още по-вярно – да „смеля” със зъби.

От урок по статия на Рабаш, 28.02.2011

[36595]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

В нашия свят ние сме привикнали да действаме самостоятелно. Аз използвам цялата си сила, знание, енергия, потенциал да бъда свързан със своето обкръжение, своите вродени качества, а също и с навиците, установени от възпитанието и образованието. Аз съм източникът, аз съм центърът. Изхождайки от себе си, аз действам и прокарвам своя път в света.

На всяка крачка по пътя виждам колко ефективен е този подход. В крайна сметка, ние всички сме родени от силата на егоизма, желанието за наслада. И след като вече използваме това желание за „успех” и постигаме полза за себе си, ние и затова използваме всичко, което имаме: вътрешните ни способности и външните средства.

Аз имам сила, ум, напор, дързост – всички неща, които са заложени в мен, и ги приемам в посока от себе си навън. Но това не се случва по време на поправянето на душата. Ако си поставя за цел успех не в този свят, а в духовния, ако искам да пробия в него и да го придобия, тогава разкривам, че от самото начало не съм подходящ за него. Аз нямам силите, разбирането или свойствата, които ми позволяват сам да се приближа и да атакувам, да пробия и да завладея висшия свят.

Изисква се време, докато се осъзнае това. Но след това, виждайки, че моите обичайни „инструменти” са безсилни тук, аз изпитвам слабост, отпускам ръце и не искам да го правя. Това обикновено довежда човек до голямо падение. В крайна сметка, той няма никакви средства да постигне това, което желае. Какво тогава да направи той?

Има два скрити момента, които трябва да осъзнаем:

1. Аз по никакъв начин не принадлежа или не съответствам на духовния свят. Сега това ми е напълно ясно. Този момент на слабост е добро начало. В крайна сметка, това говори за осъзнаването на моята собствена природа, която е отделена от духовната природа, и не ще ми помогне по никакъв начин. Аз нямам никакви заложби, средства, инструменти или възможности да намеря своя път към мястото, в което искам да бъда. Както се казва, аз нямам нито глава, нито опашка. Аз съм духовно неподвижен и недостъпен.

2. Аз съм способен да придобия сила, която да ми помогне, и разум, който да ме насочи към постигане на висшия свят, благодарение на обкръжението.  Обкръжението е средството за постигане на висшия свят и то се намира точно пред мен. Това е групата, в която съм доведен от висшето и чрез която мога да получа висшите сили, за да ми повлияят.

Аз не постигам духовния свят, стремейки се от себе си навън. Аз не го купувам, не го поемам, не влизам в него. За да завоювам висшия свят, аз трябва само да адаптирам себе си към него. Тогава ще разкрия, че съм в него.

Така подходът към работата и нейният резултат, а също и съпоставянето на себе си и на висшия свят са напълно противоположни на това, с което ние работим в нашия свят. Тук аз трябва да достигна, да придобия или да завладея това, което желая, докато в духовния свят, напротив, изначално е готово за мен. Аз вече съм в него и всичко, което трябва да направя, е да се променя, за да се прояви това.

От урока по статия на Рабаш, 28.02.2011

[36574]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1990 г., статия 3, „Светът е създаден за Тора”: „Тора и Исраел са едно и също. В началото Тора е инструкция за поправяне на злото, наречена 613 съвета за поправяне на 613-те части на егоизма. А след поправянето Тора е порции от светлината на Твореца, съответстващи на всеки от 613-те поправени органа на душата.”

Въпрос: Как най-достъпно да обясним на човека какво са Исраел, Тора и Творецът, и в какво се състои смисълът на тяхното единство

Отговор: Ние се намираме в неизменно състояние. Както е казано: „Аз Себе си не съм променял”. Това единствено състояние се нарича „Малхут на света на Безкрайността”. Пожелавайки да донесе на творението благо, Творецът го е създал в съответстващото за благодеяние състояние. Но за да усети това благодеяние, творението трябва да премине през всевъзможни премеждия, които ще увеличат желанието, апетита в него. Ще предизвикат отчаяние, беди и вълнения – с други думи, различни усещания, противоположни на усещането за Добрия и Творящия добро. Защото по друг начин, творението не може да Го усети.

