Entries in the 'разбиване' Category

Колко още ненавист трябва да разкрием

Въпрос: До каква степен е необходимо да разкрием ненавистта между другарите, за да стигнем до истинската потребност от поправяне?

Отговор: Напълно трябва да се разкрие първото решимо от разбиването, отблъскващо ме от останалите.

То се разкрива до такава степен, че не просто ги пренебрегвам и не им обръщам внимание, а дори им желая злото, отделям се от всички и смятам, че за мен е по-добре да бъда сам, да се уча от дома и да не поддържам никаква връзка с останалите.

Хората дори идват при мен и ме молят да им давам индивидуални уроци. Човек не разбира, че реализирането на духовната методика се осъществява в групата.

И след такава вътрешна борба, отделяне, разочарование и отчаяние, с течение на времето, той започва да разкрива своята вътрешна връзка с другарите – като че ли престава да забелязва техните външни лица и физически тела. Започва да прониква вътре в тях и да усеща вътрешното желание на всеки към духовното. Дори онова, което самите хора не чувстват в себе си. А той сякаш се докосва до техните души.

Ето тогава може да се каже, че се е приближил към съединяването с другарите. И тук открива, че сам не е в състояние да се съедини с тях – че му е необходима помощта на висшата сила. Той желае да разкрие тази сила вътре във връзката, за да може тя да го съедини – и така постига реализацията.

Това е поетапна работа, придобиване на все по-голямо знание за себе си – все по-големи вътрешни състояния.

От урок по статия Рабаш, 25.03.2011

[39067]

Вечният двигател на енергия в света

Ако ние сега със своя земен разум и все още не привлекли достатъчно светлина, започнем да изясняваме къде в нас се намира злото, това ще бъде просто философия.

Ние действаме само в светлината, затова тук не са необходими никакви изяснения и проверки, и трябва да мислим само за съединението. Ние сега просто не сме в състояние да направим това.

Необходимо е да притеглим много светлина, преди действително да получим силата, разбирането и разума, за да почувстваме какво е това „зло начало” (ецер ра). Защото това е ангел, това е сила на Твореца, само че обратна на Него! Само Моше се е удостоил със среща с Фараона! Само след целия този дълъг път ние стигаме до планината Синай (планината от Ненавист).

А как искаш ти с твоите земни чувства и разум, нямащ никакво отношение към духовното, да разпознаеш злото начало? В нашия свят няма зло начало (ецер ра), в нито един човек! Ако човек има лош характер – това все още не е зло начало, а просто природно свойство, точно както при бодливата крава. Отначало трябва да се разкрие човекът в нас – а това вече са духовните стъпала, духовните свойства.

„Едното против другото е създал Творецът” – нечистотата и светостта, които се разкриват вече като две линии, дясната и лявата.

Затова в периода на подготовка ние не правим никакви разчети, само се стремим да се съединим. И само след цялата тази работа ние идваме към планината Синай – към такова състояние, когато накрая сме готови да получим силата за поправяне. Именно затова, че сме разкрили планината на ненавистта – истинското зло начало.

Това е едва най-първото разкритие, а след това ни предстоят още 40 години в пустинята и завоюването на „земята на Израел” – все по-високи и по-високи стъпала на разкриване на злото, и така, до самия край на поправянето.

Затова е необходимо да се мисли само за светлината, за съединяването и за нищо повече! Когато на нас ни въздейства силата на светлината, това вече е съвършено друга енергия, при която ние започваме да действаме като „перпету-мобиле”, на външно гориво. Сякаш в нас, изведнъж, отнякъде се появяват и разбиране, и сили за работа, които нямаме в нас. Тоест, те не са дошли от нашия егоизъм.

Затова, каквото и да учим, над всички мисли за парцуфим и сфирот, трябва да мислим за съединението – за поправянето на разбиването. Защото, злото начало – това е, което е останало вътре в келим след разбиването.

От урок на тема „Аз създадох злото начало и Тора, като средство за неговото поправяне“, 17.03.2011

[38315]

Разтваряйки се в другите, не губете себе си!

Въпрос: Как „Зоар“ обяснява задължителното разбиване за достигане на единството? Трябва ли ние да очакваме на приближаващия в Ню Джърси конгрес да се разкрие разбиването между нас, или ние вече разкрихме достатъчно и дойде времето за единение?

Отговор: На последния международен конгрес в Израел ние малко “вкусихме“ разбиването между нас, разделянето помежду ни. Това подейства достатъчно силно, хората усетиха, че са неспособни да се съединят: “Само това не!“.

Това чувство трябваше да ни доведе до молитва, до такова действие, така че ние да помолим да се издигнем над тази разединеност.  Ние сме неспособни да я поправим, така че – нека дойде светлината и да я поправи.Ние трябва да се издигнем над отблъскването, както е казано: “Всички прегрешения ще покрие любовта“.

Затова, стараейки се да се съединим с другите на подобни конгреси, всеки от нас понякога чувства отблъскването от другите, потапя се в егоистични сметки: “За какво въобще е нужно това?“. или пък обратното – чувства, как се включва в тях, сякаш че се разтваря в тях, и повече не може да различи, къде е неговото мнение, разум, собственото АЗ, къде е  изчезнала неговата критика към другите.

По такъв начин, със сякаш успешните или неуспешни опити да се включи в другите – отменяйки себе си, разтваряйки се в другите, изгубвайки себе си, или обратното – осъзнавайки своята неспособност да се съедини с тях – човек си изяснява как може да се съедини с другите без да губи себе си, своето АЗ, да се съедини с всички, включвайки в това съединение цялото присъщо му зло, с всички свои съпротивления, и в същото време, с всичко хубаво, което е в него, без да анулира в себе си нищо от хубавото и лошото.

Такова правилно изясняване е вече – средната линия. Най-важното – отменяйки се пред групата или на голямо събиране на хора на конгрес, е да не губи способността си да мисли критично, а да продължава работата с лявата линия, знаейки защо и как да действа. По такъв начин той добавя към всички своят авиют/дебелината на желанието и тогава се създава мощното кли/желание, искащо молитва. Защото на нас ни се иска да ни обичат такива, каквито сме…

От урока по книгата „Зоар“, 10.03.2011

[37701]

Не се бой, ние сме с теб!

След разбиването, искрите са паднали в разбитите съсъди, и светлината се намира вътре в желанието да получи тази светлина егоистично. Получава се, че аз се намирам вътре в това егоистично желание в разбития съсъд, тоест искам да използвам обществото, Твореца за получаване на духовно напълване – но заради себе си!

Аз искам да напредна духовно така, че повече да узная, да чувствам повече, да стана по-близо до другарите, за да получа нещо от тях – и всичко това, в посоката към духовната цел. Но с егоистично намерение.

С това аз активизирам духовните желания, разбитите съсъди, действам от разбитото сърце – и именно в него ще намеря Твореца сред всичките мои егоистични желания.

Трябва да се занимавам с тях, да не се плаша и да не се стеснявам! Да не избягам от ужас, когато откривам, че целият съм насочен към користно получаване, и да не се боя да се изцапам, докосвайки се до своите нечисти желания (и това е разликата от религиозния подход). Трябва да ги задействам, без да се плаша и срамувам от тях.

Да, аз съм разбит! Защото именно от дълбочината на това разбиване, което ми се разкрива, аз и мога да достигна целта – там се намира точката на моя контакт с Твореца. От там организирам своята работа относно обществото. И това общество също ми се струва егоистично – защото това е моето общо, разбито относно мен, кли.

Не трябва да се боим от никакви разкривания на злото! Главното е, че злото се разкрива заради целта! И тогава, това е точката на истината, от която аз вече ще бъда насочен към целта.

Така  ускорявам своето развитие и получавам точката на контакт с Твореца, от своите разбити желания, от целия този зловонен егоизъм. По такъв начин аз напредвам. И колкото повече „грешници” ми се разкриват, толкова по-добре, аз много се радвам, защото за сметка на тях ще мога още повече да напредна!

Само да ми стигнат силите да устоя пред страданията и да не избягам, и да не седя, скръстил ръце, и да не се тормозя. Защото хората започват да се занимават със самоизяждане и не мислят да използват тези състояния за своя напредък, когато им се разкриват толкова отрицателни свойства.

Тук ще помогне само устойчивостта, скоростта на изменение, силата на групата, която трябва да въздейства на човека и през цялото време да го пробужда, да не му дава да остава в униние и опустошеност. Всичко зависи от това как се готвим и помагаме на всички останали, намиращи се в тези разбити желания.

Защото ние всички разбираме в какъв егоизъм се намираме – и не се боим, поддържайки се помежду си и стараейки се да извадим всеки от неговото блато. Това ни позволява да напредваме.

Предстои още много работа, за да разкрием нашето общо състояние и личното състояние на всеки, и да излезем от тях.

Но е важно да се подчертае, че тези състояния се разкриват сами при устрема на човека към целта. Тоест, никога не се поставя цел да се разкрие злото! Моята цел е винаги да се старая да разкрия доброто, отдаването, любовта, съединението – а по пътя аз разкривам обратните свойства. В тази степен, в която се старая да открия доброто, по пътя, на мен ми се разкриват всякаквите „грешници” в мен.

И тогава аз се радвам на тяхното разкриване в мен, защото в това направление идва молитвата, поправянето, и аз отивам напред: първата половина на съсъда е разкриване на злото, а втората половина – поправяне в добро.

От урок на тема „Какво е молитвата“, 09.03.2011

[37659]

Чудото, което е на път да се случи…

Задачата на творението е да върви към нови неочаквани и предварително неизвестни състояния, организирайки си всички нужни  условия за привличане на висшата сила, която може да го промени.

Затова тези действия се наричат “чудодейно средство“ (сгула). Има точно определини действия, които творението трябва да изпълни: само да възбужда своето желание, да го подготвя,  да влезе в групата и “да си купи другари“ с това, че отдава на групата и принизява себе си.

Нужно е да се вдъхнови от тяхното величие към целта, “да си направи висшия“, тоест учител, при когото да е готов да се учи заедно с другарите, и да се съедини в едно общо желание, в един съсъд (“кли“), така че да поправи разбиването.

А вътре в разбиването ни се разкрива нашето поправяне – поправеното състояние и висшата светлина, напълваща нашия възстановен общ съсъд. Тоест тук има действия, които можем точно да опишем и да изпълним практически, оставайки в нашата егоистична природа, във все още не поправеното състояние. И такъв етап съществува на всяко стъпало на подема, дори и на духовните стъпала.

А действието от страна на висшия – това е висшата светлина (светлината АБ–САГ или обкръжаващата светлина), приходяща по непонятен за нас начин и въздействаща ни неусетно и незабележимо. Ние чувстваме само последствията от нейното въздействие.

И затова съществува този разрив между действията на творението и въздействието на Твореца в отговор на тези действия на творението, ако те са правилно организирани. Тоест от страна на творението не се проследява никаква причинно-следствена връзка, и ние не разбираме как и кога става този пробив. Затова цялата тази работа се нарича “чудодейно средство“.

Но всичко това става, защото творението възнамерява да получи нова природа, каквато сега то няма. И затова ние не можем да видим и чувстваме тези изменения, които трябва да станат в нас. Ето защо това се нарича чудо.