Но за да не станат усещането за Добрия и Творящия добро, и Неговата противоположност двоен удар за творението, Творецът направил така, че да събираме неприятните усещания капка по капка – по малко, на малки порции. „Ох!” – и стига толкова. Отново „Ох!” – и достатъчно. Така вървим по пътя, внимателно проверявайки желанието и учейки се кое е добро и кое лошо.

Като цяло, трябва да бъдем чувствителни и възприемчиви към доброто и злото. Колкото повече човек е чувствителен към осъзнаването на злото, толкова по-високо е неговото стъпало и толкова по-дълбоко прониква в материала на творението.

И затова в неизменното състояние, което е създал Творецът, вече съществува желанието за наслаждение заради отдаване, поправеното правилно намерение, а също и светлината, напълваща това желание и намерение. Там всички те са единни – без каквито и да е различия. Именно това състояние се нарича „Исраел, Тора и Творецът са единни”.

„Исраел” (ישראל) е съсъд, кли, с намерение за отдаване на Твореца – с други думи „право към Твореца, яшар-Ел (ישר-אל). „Тора” е цялата светлина, която го поправя и напълва. И те са единни, тъй като са постигнали състояние, в което са абсолютно равни и се намират в сливане.

Равенството, сливането на Твореца с Творението е единствената форма, в която те съществуват. И всяко създание постепенно разкрива тази форма, след като в него се събуди желанието да я разкрие.

Проявявайки пустотата в нашето сегашно състояние, в делата на този свят, Творецът постепенно ни води до чувството за опустошеност, безцелност, за безсмислеността на нашия живот. И в същото време, Той пробужда в нас началото на духовното кли, зародиша на осъзнаването на злото. Моето състояние е скверно, не защото е безвкусно, а защото съм лишен от сливането с Твореца.

Аз осъзнавам това постепенно. В началото изобщо не разбирам точно какво ми е необходимо – подобно на детето, което не знае защо плаче. Но малко по малко, детайлите се проявяват, стават по-ясни, появяват се в мен и вече чувам нещо.

След това идвам в групата, при учителя, и няколко години се подлагам на въздействието на светлината в различните състояния, през които преминавам заедно с учителя, книгите и групата. Процесът продължава и аз ставам по-възприемчив към осъзнаването на злото. А злото се заключава в това, че не искам да се приобщя към книгите, учителя и групата. Когато започна да усещам, че именно това е моето зло, поемам по правилния път към поправянето.

И едновременно с това разбирам, че е необходимо да се съединя с другарите, да получа от тях пробуждане, да придобия техния разум и чувство – да се разтворя в тях. Аз се включвам в тях, в техните желания и намерения, насочени към целта. И чрез това свое включване, трябва да привлека светлината, връщаща към Източника – с други думи, трябва да се уча заедно с тях да привличам светлината. Ако това се осъществи, натрупвам необходимото количество и качество усилия и стигам до поправянето на моите келим.

Разбира се този процес се състои от цяла серия от действия. Защото наведнъж няма да мога да изтърпя големите поправяния, големите скокове. И затова, има множество стъпала, които се делят на по-малки стъпала, а те от своя страна на още по-малки и т.н. – и чрез тях постигам състоянието, за което е казано: „Исраел, Тора и Творецът са единни”. Аз вече съществувам в това състояние, но то се проявява в мен постепенно. Не бихме могли да изтърпим всичко наведнъж, тъй като това единство е абсолютно противоположно на нас.

От урока по статия на Рабаш, 21.02.2011

[35942]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Защо ни е така трудно да намерим думи, за да предадем нашата идея на другите?

Отговор: Ако ние можехме по-добре да усещаме духовните определения, то щяхме да намерим за тях прости думи, способни да достигнат до сърцето на всеки човек.

Ние трябва да развием методиката на поправянето, за да доведем целия свят до сливане с Твореца. За това ни е необходимо духовно усещане. Защото само усещайки нещо, ти започваш да разбираш, в теб се появява способност да изразиш това с думи.

Усещането възниква от дълбочината на желанието, от неговата сила,.устрем, необходимост да го напълним.

Няма умни и глупави, – всичко зависи само от желанието! В нашия свят има хора, които умеят много красиво, поетично да изразяват своите мисли, – в духовното това е невъзможно. Там всичко се определя от дълбочината на усещането, от вътрешната болка.