Когато човек получава свише тези изменения в себе си, на него му става понятен целия порядък действия, през които той е преминал, и тогава за миналото той може да каже: “Аз прилагах усилия и намерих!“

И точно находката означава чудо (сгула). Всеки път трябва да се стараем да направим всичко възможно, както е казано: “Направи всичко, което е по силите ти!“ – и ще намериш! Точно с това и се определя несъответствието между двете стъпала: моето днешно стъпало, над което аз властвам – усещам го, разбирам го, всичко устройвам сам – “правя всичко, което е по силите ми“.

А след това “намирам“ съвършено ново състояние, което идва като чудо. Защото аз получавам съвършено нова природа, която по-рано не съм могъл да очаквам и предчувствам.

От урока на тема „Чудодейната сила на ученето“, 08.03.2011

[37438]

Този, чието сърце е разбито

От статия на Рабаш: Защо е казано, че „Творецът изцерява разбитите сърца“? Защото главното за човека е сърцето, тъй като това е съсъд за висшата светлина. Но ако съсъдът е разбит, то всичко, с което го напълват, се излива навън.

И затова, ако сърцето е разбито, тоест егоистичното желание властва в сърцето – там не може да влезе светлина. И всичко, което се получава егоистично – всичко отива към нечистите сили (клипот). Това се нарича „разбито сърце“.

А затова човек моли Твореца да му помогне и да излекува неговото разбито сърце, в което не може да влезе нищо духовно – и само Творецът може да го спаси. И затова е написано: „Близък е Творецът до тези, чието сърце е разбито“…

Творецът създава творението съвършенно. Но после, за да даде възможност на творението да разбере, почувства, разкрие и оцени това съвършенно състояние, е необходимо да го преведе през състояния, обратни на  съвършенството във всички форми. Тогава творението ще се подготови, ще получи сила, усещане и способност да разкрие съвършенството, в което е създадено.

Състоянията, противоположни на съвършенството се наричат „разбиване“. Те съществуват само по отношение на творението – в неговите чувства и разбирания. Тоест, самият човек открива, че сърцето му е разбито – разбити са всички негови желания, и над него властва егоизмът. И като че ли в разбит съсъд, цялото напълване, което му дават,  се излива навън и отива при егоистичните желания.

Човек чувства, че страстно желае да отдава, но е неспособен на това, тъй като сърцето му е разбито. Той изведнъж открива, че всичките му мисли и желания, целият негов стремеж към отдаване, всъщност са насочени изцяло към противоположното – към егоистично получаване.

Тоест той се разкъсва като че ли в две направления. Първото е неговото страстно желание към Твореца, като че ли от цялото си сърце. Но той открива, че напротив – от цялото си сърце иска обратното.

И тогава, в резултат на тези две противоположни направления, разкриващи се вътре в него, човек чувства, че сърцето му е разбито.  Затова той моли Твореца да излекува неговото сърце и неговите намерения да бъдат насочени към Твореца, към отдаване, към ближния – само в едно направление, а не да се връщат обратно към самия него.

Тогава това се счита за истинска молитва, която се приема свише, както е казано: „Близък е Творецът до тези, чието сърце е разбито“…

Само такова изяснение  ни е необходимо.

От урока на тема „Какво е молитва“, 09.03.2011

[37554]

Вървящ „В сянката на Твореца”

В седмичната глава „Веякел” се разказва как Моше събира целия народ на Израел и им предава указанието на Твореца: всеки с „мъдро сърце” трябва да Му направи приношение: злато, сребро, мед, скъпи тъкани, кожа, масло, благовония.

И тогава всички мъже и жени заедно донасят тези приношения, а Моше зове Бецалел и Олиава да започнат святата работа по строителството на Скинията на Завета.

Тази глава разказва за особените събития, които стават след прегрешението със златния телец и които са призвани да изкупят и поправят този грях.

Науката кабала учи, че Творецът е създал света вече съвършен, свят на Безкрайността, в който ние се намираме точно сега в единство и пълна хармония. Но, доколкото ние се намираме там изначално за сметка на действията на Твореца, висшата светлина, то не чувстваме това съвършенство, безкрайно напълване и сливане с висшата сила, равенството си с Него. На нас не ни достига това осъзнаване.

А осъзнаването може да дойде в творението само от съчетаването на двете противоположности: усещането за отделяне от Твореца и усещането за сливане с Него. Само, преживявайки тези две усещания заедно, ние започваме да разбираме техния смисъл.

От нашия свят знаем, че ако не си гладен – не получаваш наслаждение от храната. Както е казано: „Преимуществото на светлината се познава от тъмнината”. Доколкото ние сме творения, то да почувстваме нещо като лошо или хубаво сме способни само от контраста с неговата противоположност. И в науката, и в ежедневието, ние винаги измерваме едното относително другото. Така се определят всички наши ценности.

Затова, за да постигнем съвършеното състояние, в което ни е създал Творецът, отначало трябва да разберем неговата противоположност. А това е ужасно състояние, обратното на съвършенството – безсилие, слабост, тъмнота, непрестанно страдание – как е възможно да го издържаме?

И за да вкусят всички по малко от това усещане, ние го приемаме на малки порции. Затова ни превеждат през прегрешението със златния телец и разбиването на първите скрижали на завета – за да ни дадат да усетим състоянието, противоположно на съвършенството.

Всички тези събития е трябвало да се случат и това е било ясно от самото начало. Затова веднага, след като се разкрива нашата природа, противоположна на Твореца, в прегрешението със златния телец и разбиването на скрижалите на завета – става поправянето. Творецът учи Моше, как да направи Скинията на Завета, свещените одежди, да подготви всички за служението, да принесат дарове, маасер.

„Дарове за Твореца” (трума) означава, че Малхут се издига към Зеир Анпин, тоест душите се издигат към своето съвършено състояние, към своя корен.