Нашият проблем е в това, че ни замъглява разумът, ние не се грижим за правилните усещания. А тези усещания зависят от връзката със света, с обществото. Защото ти трябва да намериш думи, за да предадеш обединението между всички! Кабала – това е наука, изразяваща единението на душите.

А ако ние не се стремим да се съединим помежду си, то не можем нищо да изразим с думи. Ние вземаме написаното в книгите и го превръщаме в лозунги, в готови стереотипи, които са неразбираеми даже за нас самите.

Затова, всичко зависи от степента на връзка с обществото, с групата. А ако я има тази връзка, ако възникне ново чувствително кли/желание, нека даже още да не е способно много неща да възприеме, – но това вече дава възможност да говорим на лек език, близък и понятен за хората.

От урок по статия на Рабаш, 11.02.2011

[35750]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - No Comments→

Книгата ”Зоар”. Предисловие. Статия „Заповедите на Тора. Първа заповед”, п.192: Заплакал раби Шимон, разбирайки: „Лошо, ако разкажа, и лошо, ако не разкажа!

Ако разкажа, то ще разберат грешниците, как да служат на своя Господар! Ако не разкажа, то приятелите ще бъдат лишени от това!”.

Въпрос: За какво се говори тук?

Отговор: Грешници и приятели, праведници и престъпници – всичко това са вътрешни състояния на всеки човек, и никой не може да ги избегне през цялото протежение на своя духовен път. Даже и в края на пътя, във всеки човек се разкриват всевъзможни грешници и праведници.

Въпросът е в това, относително какво се разкрива Тора – относително грешниците или относително праведниците в човека, как може той да използва това правилно? Тоест как е устроена висшата система?

Построена ли е тя така, че да ни се разкрива само по такъв образ – когато ние вървим в правилния път, то я използваме правилно и не понасяме неуспехи, или може да се заблудим, както е правило това цялото човечество в религиите и в различните методики.

Вижте какво са направили те от науката кабала, какво мислят за края на поправянето, за Машеаха, за доброто и злото, за всичко! Те са превърнали това в съвършено материални понятия, считайки, че става въпрос за действия в този свят, а не вътре в човека, добавили са към това различни външни действия, обреди и т.н.

Затова в кабалистите съществува проблем, как да направят така, че човечеството по-малко да се обърка? Разбира се, тези грешки трябва да стават, защото това е част от поправянето и всичко върви по плана на Твореца.

Но винаги имаме пътя на Тора и пътя на страданията, и винаги има възможност да се извършат превантивни действия или такива поправяния, за да може и в грешниците и в праведниците, които ни се разкриват, и в грешниците и в праведниците, които се разкриват в душите, да направим така, че всичко да тръгне по пътя на Тора, а не по пътя на страданията.

Затова раби Шимон плаче (плачът – това е малко състояние, катнут): как да уреди системата така, че в нея светлината да свети на душите и да им дава колкото се може повече надеждни вътрешни определения, за да не се объркат те и да не започнат да материализират духовното (и това е най-главното!) – вместо да възприемат всичко като идващо от Твореца, заради поправянето, защото поправянето е във връзката между душите. Всичко това са много точни условия, единствено вътре в намерението за отдаване.

И в това грешат на всички нива, на всяко стъпало и във всяко състояние. И за да не започнат да възнасят това в култ, да не мислят, че с помощта на разума може да се постигне нещо, или че всичко приключва с действията в групата, човек трябва да бъде точен в своите вътрешни определения, за да може винаги в края на всяко свое състояние да намира точка на съприкосновение с Твореца.

Ако разкриваш поне малко методиката на поправянето, с това ти несъмнено даваш възможност да я използват неправилно. Нищо не може да се направи! Ако ти предоставиш на човека свобода на волята, и той се намира в точката на свободен избор, как може тук да се намеси висшата система, наричана „раби Шимон” или „Зоар”? Как може още по-добре да се уточни, още по-добре да се приведе тази система към състояние, че съхранявайки свободата на избора на човека, той може уверено да съществува и занапред?

Затова „плачът на раби Шимон” означава, че той строи все по-ниска система, слизайки все по-ниско и ниско, – до такова състояние, в което практически може да се спусне към човека. Това означава, че той седи и плаче, как ще я използват – правилно или неправилно. Това е построяването на адаптираща система между разбитите души и висшата светлина, наричана „Зоар”.

Ние никога не възприемаме праведниците, за които разказва ”Зоар”, като хора от този свят, а техните действия – „плаче” или „се смее” – като човешки постъпки. Всичко това са действия на висшата система.

От урока по Книгата ”Зоар”. Предисловие, 09.02.2011

[34886]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - No Comments→

Въпрос: Какво значи да молиш помощ от светлината?

Отговор: Когато човек започне да изучава науката кабала, му се струва, че в него има желание. Той с ентусиазъм се стреми да разбере, да познае, да направи нещо. Този порив му се струва безкраен и пригоден за по-нататъшното напредване.

Едва след много време човек започва да разбира, че устремът напред не се пробужда в него. Това разбито желание той придобива във взаимодействието с обкръжението, с другарите. Човек съвсем не иска да се обедини с тях в едно сърце, встъпвайки в поръчителство. Той ясно вижда разбитото желание: зло, ненавист вместо любов, отблъскване, неспособност към обединение.

Това желание спира човека, и с него той сега трябва да се обърне към светлината, връщаща към Източника.

Но къде трябва да се върна? Към какъв Източник? Що за желание е това?

Тук се изискват две много различни стъпки, и границата между тях е доста проблематична. За разума това е просто, а за усещанията на човека сякаш минава отчетлив ясен разрез: „Оказва се, със своите собствени стремежи аз само се добирам до вярното място, и не по-далеч. А след това на мен ми е необходимо да придобия ново желание, разбито сега между мен и ближните”.

Аз трябва да разкрия ненавистта към ближния и с помощта на светлината да видя злото в нея. Трябва да разкрия, че поправянето на тази ненавист – това е и връщането към доброто.

Тогава и ще ми потрябва светлината – не просто напълването, а силата, която ще поправи моето зло и ще ме върне към Източника, към доброто. А доброто за мен – това е единението с ближния.

Тези неща трябва ясно да се осъзнаят. Трябва да си изясниш, че е именно така, а не иначе. И проблемът е в това, че без поддръжка на обкръжението, човек е неспособен сам да работи над себе си. На него му е необходима външна форма, физическа поддръжка, а след това, устремявайки се към целта, той открива в групата такива неща, които не забелязват и самите другари.

Работата се води отвън и отвътре, но цялата тя е насочена към това да се разкрие мястото на разбиването между нас, да се разкрие злото в това разбиване и доброто при неговото поправяне.

В усещанията трябва да ми е абсолютно ясно: ето болестта, която ме убива, и само светлината, връщаща към Източника може да ме спаси. Аз самият не съм способен. А спасението е в единството, само то е лекарството за мен. Всичко останало аз не вземам в разчет, записвам в графата нулево или отрицателно, лошо влияние.

С общи усилия ние трябва да се стремим да усетим това за напред. И тогава можем да изискваме светлината, връщаща към Източника. Аз не просто се мъча, неизвестно с какво, не просто искам да узная нещо, не просто се стремя към духовността – защото всичко това е проникнато от егоизъм. Не, аз се стремя само към обединение, искам да придобия потребност в сплотяването с другите. Това се нарича „молитва преди молитвата”.

Само с такива крачки, макар и показни, макар и театрални, макар скрепявайки сърцето, ние постепенно ще се движим напред. Напред – към истината: не към голата истина на нашия “живот”, а към същинската, духовната истина. За това е казано: „Сред народа си живея”.

Искате да разкриете Твореца? „Творец” – това е свойството за отдаване. То се разкрива само в нашата правилна взаимовръзка. Колкото повече ще говорим, ще пишем за нея, ще я обсъждаме, колкото по-конкретно, по-непосредствено, по-ясно, по-отчетливо ще правим това, недопускайки това да стане привичка, толкова по-близо ще бъдем до реализацията.

От урока по статията на Рабаш, 08.02.2011

[34787]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - No Comments→

Всичко снизхожда на 4 етапа, 4 стадия – действителността като цяло и всяка нейна част. Постепенно осъзнаваме къде се намираме, под чия власт, през какъв процес преминаваме, кой го определя и контролира, какво иска Той от нас.

До какъвто и да е въпрос, до какъвто и да било детайл на възприятието да дойдем, то се случва, защото Той лежи в края на веригата. Спускайки се отгоре надолу, Той е предизвикал в нас съответната реакция.