След разбиването нашите разбити души са паднали в този свят и се намират в него, разделени от взаимна ненавист и не желаещи нищо духовно. Но съществува методика, с помощта на която ние можем да се поправим. И за това ние вече действително се нуждаем от силата на „Тора”, от силата на светлината. А такова поправяне може да направи само този, който върви „в сянката на Твореца” – Бецалел („бе-цел-ел”).

Във всеки от нас съществува такава сила, защото Тора говори не за някакви отделни личности: Бецалел, Моше, Аарон – а за един човек, в който присъстват всички тези сили и свойства.

И когато ние разкриваме в себе си силата на разбиването, и колко сме далеч от целта, заедно с това разкриваме, че в нас има сили, за да поправим тази грешка – разликата между нас и духовния свят. Всичко това се разкрива благодарение на свойството в нас, което се нарича „Бецалел” – даващо ни способността да се намираме в „Бе цел Ел” – в сянката на Твореца.

От програмата „Седмичната глава“, 23.02.2011

[36415]

Лъжа, но честно

Въпрос: Едно е да играя с някого или на нещо. И друго е да играя вътре в себе си, изкуствено. Как се прави това?

Отговор: Ти си даваш сметка за това, че трябва да преминеш от едното състояние в другото. Едното състояние сега е проявено в теб, а това, което искаш да достигнеш, остава за сега въображаемо. Ти го рисуваш в себе си, представяш си какво може да бъде.

– Какво точно си въобразяваш? Какво искаш да достигнеш?

– Отдаване и любов.

– Лъжеш.

– Разбира се, че лъжа. Но на мен ми казват, че трябва да бъда даващ, и аз някак се съгласявам с тях.

– Много добре. Имаш другари – започни да изграждаш между тях това отношение на любов и отдаване. Моля. Какво, не искаш?

– Разбира се.

– Ти не си длъжен да искаш. Просто осъществявай прости механически действия. Седи заедно с тях, мисли за това поне малко, колкото можеш. А главното: когато учиш, идва светлината – и изведнъж ти чувстваш как постепенно се съгласяваш с тези стремежи, с такова развитие.

Сега за теб е важно да напредваш в това направление. Вътрешно все още не го искаш съвсем, но вече разбираш, че това е важно. Състоянията продължават да се менят и така ти се движиш напред. Движиш се под действието на светлината, но можеш сам да правиш това, което е в твоите ръце.

Затова е станало разбиването на келим – за да подготви за нас необходимото условие: даже не желаейки това, само чрез едни физически действия, ние можем да започнем да привличаме светлината, възвръщаща към Източника.

Аз се намирам сред всички и ненавиждам всички, не съм съсредоточен, не мога даже да помисля за любов и отдаване. Нямам работа до другарите, искам да бъда сам в целия свят, насаме с Твореца… И все пак външно аз помалко правя някакви действия. Макар и неприятни, макар под диктовка – с това ние започваме.

А след това ненавистта се проявява още по-силно. Но заедно с нея – и важността на целта. Аз виждам колко важно е да достигна отдаването и колко съм далеч от него.

В крайна сметка важността нараства до предела, ти искаш само отдаването – а от друга страна, го ненавиждаш, не си способен на него, съвършено си откъснат от това. Когато тези два полюса окончателно се оформят в твоето възприятие, достигайки финалната мощност, тогава ти крещиш.

Това е и „вратата на сълзите за нисшите духом”. Ти чувстваш, че в теб няма нищо, и повече не можеш да се примиряваш с това.

От урок по статия на Рабаш, 15.02.2011

[35391]

Диагнозата на болестта е пълното разбиване

Въпрос: Ако цялата наша работа – това е да разкрием мястото на разбиването, то какво не ни достига, за да направим това?

Отговор: Ти просто не искаш да разкриеш това разбиване! Защо ти е да разкриваш своята завист и ненавист – по-просто и по-спокойно е да оставаш равнодушен.

Човекът чувства, че другарите, „ближните”, сякаш не съществуват. В кабала „ближен” – това е човек, който аз чувствам извън себе си. Аз знам, че всички трябва да бъдат в мен при правилно възприемане на действителността – а аз ги усещам външни за себе си, далечни и ненавистни. И аз се плаша, нима така ненавиждам частите на своята собствена душа?! Това е и усещането за силата на разбиването.

Аз знам, че това е лъжа и искам да поправя своето криво зрение!

Опитай да се постараеш, да видиш, че всичките ти другари са част от теб. Даже на целия свят вече се разкрива неговата затвореност и взаимозависимост. Но ние не достигаме до този извод от външната страна, от отсъствието на избор, както прави  целия свят, чрез удари, показващи връзката между хората. Ние достигаме чрез вътрешното – и така постепенно разкриваме, че всички се явяваме едно цяло и сме свързани в обща система.

И знаейки всичко това, аз гледам наоколо и виждам чужди за себе си хора! Аз не чувствам какво мислят те, какво искат! Още повече, те всичките са ми безразлични, и не е по силите ми да ги удържа всички в полезрението си, а още повече в усещанията си… Никой от тях!

Тоест, разбирам, че това е пълното разбиване – аз съм болен от страшна болест! Защото виждам, че съвършено съм загубил чувствителността, способността да усещам всички тези части, които трябва да са мои. Аз се разпадам на части като мъртво тяло. Защото смъртта – това е, когато от тялото изчезва жизнената сила, и то започва да се разлага на прах. Аз усещам себе си така, сякаш изведнъж от мен се отделя ръцете ми, краката. Това ме ужасява.

Всичко това мога да видя и да почувствам в сетивните си органи (келим), които се развиват в мен благодарение на изучаването на кабала, и които в бъдеще е съдено да станат моите свойства любов и отдаване. По-нататък…

Но любовта започва с това, че ние разкриваме в себе си ненавистта към другите и започваме да я ненавиждаме в себе си. И сега аз разкривам тази ненавист – своята неспособност да усещам другия, защото той ми е безразличен. И даже по-лошо, аз оценявам успеха си – по техните неуспехи. Колкото на тях им е по-зле – толкова на мен ми е по-добре. Какво извратено и лъжовно възприятие, каква слепота, че така мисля за другите.

Рабаш привежда пример, че човек изведнъж разкрива, че съседското дете, което така го е дразнило – всъщност е негов син.

Но да поправиш тази картина може, ако се стараеш да видиш как всички в групата заедно се стремят да поправят това изопачаване.

От урока по статията „Същност на науката кабала“, 13.02.2011

[35220]

Изнасяме ненавистта на светло

Въпрос: Как да ускорим разкриването на разбитото желание между мен и другарите?

Отговор: Ние преминаваме през състояния, в които винаги ни изпращат събуждане на злото. Въпросът е, как аз приемам това зло? Възприемам ли го като пречка? „Защо се оказва, че аз ненавиждам другите? Защо се проявяват конфликти между нас?”

Ако се подадете на ненавистта и не искате да се видите един друг – вървете си вкъщи, престанете да се обединявате и не посягайте към духовната работа. Защото тя се заключава именно в разкриването на злото, ненавистта (синá), чак до планината Синай. Ние трябва да знаем, че такъв е пътят: на нас ни се разкрива разрушението, разбиването.

И в каквато и степен да се разкрие то, ние не го поправяме изкуствено, не устройваме побратимяване под възторжени тостове след обилна трапеза, не се помиряваме като деца в детска ясла. Не, ние искаме да поправим злото чрез обучение, посредством светлината, връщаща към Източника. Разбирайки, че външно между нас лежи ненавист и неприемане, ние не я крием и не я защитаваме. Ние искаме да дойде светлината и да промени тази ненавист, това отблъскване, за да започне да ги обръща във връзка, чак до любов.

Колкото и да се проявява ненавистта, ние не я закачаме, не я засилваме и не я отслабваме, не я заглушаваме и не я поправяме. Ние не правим с нея нищо и искаме само да я изнесем като скъпо съкровище на светлината, връщаща към Източника.

„Най-накрая аз разкрих малко ненавист! Защото това е висшият свят, само че наобратно, обратната страна на духовното кли. Обръщайки се във връзка и любов, то ще стане пълноценен съсъд за светлината!”

Трябва да се отнасяме към тази ненавист много внимателно, по особен начин – и да я носим към светлината. А ние вместо това се правим, че не съществува, все едно всичко е наред, или се разделяме, или разделяме групата. Има безизходни ситуации, когато хората са още слаби и не могат, не разбират иначе – тогава раздялата е пригодна като временно решение. Но всъщност истинската работа се води именно на фона на ненавистта. Така че дайте да не забравяме, че това е всъщност нашият път: ние работим над себе си.

От урок по статията на Рабаш, 08.02.2011

[34784]

На война срещу егоизма с картонен меч

Въпрос: Защо се е разбил светът Некудим?

Отговор: Светът Некудим е направил неправилен разчет. Мислил си е, че ще може да получи „заради отдаване” цялата безкрайна светлина на края на поправянето, но не е могъл – и започнал да се наслаждава за самия себе си. Дори не е знаел, че има в себе си такива дълбоки желания, а срещу тях – такава висока светлина, такива огромни наслаждения.

Рабаш привежда като пример историята, в която един човек отишъл на сватба и си мислел, че ще зарадва жениха и невестата, ще празнува и танцува с другите гости. Но чашка след чашка, той постепенно започнал да си губи ума и да вдига много шум на масата. Накрая го извели оттам, завели го в къщи и го предали на жена му. И повече никой не искал да го покани на сватба.

Сега, било необходимо да извърши поправяне и да контролира себе си: как може да отиде на празника, колко да пие – съвсем малко, само за да уважи домакина, и в никакъв случай не трябва да премине нормата… И със света Некудим се случила подобна история.

Но всичко това не се случило без причина. Светът Некудим се е разбил, за да разкрие на творението, кое е то по отношение на Твореца. Защото всички разкрития, случили се преди разбиването, сякаш не били истински – никога дотогава творението не било усещало своето истинско егоистично желание, стоящо пред светлината, носеща наслаждение. То винаги действало с намерението „заради отдаване, получено от Твореца.

Творецът създава творението в света на Безкрайността, напълва го с цялата безкрайна светлина във всички желания, дава му цялото намерение. След това, творението извършва съкращаване, желае да получи заради отдаване – и всичко това, благодарение на силата на светлината, присъстваща в творението.

В това няма голяма премъдрост – вътре в мен действа светлината и изпълнявам всичко по нейна заповед. Действам не аз, а двете сили на Твореца: желанието за получаване и желанието за отдаване. Така действа цялата духовна природа: неживото, растителното, светите животни и ангелите, подчинявайки се на този механизъм

Първият път се разкрива какво е творението, ако действа независимо – само при разбиването на световете. Творението прави разчет на основата на светлината и си мисли, че по същия начин, както и по-рано, ще може да получи заради отдаване цялата светлина – и да завърши поправянето.

И тук се разкрива, че всичко, което е станало преди, е било направено със силата на светлината – с нейната сила на отдаване, която те е напълвала. Това не е било твое решение – тя просто е присъствала в теб по рождение. А сега, за първи път се разкрива собствената ти природа.

Затова, след разбиването вече можем да говорим за някакво творение, което извършва самостоятелни действия. То взема своите празни желания, които нямат екран и казва: „А сега, само ще изпълня действията и ще получа в тях светлината заради отдаване!” – подобно на глупавия самонадеян син, който вместо с истинско оръжие, получено от бащата Цар, излиза на война с щит и меч, които са играчки, както разказва притчата…

От урока по „Учение за Десетте Сфирот“, 12.01.2011

[32635]

Висшите Баща и Майка, които ни разбират

Цялото мироздание се дели на 3 части:

1. Коренът на светлината, към който се отнася всичко, започвайки от света на Безкрайността, четирите стадия на разпространение на светлината, началната точка на творението – включително до Атик и Арих Анпин. Всичко това се нарича корен или източник на светлината мохин (Хохма).