Откликвайки ние произвеждаме множество действия, които съответстват на четирите стадия юд-кей-вав-кей, и се повдигаме отдолу нагоре, докато не достигнем Корена. Едва тогава разбираме целия процес.

В „Предисловие към Книгата Зоар” Баал а-Сулам обяснява това, разказвайки за три състояния: начално (1), промеждутъчно (2) и крайно (3). Той говори, че главното в това придвижване на човека е осъзнаването на важността.

Ние представляваме желание за наслаждение и трябва отново и отново да се борим за важността на целта, за да може ценността за нас да бъде неегоистичното желание, каквото се проявява то отгоре надолу. Подчинявайки му се, преминаваме неживото, растително и животинско ниво на развитие.

Това желание започва с получаване, а след това според импулса, заложен му свише, се старае да познае „Собственика”, подобно на гост, и да Му придаде важност в собствените си очи. Използвайки всички средства, свързани с обкръжението, учител, книги и група – то може да добави от себе си реакция на човешко ниво и да познае Корена.

И всичко е благодарение на това, че човек изучава процеса, който протича в него. Състоянията, които се сменят в този процес, той може да отнесе към Висшето, към Корена, а от себе си прибавя своето осъзнаване. Това осъзнаване зависи от степента на авиют (дълбочината на желанието), от свойствата на човека, от отношението на неговата душа към останалите души в общата система и от други детайли, относно които ние засега нямаме голяма яснота.

Усещането на разума, реакцията на човека – всичко това се случва свише, без никакъв принос от негова страна. Истинският „човек” в него започва след това – когато той пристъпва към анализа на своите реакции.

И така, свише идва самото състояние, неговото първично осъзнаване и реакцията на него. Но заедно с това човек иска да внесе своя принос, да осъзнае Кой произвежда в него тези действия, какво иска Той, как може да асоциира себе си с Него, как да се приближи до Него. Това осъзнаване и отклик, желанието да бъде активен участник в процеса – това е именно онази добавка, която аз трябва да внеса.

Разбира се и тук остава въпросът: действително ли това е моя добавка? Баал а-Сулам обяснява това в статията „Отпред и отзад Ти ме обгръщаш”. Обаче каквото и да е положението, тук трябва да разбираме, че ни е дадена система, изхождайки от която можем да разкрием допълнителна реакция, добавка от разбиране и осъзнаване. Ние можем да познаем самия Творец не просто като някаква Сила, която възбужда и побутва, задължавайки ни, а Твореца като такъв, Неговата цел.

И ние сме длъжни да направим това въз основа на тази реалност, която Той е поставил пред нас.

От урок по статията на Рабаш, 09.02.2011

[34876]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Въпрос: Какви възможности ни открива безграничният разум?

Отговор: Аз започвам да усещам творението в дълбочината на своята материя. Ако аз гледам на материята без да включвам мозъка, то виждам само как тя изглежда отвън. С помощта на разума аз мога да проникна вътре в материята и да видя все по-дълбоки и по-дълбоки нейни корени, докато стигна до замисъла на творението.

Аз преминавам през материята до самия корен, който я поражда, до Твореца, до замисъла на творението: защо се е родила материята, каква е нейната функция от началото на творението до настоящият момент. А, връщайки се обратно, стигам до края на творението, защото началото и краят се намират на едно и също място.

Излиза, че процесът, който аз преминавам, се явява придобиване на разум. Затова, получавайки 125-те духовни стъпала, аз получавам своя разум. Ето защо това получаване е с 620 пъти повече, отколкото придобивам вътре в желанието за получаване.

От лекция в аудиторията “Кабала за народа”, 25.01.2011

[34498]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа - No Comments→

Когато напредваме духовно, то през цялото време изпитваме различни въздействия, преминаваме всевъзможни изменения.

Ето защо този процес се нарича „убар” (зародиш), от думата „овер” – преминавам, тъй като ние постоянно преминаваме от едно състояние в друго. И този преход става по такъв начин: Висшият спуска своя АХАП, нисшият се прилепва към него и се издига на по-високо стъпало.

Там той преминава от неговия АХАП към ГЕ – към неговите отдаващи келим, за да се улови за АХАП на висшето, който сега, на това стъпало, се намира в него. И така се изкачваме по духовните стъпала, като през цялото време се залавяме със своята „глава” за „краката” на висшето.