2. Самата светлина мохин (Хохма), предназначена за творенията и за която жадуваме до смърт, се намира в Аба ве-Има на света Ацилут.

3. А ЗО”Н (Зеир Анпин и Нуква) на света Ацилут, както и всичко останало, което се намира по-ниско от него: всички светове БЕ”А (Брия, Ецира, Асия) и всички клипот, по своята същност също се явяват части на ЗО”Н – всичко това се отнася към творенията, получаващи светлината Мохин (Хохма).

За нас е важно да разберем във всички детайли разликата между източника на светлината, Атик и Арих Анпин, и Аба ве-Има, за да можем наистина да се свържем с Аба ве-Има. Защото, в тях е заключен коренът на творението и трябва да ги постигнем. Те се наричат висши „Баща” и „Майка”, намиращи се в неспирно сливане (зивуг де-ло пасик).

Атик и Арих Анпин вземат за своето създаване такива части от желанието след разбиването, които нямат никаква връзка с него. Затова, те са се получили така безкрайно високи за нас и служат като източник на светлината Мохин (Хохма).

Атик взема Г”Е от Кетер на света Некудим, а освен това, „открадва” за себе си най-горните, най-добрите части от всички останали парцуфим, където се намира цялата светлина (ГА“Р де-Аба, ДА“Р де-Има, 7-те Кетера…). Той прибира всичко за себе си и остава независим от онова, което се случва долу с нас, творенията!

Излиза, че Аба ве-Има на света Ацилут, получават само долната част (ЗА”Т) на Аба ве-Има на света Некудим – онези части, които са довели до разбиването там. Това означава, че те са повредени от разбиването и са виновни за него! Наложило им се е да отменят себе си, макар самите те да не са се разбили – но са пострадали.

Сега, именно тези Аба ве-Има събират новите парцуфим от разбитите съсъди-желания на света Некудим и това много ни помага за поправянето! Защото, те постигат „неспирното сливане” (зивуг де-ло пасик) и „Светая светих” (ГА”Р на светлината Хохма), но всичко това е в желанията, които са пострадали, довеждайки до разбиването.

И сега, когато достигат „Светая светих”, са способни да се погрижат за нас, защото самите те, са преминали през всички непоправени състояния и са извършили поправяне. Готови са да се погрижат за нас и да ни предпазят от грешки – наистина да бъдат за нас висшите „Баща” и „Майка”.

Много ни е „провървяло”, че сега, начело на целия наш процес по поправянето, стоят такива високи желания.

От урока „Учение за Десетте Сфирот”, 10.01.2011

[32413]

Диагоналът на духовната стълба

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1988/89, статия 10, Стълбата е под наклон“: „Дори в материалния свят, стълбата задължително трябва да стои под наклон.

Когато главата на човека „стига до небесата“, той трябва също така да върви по земята“. Макар, това да са  две противоположни сили, въпреки това, не са толкова далеч една от друга. И значи, трябва да се върви по тези  две линии, и това се нарича „наклон“.

Каквото и да се пробужда в човека, той не трябва да скрива недостатъците, а правилно да се отнася към тях и да ги поправя. Благодарение на това, ще се издигне „по диагонала“ на наклонената стълба, т.е. в правилното съчетаване на двете желания: над получаващото желание, той установява даващото.

В нас се пробуждат отрицателни пориви: ненавист, завист, страст, тщеславие, отблъскване. Такива са последствията от разбиването, и само те са нашата природа. И всички те, трябва да станат фактор за издигането на любовта към творенията в нашите сърца. Именно с тяхна помощ, поправяйки ги, ние напредваме.

Разбира се, че човек трябва правилно да съчетава в себе си Бина и Малхут, съда и милосърдието, без да се отклонява. Всичко трябва да бъде балансирано и от дясната, и от лявата страна – в съответствие с нивото на другите и неговото собствено.

Така че, работата ще се състои в това, да проверяваш, какво зло се проявява, да не го потулваш, да не потъваш „в летаргия“, да проявяваш или отблъскване, или привличане към околните – иначе, опитвайки се винаги да се задържаш в отдаването (в любовта над отблъскването/получаването, по отношение на околните)  на „ближния“, ти не си в духовната работа.

Без да се боиш от борбата на противоположните свойства в себе си, правилно ще ги съчетаваш „по диагонал“. Човекът, не е способен сам да направи това, но той изисква поправяне и тогава вижда, как Творецът подрежда за него това съчетание.

От урока по статия на Рабаш, 06.01.2011

[31958]

Когато точката издигне глас

Въпрос: Ако е създадено само желание, какво е тогава намерението? Също вид желание ли е?

Отговор: Не. Намерението идва при нас от Твореца. Всеки човек има точка в сърцето, „част от Твореца свише”, която се явява намерение.

Работата е в това, че ние сме преминали през разбиване. Преди нас е съществувала системата на Безкрайността (Ейн Соф), в която всички желания и цялата светлина са образували едно цяло. А след това сме преминали през системата на разбиване на келим.

Какво ни е дало това? Сега, когато се намираме тук, в този свят, в нас има желание, а вместо светлина – искри. Нашето желание е разбито и действа само с егоистичното намерение за получаване. В течение на историята, то се е развивало на неживо, растително и животинско ниво – от поколение към поколение, от кръгооборот в кръгооборот.

И ето, че в един от кръгооборотите, то излиза на финалния етап. Тогава, в него се проявява точка, искра от светлината, част от Твореца свише. „А как мога аз?” – пита тя, пробуждайки се в човека, и тогава възниква комфликт.

На животинско ниво, няма конфликти от такъв род – там са ни развивали естествените импулси и пориви. Искали сме, колкото може повече да използваме другите и да успеем във всичко.

Всички хора, от малкия до великия, се стремят да извлекат от света възможно максималното. Те съществуват само в едно желание – желанието за наслаждение. Чувствайки, че заради него си струва да живеят, не си задават въпроси за нещо по-голямо. Защото, въпросите израстват отвътре, върху добре подготвена почва, а дотогава ще бъдем като животните. Ще разглеждаме ключовите проблеми през призмата на своя разум и различните вярвания.

И така, докато човекът не се отчае от своето желание, докато неговата точка не се прояви, което е характерно за нашето поколение.

По такъв начин, точката в сърцето – това е началото на душата. Именно от тук започва човешкото развитие.

От урок по статия на Рабаш, 07.01.2011

[32093]

Всички беди водят в групата

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1988/89, статия 9, „Бедствието, идващо при грешниците…“: Мъдреците са казали: „Бедствието идва в света, само когато в него има грешници, а започва с праведниците“…

Cамостоятелното напредване е невъзможно. Серията падения разкрива в човек такъв голям егоизъм, че той се пита: „А мога ли изобщо да изляза от него?” И тогава настоятелната необходимост от изход го насочва към групата. Само там, заедно с другите, той може да призове силата, която ще го изведе навън.

Всички опити да излезе самостоятелно (червената стрелка в чертежа) ще претърпят крах. В самота тук нищо не може да се постигне. Защото човек е длъжен да поправи разбиването, да поправи срама, да подготви изход от самия себе си към ближния.

И затова всички падения идват, за да ни покажат собственото ни безсилие, за да се обърнем към групата, когато сме в безизходица, и с нейна помощ да придобием осъзнаване на важността на Твореца. Тази важност ще ни застави да търсим пътя към изхода и ще ни доведе до вярното решение: само в обкръжението ще намерим сили да се движим напред.

А обкръжението, както разбираме, е изкуствен образ. То само се представя на човека като нещо чуждо – именно за да може той да се откаже от егоизма си, от желанието за наслаждение.

 

И затова всички беди идват, за да се разкриват все повече „грешниците” в нас, но се изсипват при това върху онези състояния, които се наричат „праведници”.

От урока по статията на Рабаш, 05.01.2011

[31844]

Как да локализираме духовната област

Злото, което трябва да осъзнаем в себе си, не е егоизмът, придружаващ човека в обикновения му живот.

Истинското зло се разкрива само във връзката с другарите в групата. Когато се опитваш да се съединиш с тях, разкриваш колко ти е ненавистно това и как те отблъсква.

Злото – това е дори фактът, че непрекъснато забравяш за съединението. Считай това за зло! Ако ти е безразлично съединението – това точно е зло. Tи оценяваш своето зло егоистично и съдиш според препълнения си стомах или джоб, въпреки че това не е зло, а просто животинско тяло. Злото се проявява само против съединението – там, където се е случило разбиването.

 

Осъзнаването на злото и „периодът на подготовка” започват в оня миг, в който ти започнеш да се отнасяш към групата като към място, където минава границата/хребетът пред духовния свят. Първата връзка с останалите – това е и минаването на махсом – онзи мост, който се открива от теб към другите.

Ако ти се съединиш с тях в едно цяло, в най-първото свойство, най-малкото решимо – това се разкрива като преход/мост към духовния свят.

Само тук, във връзката с ближния, има зло, а всичко останало не е зло, а просто „слабости” на животинското тяло. Трябва напълно да преместиш вниманието си от вежливото обръщение и „интелигентното отношение” към истинското зло, където се е случило разбиването. Иначе ще считаш, че вълкът и лъвът са зли, а птичките са добри. Ние сме свикнали да гледаме на творението по такъв извратен начин, че заради това не виждаме истината.

В момента, в който пренесеш цялото си внимание върху връзката с ближния – ще локализираш духовната област, която лежи единствено там, и тогава между вас ще се разкрие Творецът.

От урока по статията „Кабала и философия“, 02.01.2011

[31721]

Да поправим разбития свят

Въпрос: Ако не мога да открия мястото на разбиването, тогава няма какво да поправя?

Отговор: Човекът няма какво да поправи, освен разбиването между него и другите хора, със същия стремеж към Твореца. Но, защо точно с хората, които се стремят към Твореца?

Нима не мога да поправя отношенията си с другите хора – в работата, в семейството, на пазара? Наоколо е пълно с хора и всички трябва да постигнат пълното поправяне.

Защо не мога да работя с тях? Защото техните желания, не са за свързване между душите. Всеки от тях, желае единствено да напълни с нещо своето его, а това е животинското ниво на развитието на егоизма – не стъпалото на човека.

Аз не откривам там разбиване. Разбиването е на нивото на човека. А на животинското ниво, няма какво да поправям – там са вежливи, приятни и добри.

Затова, поправянето се отнася само за онези, които се стремят към Твореца. Може да възникне вопросът: „Тогава защо целият свят страда? Защо сега влизаме в глобален, интегрален и разбит свят?”

Защото всички останали хора също трябва да се поправят – в степента, в която могат да се присъединят, да се прилепят към стремящите се към Твореца. Те няма да поправят връзките помежду си на животинско ниво, тъй като тогава ще бъдат подобни на комунистите в Русия. Но накрая, ще бъдат длъжни да се свържат – посредством прилепянето си към нас, а чрез нас – към Твореца.

Ние поправяме само връзките между душите на нивото на човека, подобен на Твореца. Затова, поправянето се отнася само за групите от кабалисти и за тези, които се присъединяват към тях под различни форми – според своите способности.