Но при това нисшият трябва да анулира своя разум, за да вземе разум от висшия – толкова, колкото е способен да възприеме. Само така той може духовно да се издигне. Висшият – това са: групата, учителят, авторът на кабалистични книги – всичко това заедно.

Духовният растеж – това е винаги анулиране на своето стъпало и предпочитане стъпалото на висшето, защото то е по-голямо. В какво е по-голямо? Това, засега, ми е все още неизвестно. Със своите сегашни свойства не мога да определя това. Но способността да оценя това стъпало аз съм получил от обкръжението. Защото със своя разум аз не мога да се издигна дори на милиметър! И затова ми е необходимо да го анулирам.

Въпрос: Но ако аз не мога да използвам своя разум, как ще правя изяснявания?

Отговор: С помощта на Висшата светлина. Ако ти нещо изясняваш, използвайки своя разум, то ти си животно, тоест не растеш към своето следващото стъпало. И в това няма нищо унизително – това просто показва от какво се ръководиш в своята работа.

Ако ти анализираш всичко, което става с теб, като използваш главата на висшето – означава, че ти се развиваш от състояние към състояние. И тогава вече се наричаш „човек” – Адам, тъй като се стремиш да станеш подобен ( ивр. адаме) на Твореца.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 31.12.2010

[34111]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - No Comments→

Когато човек, в действителност напредва духовно, той вижда, че нищо не зависи от неговия разум. Разумът му е необходим, за да разбере, че няма разум. Всичко, което имаме – са нашите егоистични желания да напълним себе си и разум, който е израстнал заедно с тези желания, за него.

Затова най-бързо напредва този, който отключва разума си и се вслушва в съветите на кабалистите. Защото, докато не придобие способност за правилно мислене, ще минат години.

Представи си, че сега трябва да се придвижа до махсома, ръководейки се от разума си. Това е все едно, ако да кажем, човек, живеещ преди милиони години започне сега да преминава целият процес на еволюцията, която е продължавала през всичките тези години!

Това означава, че вървя по пътя на страданието. Така се движи човек, който не може да отмени разума си. И този процес отнема в него много време, в най-добрия случай – десетки години!

Ако искаш да напредваш оптимално, трябва да отключиш разума си и като малко дете да растеш под ръководството на мъдреците, които са набрали вече опит и са достигнали високи духовни степени. И тогава, използвайки техния разум, ти ще приличаш, поне малко, на току що родило се дете, но дете, родило се в 21 век, а не преди милиони години.

И това е най-колосалната разлика!

От урока по статия от книга “Шамати”, 31.12.2010

[34114]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Учител и ученик - No Comments→

Въпрос: Вие казвате, че ние искаме да отдаваме само за забавление…

Отговор: Разбира се, сега ние искаме това забавление. Нима мога да желая нещо си толкова „свръхестествено”? Какво ми обещава то?

Например, бидейки гладен, мога ли да почувствам глада на друг? Не и ако сметката не е „завързана” за моите келим. Човек винаги действа, като изхожда от желанието. Как мога да поискам нещо извън сферата на интересите на моето желание? Това е невъзможно, не е заложено в Природата.

Дървото е дърво, камъкът е камък, желанието е желание. А до тях – разумът, който ни помага да напълним себе си с желаното. Нищо друго няма.

В крайна сметка, става дума за много прости „клетки” на мирозданието, действащи на двоичен принцип: или да, или не. Няма множества и усложнения, а всичко сложно се създава от тези двоични съставляващи, като наличие или отсъствие. По средата – нищо. Тотална тъмнина или тотална светлина.

А след това, между тях се изгражда цяла система от взаимоотношения с различни оттенъци, породена изцяло от същите двоични елементи.

Затова, ако аз искам нещо, то мисля само за това, което искам. Щом нещо, конкретно, не ми достига, например моркови, то аз не мога да поискам банан. Бананът за мен в този момент просто не съществува. Аз съм зафиксиран на своето. Това се вижда добре по децата. На този принцип работят клетките на паметта в компютъра и нашите неврони: да или не, вик или неговото отсъствие.

И затова, просто не може да бъде, пребивавайки в получаващо желание, аз да почувствам в него желание да отдавам. Аз не разбирам и не чувствам това, което иска другия. В себе си мога да усетя само някаква форма с име „другия”, но да се прояви тя в моето желание?

От урок по статията на Рабаш, 26.01.2011

[33737]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→