Затова, Баал а-Сулам пише в края на «Предисловие към книгата «Зоар»», че всичко зависи от Исраел. Исраел са онези, които се стремят към Твореца, усещат ненавист помежду си и трябва да я поправят. От тях зависи цялото поправяне.

От урока по книгата «Зоар». Предисловие, 02.01.2011

[31504]

Вграждаме егоизма в общата верига

Въпрос: Как на практика да се убедя, че цялата реалност е в мен?

Отговор: Необходимо е да поискаш тази картина да се обрисува в теб в естествен образ, да живееш в нея. Защото това е истинското възприемане.

По такъв начин ти, преди всичко, реализираш принципа на любов към ближния, както към себе си. Няма отделени от теб части, цялата реалност е в теб и само егоизмът преминава между нея и теб – привидно препятствие, разделящо те от собствените ти части.

Ако ти преодоляваш това препятствие, ако прокарваш връзки над него, означава, че ти поправяш разбиването. Егоизмът остава и дори се проявява все повече, а ти над него продължаваш да укрепваш взаимовръзките на всички части, стараейки се да ги обединиш в себе си. И тогава възниква кли с мощност 620 пъти повече от когато то се е разбило.

Ти прилагаш егоизма в качеството на резистор, като използваш цялото негово съпротивление. Не предизвикваш късо съединение в заобикалянето му, а реализираш неговия потенциал само с намерение за отдаване. Така авиют, егоистичната дебелина на съсъда, поражда кашиют, твърдостта на екрана – с други думи, дълбочината, мощта на желанията поражда твърдостта на намерението.

От урок по статия на Рабаш, 30.12.2010

[31244]

Оттук нататък само подем!

Въпрос: Как можем да бъдем уверени, че повече няма да има разбиване?

Отговор: Ние се намираме на последната, най-ниска степен. Няма къде да падаме повече, няма по-лошо от нашето състояние.

Оттук и по-нататък може да има само подем. Не може да има разбиване. Какво още в нас трябва да се разбие, ако сме откъснати от духовното? Разбило се е духовното, намерението заради отдаване, екранът, съзнанието за Твореца.

Намираме се в състояние на пълна тъмнина, но понеже не усещаме духовното, не чувстваме и къде сме му противоположни. Докато само различаваме, че ни е лошо. Но лошо ни е не от това, че Творецът е скрит, че ние не можем да Му отдаваме. Лошо ми е лично на мен, а Той не ме вълнува.

Това състояние на разбиване и падение е във властта на клипот. И затова ако в теб и се пробужда някаква мисъл за Твореца, то е само за това, как да Го използваме, а не да Му доставим удоволствие. Ти предявяваш претенции: ”Кога ще ми бъде хубаво?!”.

Колко още може да се разбием от такова състояние, ако пребиваваме в такава летаргия без всякакво движение? Ние разкриваме нашето най-лошо състояние – по-лошо от клипот. Защото клипот – това е злото начало, което аз изяснявам чрез светещата ми светлина.

И тогава аз мога да различа какви желания в мен се отнасят към клипот – ”ураганен вятър” (руах сеара), ”голям облак” (анан гадол), ”всепоглъщащият огън”(еш митлакахат), където е клипат Нога, където е светостта. Пред мен ясно се представя строежа на моята душа. За да достигна такива изяснявания, трябва да се издигна на много високо духовно ниво.

А в нашето сегашно състояние ние нищо не сме способни да различим, всичко е блудкаво и празно. Ние четем какво пишат кабалистите и за нас това са само думи с различна последователност от букви. И какво от това?

Затова разбиване на нас не ни предстои, по-ниско да падаме няма къде.

От урок по ”Учение за Десетте Сфирот”, 22.12.2010  

[30494]

Да се разберем помежду си

Въпрос: Защо, за сметка на разбиването на екрана, Бина и Малхут са започнали да се разбират по–добре? Как ние, в нашето разбито състояние, да започнем повече да се разбираме помежду си?

Отговор: Има само две свойства в творението – Отдаващ и получаващ. Няма нищо повече. Ние не говорим за Ацмуто  – какво представлява тази Висша сила извън връзката с нас.

Не можем също да говорим над понятието време, тъй като постоянно преценяваме всичко във времеви рамки – до някакъв момент или след него.

Творецът и творението не са включени един в друг, а са изначално противоположни. За да бъдат доведени до единство – до целта на творението, е необходимо по средата да бъде създаден някакъв механизъм, който да ги приближава  един към друг.

Механизмът на тяхното сближаване трябва да се състои и от  двамата. Той трябва да управлява и Твореца, и творението така, че да се смесят, да се включат един в друг. И Творецът да бъде готов да приеме творението, а творението да е готово да включи в себе си свойствата на Твореца, за да има разбиране, осъзнаване и връзка между тях, която постепенно да се разширява.

Представете си два противоположни обекта. Да допуснем, че, аз и ти сме противоположни  един на друг, тоест, че се ненавиждаме. Сега трябва по някакъв начин да стигнем до мир помежду си, да постигнем съвършенство в нашето състояние.

Как да го направим, ако сме напълно противоположни? Това е невозможно! Само чрез някакво средство, което го няма нито в теб, нито в мен, защото ние сме противоположни един на друг.

Как да изградим това средство? Аз давам нещо от себе си, а ти – от теб, и ние изграждаме нещо трето. Но никой от нас, все още няма никакво отношение към третото. Просто го изграждаме – то е напълно откъснато от нас и дори не искаме да знаем, че има нещо общо.

Но ние изграждаме общото като самостоятелно съществуващо, в което всеки от нас влага себе си. И какво от това? Нали и двамата сме противоположни? Какво да направим, за да се свържем? Да разбием всички прегради помежду ни – и тогава ще ги построим отново. Именно това се случва при разбиването.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 20.12.2010

[30295]